– Но единствено той плаща най-високата цена, така ли? – подхвърли Мишел.

– Доколкото си спомням, голяма част от документите по делото просто изчезват по време на разследването – каза Шон. – До съд стигат съвсем малко хора, присъди получават още по-малко. Един от тях е тогавашният министър на отбраната. После и тези присъди са намалени или обжалвани, а единиците, които остават в сила, са отменени от следващата администрация. Мисля, че Норт влиза в затвора, но по-късно и неговата присъда е отменена.

– Всъщност го осъждат условно, а по време на пробацията върши някаква общественополезна дейност – уточни Едгар. – По-късно свалят всички обвинения срещу него.

– Значи само Франклин Грант опира пешкира – рече Шон.

– Може би е имал угризения на съвестта въпреки активното си участие в операцията – подхвърли Мишел.

– Или просто е бил по-честен от останалите. По-важното обаче е, че това би могло да е съвсем основателен мотив Алън Грант да организира случващото се в момента.

– Признавам, че съм била твърде млада, за да вникна в същността на аферата "Иран-контра" – отбеляза Мишел. – Какво всъщност се е случило?

– Аз бях достатъчно възрастен, но мисля, че Едгар ще ти обясни по-добре, просто защото току-що се е ровил по темата. На мен детайлите ми се губят...

– Масивна загуба на мозъчни клетки – тъжно го погледна Едгар.

Мишел се закашля, за да прикрие смеха си.

– Виж какво! – засегна се Шон. – Мисля, че губя съвсем малко за човек на моята възраст!

– Трябва да пиеш лекарства – посъветва го с искрена загриженост Едгар. – Познавам и някои добри специалисти в тази област.

Този път Мишел не се сдържа и прихна.

– Да преминем на "Иран-контра", става ли? – каза нетърпеливо Шон. – Няма смисъл да си губим времето с моите мозъчни гънки!

Едгар кимна и се облегна назад.

– Звучи сложно, но на практика е било съвсем просто – започна той. – Всичко започва с опитите да бъдат освободени група американски заложници, държани от една радикална групировка, свързана с Иран. Според първоначалните планове Израел трябва да достави известно количество оръжия на Иран, след което САЩ да им ги възстанови и да си получи парите за тях. Но нещата бързо се превръщат в директен пазарлък "оръжие срещу заложници" въпреки закона, който забранява продажбата на оръжие за Иран. После плановете отново се променят: оръжието се продава на Иран чрез посредник, а част от получените пари се използват за финансиране на контрите в Никарагуа. Нещата са организирани така, че Мануел Нориега и неговата Панамска отбранителна армия да подпомогнат свалянето на сандинисткото правителство в Никарагуа, което не храни топли чувства към нас. Но Конгресът вече е приел закон, който забранява на специалните служби да оказват подкрепа на контрите. По тази причина въпросните служби се опитват да заобиколят забраната, като едновременно с това доставят известно количество оръжие на Иран, за да бъдат освободени нашите заложници там.

– И ти наричаш всичко това съвсем просто?! – възкликна Мишел.

– Ами да – скромно отвърна Едгар.

– Просто е, доколкото позволява на политиците да правят каквото си искат – уточни Шон. – Но в един момент се оказва, че Нориега не ни е чак толкова добър приятел, колкото е изглеждало.

– Нормално – кимна Едгар. – Трябва ли да напомням, че преди да намразим Саддам Хюсеин, той също ни се водеше приятел?

– Спрете ме, ако някога реша да се кандидатирам за президент – направи гримаса Мишел.

– Защото ще станеш диктатор – добави Шон, погледна я и продължи: – Толкова по въпроса за "Иран-контра" през осемдесетте. Сега обаче имаме източника на Джордж Карлтън, който твърди, че правителството ни се опитва да финансира иранските бунтовници чрез изкупуване на афганистански мак, за да могат те да се снабдят с оръжие за свалянето на режима. Нещата не са едни и същи.

– Може би това е най-доброто при създалите се обстоятелства – подхвърли Мишел. – Не той е организирал схемата, Шон. По-скоро се е натъкнал на нея и тя е станала катализатор за онова, което прави.

