После двамата с майстора пак обходиха помещенията.

– Тук, тук и тук ще бъдат монтирани детектори – посочи определени точки във фоайето Грант.

Добави още няколко места. Планът предвиждаше четирите стени плюс пода и тавана да бъдат облицовани с няколко пласта изолационен материал, между които щеше да има шумозаглушаваща пяна и огнеупорен гипсокартон.

Всички връзки с вътрешното пространство, независимо дали ставаше въпрос за кабели, водопроводни тръби или канализация, трябваше да бъдат покрити с пяна и метални капаци. А достъпът щеше да се осъществява само от едно място, оборудвано с ултрамодерна система за сигурност.

Прозорците щяха да бъдат запечатани без възможност да се отварят. На всеки от тях щеше да има датчик и решетки. Предвиждаше се един авариен изход отзад, представляващ блиндирана врата без външна брава, оборудвана със сложна аларма и паник-бутон.

Всички вътрешни врати щяха да бъдат от неръждаема стомана, дебели пет сантиметра, с акустична изолация и система за самозатваряне и заключване плюс инфрачервен контрол. Щяха да са с усилени лагерни панти и допълнителна пластина при ключалките.

Грант продължаваше да обикаля сградата. Представяше си съвсем ясно оборудването, което скоро щеше да бъде в нея. Сензори за движение, аварийно осветление, тотален контрол на достъпа. Такъв щяха да имат само хора, които разполагаха с магнитна карта и пинкод, а биометричните им данни щяха да бъдат заложени в системата. Всички останали, проявяващи интерес към сградата, щяха да преживеят неприятни моменти.

На двеста метра надолу по пътя щеше да има охраняем портал, а в радиус от петстотин метра около сградата предстоеше да бъдат поставени сензори, лазери, камери и всякакви други съоръжения за ранно предупреждение.

Върху външните стени на радиостанцията щяха да се монтират генератори на шум и заглушаващи устройства, предназначени да неутрализират всякакви опити за подслушване.

Грант застана в средата на сградата и си представи точното място на квадратната камера от легирана стомана с блиндирана врата. Тя беше централният елемент от операцията, която щеше да се осъществи съвсем скоро.

Той излезе навън и огледа периметъра. Най-доброто място за такива обекти бяха военните бази, където можеше да се разчита на помощта на опитни и решителни бойци. Но той не разполагаше с подобна опция.

Насочи се към предавателната кула, която много скоро щеше да бъде окичена със сателитни чинии. Те щяха да приемат и предават информация посредством бетонни тръби за кабели, изработени лично от Грант. В света на бизнеса тази технология със сигурност би му донесла милиарди, тъй като никой досега не беше успял да осигури стопроцентова защита на електронните данни, които се прехвърлят от точка А до точка Б, особено от мобилни устройства.

В бъдеще войните вероятно отново щяха да се водят на земята, във въздуха и по вода, но мястото на най-важните битки без съмнение щеше да е киберпространството. Някои държави вече бяха готови за виртуални атаки срещу инфраструктури, енергийни обекти, финансови пазари, транспортни артерии и прочие, и то без стрелба и бомби, а само с едно кликване на мишката.

Това, което беше замислил Грант, беше много близо до въпросните бъдещи войни, но мишената му беше различна и изискваше максимално фокусиране.

Приключил с обиколката, той отдели още няколко минути на хората си, след което се качи в колата и потегли. Със задоволство отбеляза, че сигнално-охранителната система по периметъра вече се монтира. Освен сградата той беше купил още около четиристотин декара от околните ниви. По този начин можеше да бъде сигурен, че най-близките сгради ще са на километри от неговия обект. А той беше човек, който държеше на уединението си.

Излезе на главния път и увеличи скоростта. Протегна ръка да включи радиото и потърси една изцяло новинарска станция. Изслуша водещата новина и се усмихна.

