– Нищо – подвикна тя. – Нито портфейл, нито лични документи.

Шон се втурна към ранения полицай, разкъса ръкава на униформата му и разгледа раната.

– Ще се оправиш – успокои го той и започна да прави нещо като турникет от разкъсания ръкав. – Куршумът е влязъл и излязъл. Успя ли да повикаш подкрепление?

Човекът само кимна. Лицето му беше разкривено от болка.

– Какво става, по дяволите? – изпъшка след известно време той.

– И аз искам да знам.

Мишел коленичи до тях.

– Добре ли е?

– Ще се оправи. За разлика от партньора си.

В следващия миг зад тях се разнесе зловещото прещракване на заредено оръжие. Обърнаха се. Средният нападател се беше върнал в съзнание и насочваше пистолета си към тях.

– Не! – разнесе се пронизителен вик.

Шон извърна невярващ поглед към бившата си съпруга, която връхлетя на мъжа и го удари с чантата си.

– Дейна, недей! – кресна той.

Нападателят се завъртя и я простреля в гърдите. За миг тялото ѝ остана неподвижно, после рухна на пода.

Шон се прицели и пусна един куршум в главата на нападателя. После наведе пистолета и се втренчи в бившата си съпруга. От раната ѝ бликаше кръв.

– Дейна! – извика той и се втурна към нея.

Шон използва всичките си познания за оказване на първа помощ, които беше усвоил в Сикрет Сървис. Но раната продължаваше да кърви обилно. В един момент Дейна престана да диша и той ѝ приложи сърдечен масаж и изкуствено дишане. В крайна сметка дробовете ѝ се отвориха и сърцето ѝ заработи. Парамедиците пристигнаха, поеха нещата в свои ръце и я стабилизираха. Шон се качи в линейката, а Мишел ги последва с лендкрузъра.

В момента двамата седяха в чакалнята на болницата. Вече бяха разпитани от местната полиция и федералните власти. Казаха им доста неща, но съвсем не всичко. За късмет, очевидците на инцидента единодушно потвърдиха, че нападателите са тримата убити мъже, а Шон и Мишел са действали в условията на неизбежна самоотбрана и са спасили живота на втория полицай.

Но всичко това се оказа недостатъчно, най-вече за агентите на ФБР.

При отварянето на вратата Мишел унило вдигна глава. Надяваше се да получат добри новини от болничния персонал, но когато видя кой влиза, чертите ѝ се изопнаха още повече.

Беше агент Маккини от МВС.

– Коя част от предупреждението ми не успяхте да схванете? – изръмжа той.

– Просто си пиехме кафето в мола – уморено отвърна Шон. – Не съм чувал това да е забранено със закон.

Маккини се тръшна на стола срещу тях.

– Отлично знаеш какво имам предвид. А простреляната жена? По една чиста случайност тя се оказва съпруга на армейски генерал и твоя бивша жена, така ли?

– Имах среща с нея – сковано призна Шон. – Помага ни за някои неща.

– Свързани със Сам Уинго? – изстреля гневно Маккини. – Въпреки забраната ми да се забърквате!

– Не си спомням някой да те е назначил да ни казваш кои случаи да поемаме и кои не – рязко отвърна Шон.

– Напротив, това ми е работата. Значи си поискал помощта ѝ, така ли? За какво? Да измъкне информация от мъжа си, нали? Толкова ниско ли си паднал? Да я изложиш на смъртна опасност!

Шон замълча, защото Маккини беше прав. Дейна можеше и да не оживее. Онова, което доскоро му се струваше невинен начин за сдобиване с полезна информация, изведнъж се превърна в най-безумната идея, която би могла да му хрумне. И най-егоистичната.

В следващия момент чуха шум и се обърнаха към вратата. На прага стоеше генерал Къртис Браун. Беше със зачервени очи и помръкнало лице. Явно беше чул последните реплики.

– Шон Кинг?

– Да? – изправи се Шон, напрегнат и пребледнял. – Как е Дейна?

Вместо отговор Браун се стрелна напред и заби юмрук в лицето му. Едрото тяло на Шон политна назад, преобърна един стол и се стовари на пода.

Мишел светкавично се изправи между двамата.

– Назад! – процеди тя.

– Ще те убия! – изрева генералът, опитвайки се да я заобиколи и да докопа Шон.

