– Ти си ме шпионирал! Вероятно си хакнал личните ми файлове!

– Не съм аз, защото не знам как – поклати глава Шон. – Но имам един приятел, който е факир в тази област. Бих допълнил, че крайната ти дестинация не е Малайзия, защото ще останеш там само няколко седмици. Причината е, че си купил имот на един индонезийски остров – разбира се, чрез подставена фирма… Голям имот на брега на океана. Той струва много повече, отколкото би могъл да си позволи един генерал от армията, въпреки че ти притежаваш и попечителски фонд.

– А по една случайност Индонезия и Съединените щати нямат споразумение за екстрадиране – добави Мишел.

Браун се облегна назад, но не каза нищо.

Шон стана и огледа просторния хол.

– Докато следяхме Леон Саут, минахме през този квартал. Направи ми впечатление, че го познавам, но не успях да се сетя откъде. Сега обаче си спомних – минах оттук веднъж преди години.

– Защо?

– Чух, че Дейна се е омъжила повторно. Поразрових се малко и открих адреса. Просто исках да се уверя, че нещата са наред.

Шон изведнъж млъкна, сякаш се чудеше на собствените си думи. Мишел внимателно го наблюдаваше.

– Добре ли си? – попита след известно време тя.

– О, да, нищо ми няма – изпъна гръб той. – Но както и да е… Минах оттук с колата. Хубав квартал, още по-хубава къща. Ти имаш солидна репутация. По всичко личеше, че е направила сполучлив избор.

– Аз също.

– Тогава защо си купил еднопосочен билет, Къртис? – рязко се обърна Шон. – И защо само един? Къде е билетът на Дейна? Заминаваш след два дни, но според това, което току-що ни каза, тя няма да излезе от болницата толкова скоро...

Браун мълчеше.

– Онази вечер видяхме, че Дженкинс мина покрай къщата на Саут, но не се отби – продължи Шон. – И знаеш ли защо, Къртис? Защото е идвал от твоята къща след среща с теб. Ти си информаторът на Грант от Пентагона, а не Дан Маршал. Пред нас спомена, че го познаваш бегло от някакви заседания. Но пропусна да кажеш, че си бил посветен в предстоящата тайна мисия на Сам Уинго. И не става дума за слуховете, които Дейна измъкна от теб.

– А Грант ти се е отплатил с нов живот на онзи индонезийски остров – добави Мишел. – Но живот за сам човек.

– Финансиран с петдесет милиона в офшорна сметка непосредствено след нападението срещу Сам Уинго. Трансферът е бил осъществен от подставена фирма, която ние успяхме да свържем с теб. Те са от откраднатия милиард евро, нали? Случайно да имаш представа къде са останалите?

Браун просто мълчеше и ги гледаше.

Шон направи една крачка към него.

– Когато Дейна започна да рови по моя молба, ти реши, че късметът ти е изневерил, нали? Бившият мъж на жена ти се появява от нищото и започва да задава въпроси за схемата, в която си затънал до гуша! Вероятно си се побъркал от страх, а? Ти организира удара срещу нас в мола, нали? Премахваш ни и тримата наведнъж и след това си волна птичка. А после, когато седеше край болничното ѝ легло, вероятно си се молил да не прескочи трапа...

– Аз обичам Дейна – тръсна глава Браун. – Заминавам за чужбина, за да подготвя нещата. След това ще се върна да я взема. Не съм искал някой да стреля по нея. А когато ти ми каза, че е била проследена до мола… – Тук млъкна, а по лицето му се затъркаляха сълзи.

– Прецакал те е партньорът ти – отгатна Мишел.

– Вероятно е бил много разстроен, като е разбрал, че си споделял с Дейна за ситуацията около Уинго – добави Шон.

– Не знаех, че тя разпитва заради теб – отвърна Браун. – Не знаех дори, че сте се срещали, но...

– Беше уведомен от партньора си. Който по-късно е изпратил убийците в мола.

– Защо Дженкинс се появи в дома ти онази вечер, генерале? – попита Шон. – За да те скастри? Или просто за да се увери, че само привидно ни помагаш, за да разсееш подозренията ни?

– Аз… Аз не...

