– В случай, че не е невинен...

Шон се замисли, после бавно кимна

– Проблемът е там, че той познава далеч по-добре от нас мястото, където са ловили риба.

– Положително е така. Но едва ли умее да преценява обстановката в рамките на шест секунди, както го правим ние.

– Налага се да се разделим. Аз ще осъществя контакта, а ти ще ме прикриваш.

– А защо не обратното?

– Не се гордея от факта, че ти стреляш по-добре от мен – усмихна се той.

– Снайперът е някъде там – каза тя и се обърна назад.

– Това е добре. Може и да ни потрябва.

– Мислиш ли, че Тайлър има някакви подозрения относно баща си?

– Изключено – поклати глава Шон. – Той го боготвори. Надявам се, че сержантът ще оправдае очакванията му. – Погледна през предното стъкло и добави: – Скоро ще разберем всичко. Вече виждам отклонението, което ще ни отведе на мястото. Налага се да спрем доста далече от него. Последното нещо на света, което бих искал в момента, е Тайлър да засече джипа ти. Ще заобиколим пеша мястото, ще си изберем наблюдателен пункт и ще чакаме.

– Може би Сам Уинго вече е там – отбеляза Мишел.

– Може би, но нищо не можем да направим – кимна Шон и се обърна да я погледне. – Ще успееш ли?

– Какво?

– Да натиснеш спусъка, ако се наложи. В присъствието на Тайлър.

– Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, Шон – отвърна твърдо тя. – Това е повече от сигурно.

– Знаете ли, че тази информация е по-скъпа от златото? – попита мъжът. – А също така от платината и дявол знае още от какво.

Алън Грант го наблюдаваше от пасажерското място.

– Разбирам – кимна той. – По-скъпо е от платината, но вие ми го продавате на същата цена. Благодаря ви.

Мъжът се казваше Майло Прат – нисък и набит, прекарал много години по местата, откъдето можеше да набави "платината" за Грант.

– А знаете ли колко струва платината? – подхвърли с усмивка той.

– Много. Вероятно повече от златото.

– Златото изобщо не може да се сравнява с нея. Как казахте, че ви беше името?

– Няма значение.

– А защо ви е тази информация?

– Винаги съм бил любопитен – сви рамене Грант. – Такава ми е природата.

– Но защо точно това? – попита Прат. – Човекът ще иска да знае и трябва да му предложа някакъв отговор, разбирате ли?

– Разбирам отлично. Ако не бяхте попитали, щях да остана разочарован.

– Добре. И тъй, защо?

– Не е ли очевидно?

– Вие предател ли сте? Веднага ще подчертая, че това не е проблем за мен, но бих искал да го знам.

– Не съм предател, а по-скоро обратното.

– Федерален агент? Каква операция под прикритие изпълнявате?

– Имате набито око – похвали го Грант и насочи показалец в гърдите му.

– Предполагам, че това може да се промени, но аз съм безсилен да направя каквото и да било.

– Разбирам ви много добре. Все пак трябва да го включа в операцията.

– Всичко е тук – промърмори Прат и му подаде една флашка.

– Надявам се да е така – отвърна Грант и протегна ръка да я вземе.

– Нямаше да държите тази флашка, ако не бях проверил дали парите са преведени по сметката ми.

– На ваше място и аз щях да направя същото – кимна Грант. – С една незначителна разлика.

– Каква? – попита Прат.

Грант го сграбчи през раменете и го заби в кормилото, така че смаза гръкляна му. После просто го изчака да умре от липсата на кислород и да рухне странично върху седалката.

– Никога не бих направил размяната на усамотено място, тъй като има опасност да се разделя с живота си – каза на мъртвия той. – Точно като теб.

След тези думи излезе от колата и спокойно се отдалечи. Минута по-късно се качи в своята и потегли. Караше бавно, далеч под разрешената максимална скорост. Следващата му спирка беше старата радиостанция, чието преустройство вървеше с бързи темпове. Знаеше, че хората му работят неуморно, но искаше да ускорят темпото още повече. След ремонта тук щеше да се появи техническият му екип, съставен от хора с различна националност, като всеки един от тях мислеше само за себе си, без да се вълнува от понятия като дом и родина. Това му харесваше. Когато мотивацията се изразява с парични знаци, човек знае къде стои. Тези бяха най-добрите, които можеха да се намерят, а Грант знаеше къде да търси.