– Алън Грант ли имаш предвид? – пожела да уточни Едгар.

– Точно него – кимна Шон. – Той е сключил споразумение с човек, който поддържа контакти с "Херон Еър Сървис". Сам Уинго следеше този човек и може чрез него да е стигнал до самия Грант.

– Но аз не открих връзка между "Виста" и "Херон" – обади се Едгар.

– Вероятно са я прикрили добре. Може да се окаже, че именно "Херон" е авиокомпанията, която е изнесла парите от Афганистан. Да не забравяме твърденията на Уинго, че товарът му е бил отнет от хора, легитимирали се като агенти на ЦРУ.

– Но парите може би не са стигнали до Иран – отбеляза Мишел.

– По-вероятно е да са се върнали тук.

– Може би става въпрос за добре замислен грабеж – погледна го Мишел. – Грант е зет на Маршал, който отговаря за тези пари. Може би той е споделил за операцията с Грант, който планира грабежа и свива един милиард евро.

– Ако не беше трагедията е родителите му, не бих си помислил за това. Но тук имаме един изключително силен мотив за отмъщение. Според мен не става въпрос само за един милиард евро. Защо ще подхвърля на Джордж Карлтън толкова много информация, ако нещата се свеждат само до обикновен грабеж? Според мен това е опит за дискредитиране на Коул и неговата администрация. А Грант едва ли се нуждае от тези пари, нали, Едгар?

– По всичко личи, че ръководи един изключително успешен бизнес е няколко сериозни клиента от държавния сектор. Къщата му струва около едни милион долара, а ипотеката е изплатена още преди три години. Притежава отличен кредитен портфейл, няма нито дългове, нито висящи дела. Позволих си да хакна дори данъчните му декларации, от които личи, че е сред най-големите данъкоплатци.

– Хакнал си Данъчната служба? – вдигна вежди Мишел. – Това не е ли забранено?

– Не съвсем. Разполагам с достатъчно пълномощия да проверявам каквото си пожелая. Националната сигурност е общовалиден пропуск. Просто използвах тази привилегия да свърша малко и от вашата работа...

– А пък ние се сдобихме с това – каза Шон и му подаде флашката, която извади от джоба си.

– Какво има на нея? – попита Едгар и бързо я вкара в слота.

– Имейлите от източника на блогъра. Надяваме се, че ще откриеш откъде са изпратени. Предполагам, че са взети съответните мерки за прикритие, но държим да стигнеш до изпращача – разбира се, ако това е възможно.

Едгар започна да чука по клавиатурата с бързината, с която очите му се местеха по монитора.

– Обичайните протоколи не действат – обяви той.

– Как разбра? – попита Мишел.

– Вече ги пробвах – отвърна лаконично Едгар.

Шон и Мишел се спогледаха.

– Според мен мозъчните му клетки не намаляват, а се увеличават всеки ден – прошепна Шон. – Може би взема от моите чрез осмоза или дявол знае какво...

– А ти знаеш ли какво е осмоза? – просъска в отговор тя.

– Знаех, докато бях в гимназията – прошепна той, извърна се към Едгар и вече с нормален глас подхвърли: – Ако успееш, ще ни уведомиш веднага, нали?

Малко по-късно си тръгнаха.

– Защо винаги се чувствам като глупак в негова компания? – оплака се Шон.

– Защото в сравнение с него сме точно такива.

Тя изведнъж се закова на място и Шон се блъсна в нея.

– Какво става, по дяволите?… – започна той, но в следващия миг проследи погледа ѝ и замръзна.

Изправен на тротоара на няколко крачки от тях, Сам Уинго ги гледаше втренчено.

– Теб човек трудно може да те открие – подхвърли Шон.

– Ето ме, тук съм – направи крачка напред Уинго.

– Виждам. Но как стана така, че си именно тук?

– Проследих ви. Но бъдете спокойни, нямате друга опашка.

– След като не сме те забелязали, значи си добър – кимна Шон. – Откъде ни проследи?