– Знаеше ли какво се готви да направи Грант с информацията, която си му предал? – рязко го прекъсна Мишел. – Знаеше ли, че иска да убие президента? Това е държавна измяна, за която се предвижда смъртно наказание!

При тези думи Браун се сепна и очевидно стигна до заключението, че трябва да си затваря устата.

– Не знам за какво говорите! – отсече той и се изправи. – А сега ще ви помоля да си вървите!

– Полетът ти до Малайзия няма да се състои – предупреди го Шон.

– Защо? Вие нямате никакви доказателства срещу мен. Какво от това, че съм купил някакъв имот? Петдесет милиона в офшорна сметка? Нямам идея за какво говорите. Просто съм направил добра инвестиция, закупувайки известно количество земя.

– Удари ме, защото съм изложил Дейна на опасност – каза Шон.

– И какво от това?

Юмрукът на детектива се стрелна напред и Браун рухна върху близкия стол.

– Просто ти връщам любезния жест – процеди Шон, разтривайки кокалчетата си.

Браун скочи на крака и той моментално зае позиция за блокиране на атаката.

– Достатъчно! – обади се един глас зад тях.

Обърнаха се едновременно. В рамката на вратата стоеше Алън Грант.

В ръката си държеше малка кутийка с бутон, здраво притиснат от пръста му. Другата му ръка рязко разтвори палтото. Към тялото му бяха прикрепени три пресовки С4.

Шон и Мишел побързаха да се отдръпнат от омотаното в експлозиви тяло на Грант, но Браун остана закован на мястото си.

– Какво търсиш тук? – бавно попита той.

– Проследих тези двамата – отвърна Грант и махна към Шон и Мишел. – Ти ли ми заби нож в гърба, Къртис? Защото не виждам как могат да стигнат чак дотук без чужда помощ...

– Не знам за какво говориш, Алън – отвърна Браун, заковал очи в детонатора.

– Викат му "идиотски ключ" – каза Грант, забелязал погледа му. – За мен това е едно доста сполучливо название, особено след като научих, че с него Уинго е отървал кожата в Афганистан. Иначе щеше да е мъртъв, както беше планирано, и сега аз нямаше да стоя тук като някаква самоделна бомба от плът и кръв. – Той се втренчи в Браун и каза: – Жалко, че не успя да научиш за тази предпазна мярка на Уинго, Къртис. За жалост, това не беше единствената ти издънка.

– Нещата не бива да свършват по този начин, Грант – обади се Шон.

– Радвам се, че най-после се срещаме очи в очи, господин Кинг – отвърна Грант. – Мисля, че в последно време малко прекалихме с имейлите и есемесите като средство за общуване… – Замълча, а по спокойното му лице най-после се появиха следи от емоции: – Двайсет и пет години! – провикна се той. – Четвърт век бях принуден да живея в срам и позор заради една ужасна несправедливост!

– Но нима е справедливо да отнемеш живота на човек, който няма нищо общо със самоубийството на родителите ти? – попита Мишел.

– Нямаше как да убия онзи, който беше президент по онова време, нали? – изгледа я Грант. – Защото той вече беше мъртъв. Затова избрах нещо символично, госпожице Максуел. Всичко започна с Иран и ще приключи с Иран. Поне такъв беше планът. С ваша помощ президентът Коул се измъкна по един наистина драматичен начин, но това също е добре, защото ще има възможност да плати за своите действия. Историята не бива да се повтаря. Честните хора да умират, а виновните да се измъкват живи и здрави.

– Аз също бях на дъното на Потомак! – каза с рязък тон тя.

– Възхищавам се на вашата изобретателност – иронично ѝ се поклони Грант. – Трябваше да се досетя, че кислородните бутилки могат да се използват и като експлозиви...

– Това ли е начинът, по който искаш да те запомни семейството ти, Грант? – намеси се Шон. – Като огнено кълбо? Като жива бомба? Нима забрави, че си се сражавал с такива хора, докато си носил униформа? А сега изведнъж решаваш да използваш техните средства. Пак ще те попитам – така ли искаш да бъдеш запомнен?

– Нямам друг избор.

– Аз не те предадох, Алън – обади се Браун.

– Не ти вярвам. Платих ти щедро за услугите. Толкова ли беше трудно да ми отвърнеш с лоялност?