Той остави чашата си на плота и махна към монитора.

– Можеш ли да откриеш списък на операторите на спътници с търговска цел, Едгар?

– Да.

– А възможно ли е да разберем кой е наел работно пространство на някой от тях през последните няколко седмици?

– Мога да опитам.

– Това е добре – кимна Шон и отново посегна към чашата си.

– Какво мислиш? – любопитно го изгледа Мишел.

– Комуникациите са основното предназначение на спътниците, нали така? Може би една от целите на Грант е тази. Той е доставил на Джордж Карлтън всички тайни около инцидента в Афганистан.

Мишел кимна, а лицето ѝ започна да се прояснява.

– Но ти мислиш, че използва спътника и с друга цел? – попита тя.

– Точно така. Все още не знам за какво става въпрос, но вероятно не е само за предаване на информация. – Шон се извърна към Едгар. – Използвайки спътник, човек може да контролира разни неща, които се случват на Земята, нали?

– Да. Държавите ги използват за управление на енергетиката, ядрените арсенали, командно-контролни дейности и още куп неща.

– Нима допускаш, че иска да сложи ръка върху ядрения арсенал на САЩ? – възкликна Мишел.

– Не. Тези функции се изпълняват само от държавните спътници и са надеждно защитени. Освен това се дублират от обезопасителни системи тук, на Земята.

– Тогава за какво говорим, Шон?

– Не знам – промърмори той, видимо разстроен. – Но имам чувството, че каквото и да се окаже, ще бъде огромно.

– А какво ще правим ние, докато Едгар работи по това?

– Ще се срещнем с Уинго и ще му разкажем всичко.

– Нали сам каза, че е опасно?

– Въпрос на терминология, Мишел. И на малко дипломация.

– Тоест искаш аз да поговоря с него?

– Ами не точно...

– Защо?

– Не ме разбирай погрешно, но ти си точно толкова дипломатична, колкото онзи безумец, който управлява Северна Корея...

– С тази разлика, че съм далеч по-твърда от него! – отсече Мишел.

Алън Грант не беше доволен от събитията през деня.

Шон Кинг беше забелязан в близост до "Херон Еър Сървис", но отново беше успял да се измъкне.

Някой беше проникнал в дома на Тревър Дженкинс. На пръв поглед там не липсваше нищо, но той нямаше как да бъде сигурен в това.

Грант взе телефона за еднократна употреба, набра един номер и включи модулатора за промяна на гласа.

Сам Уинго вдигна на второто позвъняване.

– Имаме проблем, Уинго.

– Какъв?

– Всъщност проблемите са два: Кинг и Максуел.

– Не знам за какво говориш.

– Помолих те да се покриеш.

– Изпълнявам молбата ти. Не съм ходил никъде от предишното ти обаждане.

– Но твоите приятели го правят и заради теб

– Те не са ми приятели.

– Искаш ли да ти изпратя парче от тялото на сина ти, за да разбереш, че не се шегувам?

– Не го наранявай, моля те!

– Не се опитвай да ме будалкаш! Много добре знам, че работиш с Кинг и Максуел. Но дълбоко се заблуждаваш, ако мислиш, че ще стоя и ще гледам как тези двамата вървят по петите ми!

– Какво искаш да направя?

– Да ги спреш.

– Как?

– Оставям това на въображението ти. Ако искаш, може и да ги убиеш. На мен не ми пука. Но ако още веднъж усетя, че ми пречат, ще получиш Тайлър в чувал за трупове, ясно ли е?

– Да – отвърна със задавен глас Уинго:

Шон и Мишел паркираха пред мотела и слязоха от колата.

– Не съм много сигурен как да подходя със Сам – промърмори Шон.

– А, не знам – изгледа го Мишел. – Що се отнася до дипломацията, аз съм на дъното на скалата заедно с онзи психар от Пхенян...

– Не исках да кажа това.

– Напротив!

Шон почука на мотелската врата и подвикна:

– Ние сме, Сам.

– Не е заключено – чу се гласът на Уинго.

Влязоха и Мишел затвори вратата.

Когато погледна към стаята, видя Шон с вдигнати ръце.