Пентагонът беше точно толкова оживен, колкото и през деня. Огромната сграда наистина не спеше никога. Хората работеха и се хранеха тук през всичките двайсет и четири часа на денонощието. Той премина през охраната и се насочи директно към кабинета на тъста си. Беше приет веднага, защото Дан Маршал го очакваше. Предстоеше му вечеря с него и се надяваше да научи колкото се може повече за това, което го интересуваше.

Маршал го посрещна точно толкова ентусиазирано, колкото и преди. Първо разтърси ръката му, а след това го сграбчи в мечешката си прегръдка.

– Лесли казва, че напоследък си много зает, Алън. Но не бива да забравяш, че внуците ми се нуждаят от вниманието ти.

– Не забравям, Дан. Просто ми се струпа малко повече работа. Имам желание да осигуря добър живот за всички ни. С Лесли мислим да те зарадваме с още внуци. Трима не са достатъчни. Все пак сме още млади...

– Никога няма да ме чуеш да се оплаквам от още котета, с които да се търкалям по килима! – каза Маршал с грейнало лице.

Насочиха се към един от ресторантите на Пентагона и си избраха уединена маса.

– Изглеждаш ми разтревожен – подхвърли Грант, взрян в лицето на тъста си.

Маршал се усмихна, разтърка лицето си с длан и отпи глътка от наливната бира "Коорс", която си беше поръчал. Грант пиеше само вода. Тъстът му остави халбата на масата и лицето му стана сериозно.

– Следиш новините, нали? – подхвърли той.

– Случват се странни неща – кимна Грант. – Не мога да разбера как един милиард долара държавни пари изчезват в Афганистан заедно с някакъв боец от резерва.

Маршал се огледа наоколо, а после се приведе над масата.

– Всъщност парите са в евро.

– Така ли? Защо?

– Не мога да кажа.

– За какво са били предназначени тези пари, по дяволите? – попита Грант, после бързо добави: – Извинявай, това трябва да е поверително...

– Медиите вече са пълни със слухове, повечето от тях неприятни. Конспирация, закононарушения, злоупотреба със средства. И всичко това стига до високи места.

– А има ли някаква истина в тези слухове? – спокойно изрече Грант.

– Ще го кажа по друг начин, Алън. Не мога да се закълна, че в тях няма истина.

Още нищо не си видял, помисли си Грант и потупа ръката на тъста си.

– Ти отговаряш за снабдяването, Дан. Купуваш разни неща за армията, контролираш много пари. Нали няма да се забъркаш в нищо нередно?

Той наистина харесваше Дан Маршал, но това съвсем не означаваше, че няма да го пожертва в името на собствените си цели. На света нямаше жив човек, когото да харесва чак толкова много.

Маршал избърса лице със свободната си ръка. Направи го така, сякаш искаше да смъкне кожата си.

– Честно казано, тая работа е толкова дебела, че може да засмуче доста народ, Алън – въздъхна той.

Грант отдръпна ръката си.

– Съжалявам, Дан.

В известна степен наистина съжаляваше, но това беше всичко. Знаеше, че ще се стигне до тук, просто защото лично той беше вкарал тъста си в тази ситуация. Продължаваше обаче да се надява заради Лесли, че баща ѝ ще бъде пощаден.

Но моите майка и баща не бяха пощадени. Бяха толкова смазани и съсипани, че стигнаха до самоубийство. Единствените жертви. Въпреки че би трябвало да има много повече.

– Кажи ми нещо за онзи резервист Сам Уинго – подхвърли той. – Каква е неговата версия?

– Казва ли ти някой? – сви рамене Маршал. – Мръсникът просто изчезва заедно с парите на Чичо Сам.

– От интернет разбрах, че част от парите са били предназначени за мюсюлмански бунтовници. Но никъде не пише от коя държава са те.