Мишел огледа вратите. Двайсет сантиметра стоманена броня. Нямаше да се отворят лесно дори с хидравличен инструмент. Налягането на тоновете вода върху тях със сигурност щеше да наложи използването на тежка техника. А това изискваше време. Съвсем ясно си представи как вратите постепенно поддават и водата нахлува в купето. Спокойно можеха да се удавят на сантиметри от своите спасители.

Сигурно щяха да използват оборудването, което можеше да се види във всяка автомобилна морга – голям кран с електромагнитна шайба, която лесно би измъкнала колата на повърхността. Въпросът беше дали тази техника ще работи под вода?

Най-голяма беше вероятността да завържат предницата на лимузината с дебело стоманено въже и да я изтеглят на брега със съответната техника, разположена на твърда земя.

Но и за това беше необходимо време.

Макар че попадаше в президентската лимузина за пръв път в живота си, тя знаеше, че в нея е монтирано портативно устройство за захранване с кислород, което се включва автоматично при недостатъчен прилив на въздух в купето. Следователно разполагаха с известно време. А и добрата изолация щеше да им бъде от помощ. Огледа се, но никъде не видя влага.

Отново насочи вниманието си към телефона. Сега всичко зависеше от това дали работи. Усети, че в гърлото ѝ е заседнала голяма буца. Погледна към Коул. Лицето му беше станало още по-бледо. Сети се за думите му, изречени преди малко: тук става малко задушно.

– Бихте ли седнали на отсрещната седалка, сър? – попита тя, а след това му помогна да разкопчее предпазния колан и да се премести.

После смъкна задната облегалка и пропълзя в блиндирания багажник. Видя чифт пожарогасители и кръвна банка. Промъкна се покрай тях и откачи куките на дебелата стелка, която покриваше пода. Кислородните бутилки се оказаха под нея. Изглеждаха пълни, но очевидно не подаваха кислород. Почука с кокалчетата на пръстите си по-близката от тях и залепи ухо на маркуча, който водеше към купето. Нищо. Обичайното съскане просто го нямаше.

Друг на нейно място отдавна би се паникьосал. Но Мишел беше преминала специална подготовка за справяне с кризисни ситуации – по подобие на пилотите на пътнически самолети. В момента просто беше прекалено заета със спасяването на президента и себе си, за да започне да пищи.

Кислородните бутилки нямаха кранчета за ръчно регулиране. Това беше очебиен пропуск на производителя, който предизвика сподавената ѝ ругатня. Пое глътка въздух и моментално усети лек световъртеж. Най-вбесяващото беше, че разполагат с две пълни бутилки кислород, които се оказваха неизползваеми.

Гневно ритна бутилката пред себе си, надявайки се да я задейства. Но когато опря ухо до маркуча, отново не чу нищо. Как беше възможно това?! Все едно да спрат едновременно всичките двигатели на самолета! Такива неща просто не се случваха.

После в главата ѝ изплува съдържанието на есемеса, който ѝ беше изпратил Едгар: Излез от лимузината. Има проблем с нея.

Колкото и невероятно да звучеше, могъщият Звяр беше станал обект на саботаж.

Тя се обърна и пропълзя обратно в купето.

– Няма подаване на кислород, нали? – погледна я президентът.

– Не – кимна тя.

– Шофьорът вероятно е получил инсулт.

– Не мисля, сър.

– Тогава как се случи всичко това? Нещо ни блъсна ли, какво?

– Мисля, че Звяра е бил превзет по някакъв начин, сър...

– Превзет ли? Но как?

– Не съм много сигурна – въздъхна Мишел, поколеба се за миг, после грабна телефона пред себе си.

Докато набираше номера, се помоли комуникационната система на Звяра да отговаря на платените за нея пари.

– Ало?

Гласът прозвуча отчаяно, на ръба на паниката.

– Шон, аз съм.

– Мишел! Казвай какво става!

– Двамата агенти са мъртви. Президентът е добре. Кислородната система не работи.

– Грант е успял да поеме контрол над Звяра – докладва Шон. – Той го е насочил към парапета на моста.