Все същата история за един милиард евро, изчезнали заедно с професионален войник. Но този път тя включваше и няколко нови момента. Говорителят направи кратка пауза, преди тържествено да обяви:

– Току-що получихме информация, която навежда на мисълта за конспирация, в която е замесено самото правителство на Съединените щати. Ако това се окаже истина, последиците в международен план ще бъдат изключително тежки.

Грант остана доволен от факта, че се намекваше за скандални и нечистоплътни дейности – точно както го бе планирал.

Изключи радиото и стъпи на газта. Предстоеше му покупка на известно количество поверителна информация. Когато човек разполага с достатъчно пари, никоя информация не може да бъде достатъчно поверителна.

Навлязоха в централната част на Вашингтон и колата, която Уинго следеше, бързо се насочи към някакъв покрит паркинг. Той се поколеба за миг, а след това пое след нея. Паркингът беше платен и всеки водач трябваше да изтегли картонче, за да се вдигне бариерата. Паркира през шест коли от другия мъж.

После нещата изведнъж се усложниха. Пред асансьорите чакаха хора. Мъжът зае място на опашката, следван от Уинго, който придърпа надолу шапката с козирка и намести тъмните си очила. Нямаше никакво намерение да ги свали просто защото не искаше да рискува, въпреки че още в Афганистан беше взел мерки да промени външния си вид.

Хората се натъпкаха в кабината, която ги стовари пред друга редица асансьори в централното фоайе. Макар и най-отзад в групата, Уинго успя да забележи, че мъжът, когото следеше, натисна бутона за шестия етаж. Там слязоха няколко души, като последен от тях беше Уинго… Мъжът пое по някакъв коридор и зави наляво. Уинго го последва и спря на мястото, където коридорът се пресичаше с друг.

Мъжът изчезна зад една врата, която меко се захлопна след него. Уинго се насочи натам и забави крачка, колкото да прочете табелата на стената.

Виста Трейдинг Груп.

Не след дълго стигна до края на коридора и спря. Чудеше се какво да прави. Имаше пистолет, който можеше да използва при нахлуването в офиса с цел да извърши граждански арест. Което би било глупаво, разбира се, защото не разполагаше с доказателства, а и самият той беше издирван. Освен това нямаше разрешително за оръжието, което означаваше, че полицията моментално ще го арестува.

Взе асансьора обратно до фоайето, излезе навън и се насочи към наетата кола. Седна зад волана, извади телефона си и потърси името на компанията в Гугъл. На дисплея се появи официалният ѝ сайт, който не предлагаше почти никаква информация. "Виста Трейдинг" се оказа консултантска фирма в областта на отбраната. Разгледа публикуваните снимки на мениджърския екип, но не откри лицето на мъжа, когото следеше. Може би имаше някаква делова среща там и нищо повече. Не беше задължително да работи в компанията.

Това означаваше задънена улица, но Уинго нямаше намерение да се отказва. Реши да чака отвън и да продължи да следи мъжа. Миг по-късно зърна магазина отвъд уличното платно и изтича натам. След трийсет минути излезе и се насочи към покрития паркинг.

Приближи се към колата на мъжа, огледа се и клекна до нея. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да прикачи проследяващо устройство към вътрешната част на бронята. В онзи магазин продаваха всякакви подобни джаджи – полицейски скенери, портативни металотърсачи, палки и белезници.

И различни видове проследяващи устройства.

Един час по-късно колата на мъжа напусна подземния гараж и се плъзна покрай тротоара, до който чакаше Уинго, потънал ниско в седалката си. Той включи на скорост и бавно потегли. На два пъти колата отпред се губеше от погледа му в трафика, а веднъж го спря и червен светофар. Но проследяващото устройство вършеше своята работа.

Наближаваше час пик. Движението беше изключително натоварено, а колите се придвижваха бавно. В един момент Уинго си помисли, че мъжът се връща обратно на летище "Дълес", тъй като се насочваше към междущатска магистрала 66, от която имаше отбивка за там. Ако случаят беше такъв, той не знаеше какво още може да направи.