– Не чух изстрел – отбеляза Мишел.

– Защото го ударих по главата с един камък.

– Рискувал си да го приближиш?

– Не, улучих го от десетина метра.

– С камък?

– Не съм ли ти казвал, че в колежа бях питчър?

– За пръв път го чувам.

– Е, останах доволен, че все още съм запазил някакви умения.

– Сега какво?

– Проблемът е там, че са ни проследили, за да пипнат Уинго.

– А той си мисли, че ние сме ги довели?

– Не. Иначе онзи снайперист нямаше да се цели в теб. Освен това чух и други изстрели.

– Два от тях бяха мои. С цел временно отстраняване, а не ликвидиране.

– Значи Уинго знае, че и ние сме били нападнати.

– Което не дава отговор на въпроса, който ти зададох – каза Мишел. – Сега какво?

– Трябва отново да се съберем с Тайлър и Уинго. Нямаме друг шанс да постигнем някакъв напредък. Ако не, ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не станем жертва на куршум или бомба.

– А как ще се "съберем" с тях?

– Много питаш! – отсече Шон. – Вместо това можеш да потърсиш и някой отговор!

– Ами добре. Вече знаем как изглежда Уинго, въпреки че е променил външността си.

– Е,и?

– Ако успеем да се доберем до записи от летищните камери, може би ще разберем как се е прибрал. Без съмнение със самолет, защото с кораб щеше да пътува значително по-дълго.

– Добра идея – кимна Шон.

– Благодаря – отвърна тя. – Такива ми хрумват най-много веднъж в годината.

– Но за да я реализираме, ще трябва да се обърнем за помощ към Маккини или Литълфийлд – каза той.

– Защо да доставяме удоволствие само на единия? По-добре да ги натиснем и двамата – предложи Мишел.

– Това ми звучи като план.

– Да се надяваме – рече тя, но в гласа ѝ се долови несигурност.

Алън Грант слушаше новините с голямо внимание. Бяха открили безжизненото тяло на Майло Прат в колата му с премазан ларинкс. Полицията нямала нито улики, нито заподозрян. По тази причина призовавала за помощ всеки, който има някаква информация за убиеца.

Но Грант беше убеден, че такава помощ няма да има, просто защото беше взел всички мерки да остане незабелязан. И не беше оставил никакви улики.

Тялото на Джийн Шепърд не беше открито. Той се съмняваше, че това ще се случи някога, но дори да го откриеха, нямаше никакви причини за тревога. Беше се погрижил да прикрие всички следи, които го свързваха с нея.

Продължи да шофира и излезе от града. Не след дълго стигна до крайната точка на пътуването си. Премина през бариерата, спря встрани от тесния път и се зае да обхожда периметъра на новата си покупка. Радиостанцията вече нямаше почти нищо общо с онова, което представляваше в момента на сделката, а хората му продължаваха да действат бързо и прецизно. Скоро грубата работа щеше да приключи и идваше ред на техническия екип, който щеше да извърши чудеса.

Предавателната кула беше окичена със сателитни чинии. Един от работниците беше стъпил в коша на вишката с поредната чиния в краката си. Грант прецени, че вече е крайно време да обърне внимание на таблета, който беше поставил върху капака на колата си. За съставянето на този имейл се нуждаеше от спокойствие, което нямаше как да му бъде осигурено във вътрешността на сградата, където продължаваше да кипи напрегнат труд.

Използваше защитен портал, така че имейлът му не можеше да бъде проследен – разбира се, дотолкова, доколкото нещата в днешно време изобщо можеха да бъдат защитени. Но когато човек знаеше какво прави, успехът бе гарантиран. Точно както в неговия случай.

Написа имейла за няколко минути, след което се зае да го редактира. Докато набираше думите Афганистан и опиумен мак, на лицето му се появи усмивка. Остана доволен от работата си и натисна бутона за изпращане. Имаше чувството, че изстрелва торпедо. Надяваше се, че този път попадението ще бъде далеч по-унищожително от предишното, тъй като доказваше по категоричен начин, че американското правителство финансира определена бунтовническа групировка.