– Докато разговарях с теб, Едгар ми изпрати есемес, в който предупреждаваше, че има проблеми с лимузината. Какво става горе?

– Току-що пристигнах на мястото. Всичко е барикадирано, както можеш да си представиш. Успях да се промъкна благодарение на Литълфийлд, който се оказа наблизо. В момент съм точно над вас. Спасителните катери вече пътуват насам, но са тръгнали чак от "Анакостия". Ще им трябва известно време. Над вас е закотвен полицейски катер, който фиксира местоположението ви с помощта на радар. Повикали са и хеликоптери, оборудвани с куки и стоманени въжета.

– Звяра тежи осем тона, Шон! – каза тя.

– Знам това. Ще им бъде трудно да го измъкнат дори и с най-мощните военнотранспортни хеликоптери. Освен това сте притиснати от десетки тонове вода...

– Значи ще трябва да чакаме водолазите – унило промълви тя. – Надявам се, че ще успеят да закачат предницата със стоманено въже и да ни измъкнат на брега...

– Чуй ме, Мишел. Не разполагате с достатъчно време, за да дочакате водолазите. Ти трябва да спасиш президента, а заедно с него и себе си!

– Страхотно, Шон, само кажи как – сопна се тя.

– Ще ти кажа. Идеята не е лесна за реализация, но тя е единствената ви надежда. С колко кислород разполагате според теб?

Мишел погледна бледото лице на Коул.

– За няколко минути, при положение че дишаме плитко...

– Добре. Ето какво трябва да направиш.

Алън Грант гледаше като хипнотизиран как президентската лимузина разбива каменния парапет на Мемориъл Бридж и пада в тъмните води на Потомак. Пръстите му натиснаха още няколко клавиша на лаптопа и блокираха подаването на кислород, но това беше всичко. Не си направи труда да прекъсне комуникациите. Дори напротив, той искаше хората в лимузината да общуват с външния свят, да се наслаждава на отчаянието в гласовете им. Защото времето им изтичаше. За организирането на спасителна операция бяха необходими минимум трийсет минути, но дотогава президентът и всички останали с него щяха да са мъртви, отровени от въглеродния диоксид, който издишваха.

Той затвори лаптопа и остана още известно време неподвижен, наблюдавайки пълния хаос, който цареше на моста и двата бряга на реката. Репортерските коли вече бяха там, а многобройните зяпачи се блъскаха за по-добро място, от което да наблюдават трагедията. Във въздуха кръжаха полицейски и новинарски хеликоптери, които само увеличаваха суматохата.

Могъщият Звяр беше загинал благодарение на огромното си тегло, погребвайки и президента със себе си.

На мястото се тълпяха агенти на ФБР, МВС, Сикрет Сървис и градската полиция, плюс представители на още поне половин дузина други организации, които се опитваха да направят нещо, но на практика бяха безпомощни.

Ако действията им не бяха толкова жалки, вероятно щяха да са смешни, помисли си Грант.

После включи на скорост и бавно потегли. Беше доста притеснен от факта, че не може да се свърже с хората си в планинската хижа. Телефонът му иззвъня и той бързо го включи. Беше Тревър Дженкинс, когото беше изпратил да дежури в някогашната радиостанция.

– Изнесоха ли всичко?

– Не – отвърна с напрегнат глас Дженкинс. – И едва ли ще го направят!

– Защо? – остро попита Грант.

– Защото по пътя се приближава цяла кавалкада черни джипове. Според мен това е Отрядът за бързо реагиране.

– Махай се от там, Тревър! – изкрещя Грант. – Веднага изчезвай!

Той изключи телефона. Паниката в душата му рязко нарасна.

Толкоз по въпроса с дискретното изтегляне. Бяха успели да разбият черупката му.

Но целта беше постигната въпреки всичко.

Президентът беше мъртъв. Баща му беше отмъстен. Нищо че реализираше своите планове цели двайсет и пет години по-късно. Важното беше, че успя.

Най-после.

Мишел накара президента да се прехвърли на предната седалка – разбира се, след като смъкна телата на агентите на пода. После му заповяда да свали тънката бронежилетка, която във водата би означавала сигурна смъртна присъда.