Тя го хвана за китката и рязко я извъртя. Тялото му се прегъна на две. Той изпъшка, наведе се и успя да освободи ръката си. В следващия миг замахна към нея, но тя приклекна светкавично и го ритна в крака. Генералът изгуби равновесие и се просна на пода. Мишел направи крачка напред и стъпи върху гърба му.

– Не ставай! – изкомандва тя.

Браун направи опит да се надигне и получи бърз ритник.

– Спри, Мишел! Веднага спри!

Шон беше успял да се изправи. Лицето му беше ожулено и натъртено и бързо се подуваше. Генералът също се изправи.

– Ако искаш пак да ме удариш, давай. Заслужавам го! – рече Шон, пристъпи към него, грабна ръката му и я сви в юмрук. – Хайде, удари ме! – извика той.

Но Браун отстъпи крачка назад, очевидно объркан от реакцията му. След това се отпусна на близкия стол, скри лице в дланите си и беззвучно заплака.

Маккини стана и извади служебната си карта, въпреки че генералът нямаше как да я види.

– Аз съм от МВС, господин генерал. Много съжалявам за това, което се е случило със съпругата ви. Уверявам ви, че ще направя всичко възможно виновните за този ужасен инцидент да бъдат наказани. – Той изрече последните думи, втренчен в Шон.

Шон остана неподвижен. Лицето му беше разкървавено и подпухнало. Очевидно не виждаше никой друг освен Браун.

Вратата се отвори и в чакалнята се появи мъж с хирургически дрехи.

– Генерал Браун? – каза той и бавно огледа присъстващите.

Браун вдигна глава. Лицето му беше мокро от сълзи.

– Ето ме – обади се със задавен глас той.

Хирургът пристъпи към него.

– Операцията на съпругата ви приключи – съобщи приглушено той, но Шон и Мишел го чуваха много добре. – Тя се справи отлично. Разбира се, куршумът е причинил доста вътрешни поражения и животът ѝ все още е в опасност, но аз вярвам, че ще се възстанови. – Той замълча за миг и добави: – Истинско чудо е, че не е умряла от кръвозагуба. Този, който ѝ е оказал първа помощ и е спрял кръвоизлива, е спасил живота ѝ.

Мишел хвърли окуражаващ поглед към Шон, но той гледаше в краката си.

– Искате ли да я видите? – Хирургът продължаваше да говори само на Браун. – Разбира се, тя все още не е в съзнание, но все пак...

– Да, моля ви! – бързо отвърна Браун и напусна помещението заедно с лекаря, без да поглежда останалите.

Шон се отпусна на близкия стол, а Мишел издърпа няколко салфетки от кутията на масата, намокри ги на мивката и се зае да почиства лицето му от кръвта. Той изобщо не реагира.

Маккини седна насреща им.

– Здравата ти размести циферблата, мамка му – промърмори той. – Но лично аз не го обвинявам. Добре, че беше партньорката ти, иначе и ти щеше да останеш на лечение тук.

– Ако не си забелязал, Шон изобщо не се предпази – остро подхвърли Мишел. – Освен това именно той ѝ оказа първа помощ.

– Ако не беше той, нямаше да я прострелят – враждебно я изгледа Маккини.

– Всъщност Шон я изпрати да предупреди полицаите и ѝ нареди веднага след това да потегли към Пентагона. Ако го беше послушала, сега щеше да е жива и здрава.

– Не – каза Маккини. – Щеше да е жива и здрава, ако вие двамата не бяхте я замесили.

– Той е прав, Мишел – промълви Шон, отмести ръката ѝ от лицето си и стана. Погледна към Маккини и добави: – Ти си прав.

– Радвам се, че поне по този въпрос сме на едно мнение – рече Маккини. – А сега да се залавяме за работа.

– Каква работа? – попита Мишел, след като Шон не реагира.

– Искам да знам в какво точно сте се забъркали.

– Вече знаеш в какво, агент Маккини – каза с раздразнение Мишел. – Всичко започна с изчезването на Сам Уинго и неочакваното му завръщане от отвъдното.

– От отвъдното? – учудено я изгледа Маккини.

– Я ми кажи кой те повика тук? – дойде на себе си Шон. – Кой ти се обади?

– Няма да отговоря на този въпрос.

– Отговори на себе си. Открихте ли някакви документи за самоличност у убитите?