Изтри имейла и спокойно прибра таблета в джоба си. В същия момент изпиука телефонът му. Измъкна го, погледна дисплея и усмивката му бе заменена от мрачна гримаса.

По всичко личеше, че Кинг и Максуел са истински царе на измъкването. Максуел беше ранила двама от хората му, а Кинг беше извадил от строя трети. Сам Уинго беше застрелял четвърти човек от екипа му, след което беше изчезнал заедно със сина си.

Грант прибра телефона, облегна се на колата си, погледна свъсеното небе и затвори очи. След това започна да си тананика "Рапсодия в синьо" – любимият му метод да се освобождава от напрежението. Не след дълго отвори очи, погледна към радиостанцията и започна да обмисля следващите си стъпки.

Току-що изпратеният имейл щеше да се взриви като бомба над Вашингтон, а ударната вълна щеше да стигне много надалече. В днешно време, благодарение на електронните медии и внимателните очи, денонощно търсещи следващата голяма новина, слуховете се разпространяваха изключително лесно.

Което означаваше безпроблемно развитие на основния план въпреки някои спънки в детайлите.

Бившите агенти на Сикрет Сървис му създаваха сериозни проблеми, но той все още беше далече пред тях. А Уинго със сигурност щеше да потъне още по-надълбоко, този път заедно със сина си. В момента нямаше смисъл да хукне след него, тъй като имаше друга, доста по-лесна мишена.

Кинг и Максуел бяха зрелите плодове, увиснали на най-долните клони. Те едва ли можеха да бъдат наречени лесни мишени, но Грант умееше да изчислява процентите и това му даваше увереността, че трябва да се фокусира именно върху тях. Още повече че директното преследване изобщо не беше задължително за когото и да било от тях. Стигаха му досегашните загуби в жива сила.

Извади таблета и набра няколко думи в търсачката. Отговорът дойде бързо и му свърши работа. Влезе във фейсбук страницата на момичето. Младо, сладко, невинно. Едва ли можеше да си представи какво цунами ще я връхлети.

Но Кинг и Максуел си оставаха главните му мишени. Стигнеше ли до тях, нямаше да има проблеми да ги използва, за да открие и Уинго. А успееше ли да го изхвърли зад борда, шансовете за успех на плана му ставаха далеч по-големи.

Набра един номер и даде инструкциите си. Беше сигурен, че те ще бъдат изпълнени бързо и ефикасно.

После отново насочи поглед към своята радиостанция. Тя беше ключът. Тук щеше да се състои решителният мач. Успееше ли да го спечели, нищо друго нямаше да има значение.

Тайлър седеше на тънкия матрак и не сваляше очи от баща си.

Изправен до прозореца с пистолет в ръка, Сам Уинго бе отместил леко пердето и наблюдаваше обстановката край хотела.

– Тате? – повика го с треперещ глас момчето.

Уинго му направи знак да пази тишина и остана още известно време до прозореца. Опитваше се да не пропусне нищо. Улицата в двете посоки, покривите и прозорците на околните сгради, паркираните пред хотела коли и хората по тротоарите.

Накрая пъхна пистолета в кобура и се обърна към сина си. Понечи да каже нещо, но видя ужаса в очите на момчето и замълча. После придърпа един стол до леглото и седна, почти докосвайки коленете на Тайлър.

– Съжалявам, момчето ми – промълви той. – Не биваше да те подлагам на всичко това.

– Аз… Аз просто се радвам, че си жив, тате.

Уинго го прегърна през раменете, помълча малко, отдръпна се и заговори:

– Първо, знам абсолютно всичко, което си чул по телевизията. Не съм откраднал тези пари и не съм предател. Просто ми погодиха номер.

– Знам, тате. Дори за миг не съм си помислил, че може да си станал крадец и предател.

– Но аз съм твърдо решен да открия хората, които ме насадиха така!

– Не се съмнявам.

Замълчаха, вперили очи един в друг.

Накрая Уинго скочи и започна да крачи напред-назад из стаичката.