Срещу него стоеше Уинго, насочил пистолет в гърдите му.

– Има ли някакъв проблем? – попита Шон.

– Обадиха ми се по телефона. Не са доволни, че вие двамата душите около тях. Предупредиха ме, че ако не престанете, ще ми изпратят Тайлър в чувал за трупове!

– Сам, нали ти обяснихме какво мислим да направим – каза Шон, без да изпуска пистолета от очи. – Бяхме единодушни, че това е най-добрият план да върнем децата невредими.

– Не, вие бяхте единодушни. Аз дори нямах думата… – Пистолетът помръдна в ръката му. – Но сега вече я имам!

– В момента играеш точно по тяхната свирка, Сам – обади се Мишел. – Ако всички стоим със скръстени ръце, Тайлър никога няма да се върне.

– Нека ви кажа какво мисля аз – повиши тон Уинго. Ако не престанете, Тайлър ще умре. Но ако престанете, може би има някакъв шанс.

– Не го вярваш, нали? – подхвърли Шон.

– Не ми казвай какво вярвам и какво не! – викна Уинго. – Няма да позволя да подпишете смъртната присъда на сина ми!

– Вече позволяваш, Сам – поклати глава Мишел. – С това, което правиш в момента.

– Попаднахме на следи – добави Шон. – Доста обещаващи. Вече сме близо.

– Говорете каквото си искате, но аз трябва да мисля за сина си.

– А ние не го правим, така ли? Единствената причина да поемем случая е именно синът ти.

– Вижте какво, не ви обвинявам за нищо – отмести поглед Уинго. – Знам, че се мъчите да помогнете, но в момента аз съм в капан.

– По своя вина, а не по наша – притисна го Мишел. – А още по-малко по вина на Тайлър. Защото ти си този, който е изявил желание да изпълни онази шантава мисия.

– Мислиш ли, че не знам? – изрече с каменно лице Уинго. – Съжалявам за това решение от мига, в който го взех.

Шон направи крачка встрани и седна на леглото.

– Значи отговорът е просто да си седим мирно и кротко и да се надяваме, че хората, извършили вече няколко убийства, ей така ще пуснат Тайлър да се прибере у дома – подхвърли той. – Това ли е твоята стратегия?

Уинго тежко се отпусна на стола до стената, но пистолетът му остана насочен към тях.

– Имам ли друг избор? – каза той.

– Например да обърнем нещата срещу тях.

– Как?

– Вече сме сигурни, че Алън Грант е замесен в тази история.

– Но с какво ни помага това?

– Той също има семейство.

– Е, и?

– Ти си притиснат до стената – втренчи се в него Шон. – И си отчаян, защото не виждаш изход.

– Нещо не те разбирам.

– Той заплашва да убие сина ти.

– Да. Но какво мога да направя?

– Писна ми да се съобразяваме с тези мръсници – отсече Шон. – Предлагам да минем в нападение.

– Как? – изгледа го Мишел.

– Сам може да заплаши с убийство семейството на Грант.

Мишел замръзна. Уинго го погледна объркано.

– Никога няма да повярва, че ще го направя – прошепна след дълго мълчание той.

– А ти отчаян ли си или не?

– Отчаян съм, разбира се.

– Отчаяното положение изисква отчаяни мерки.

– Добре, но как ще вляза във връзка с него, ако приемем, че съм склонен да го направя?

– С това – отвърна Шон и махна към телефона му.

– Няма да нараним децата на Грант, Шон! – отсече Мишел.

– Разбира се, че няма. Казах, че Сам ще го заплаши. Това е всичко.

– Но… – започна Мишел.

– Дайте да отправим заплахата – прекъсна я Шон. – И да видим какво ще стане.

Лицето на Мишел се проясни. Тя извърна поглед към Уинго, който изглеждаше все така объркан. В крайна сметка обаче прибра пистолета и измъкна телефона си

– Кажи как.

– Преди това ще отидем на едно място – заяви Шон.

Когато телефонът за еднократна употреба започна да вибрира в джоба му, Алън Грант все още беше в камерата, заковал поглед в един от мониторите.

Той го измъкна от джоба си и разсеяно погледна дисплея, после изведнъж се втренчи в него.