– Добре, а сега какво? На този етап не можем да се свържем с Тайлър, защото чакаме Дейна и Кати.

Телефонът ѝ издаде тих сигнал. Тя погледна дисплея и го вдигна пред очите му.

– Току-що се сдобихме с имейла на Тайлър благодарение на Кати.

– Значи следващата ни спирка е Едгар Рой.

– Във фермата ли е?

– Не. До края на седмицата ще работи във Вашингтон.

– В "Бънтинг Ентърпрайзис"?

– В един от офисите им.

– Ще можем ли да го видим там? Не е ли секретен обект, охраняван от свирепи кучета?

– Сигурно е такъв – сви рамене Шон. – Но можем да му позвъним и да си уредим среща навън. Ще му кажа да си вземе лаптопа.

Той се насочи към шофьорското място на лексъса, но Мишел го спря.

– Аз ще карам.

– Но...

Шон понечи да протестира, но тя вече се качваше в своя джип.

Примирен, той отвори дясната врата на лендкрузъра и в краката му се изсипа цяла купчина боклуци. Отскочи назад, когато една отворена кутия портокалов сок оплиска обувките му.

– Сложи я отзад – обади се Мишел.

– А не е ли по-лесно да изхвърля всичко в онзи контейнер? – ядосано я изгледа Шон.

– Не всичко е боклук.

– Но прилича и мирише на боклук!

– Отзад, Шон – отсече тя. – Благодаря ти.

Той се подчини неохотно и започна да хвърля нещата на задната седалка. Когато приключи, шумно затръшна вратата.

– По-добре ли се чувстваш? – попита тя.

– Не съвсем – отвърна Шон, насочил поглед напред. – Чорапите ми са пълни с портокалов сок.

По пътя той набра номера на Едгар Рой.

Както обикновено, Едгар не спазваше нормалното работно време и вече от няколко часа беше на мястото си.

Когато стигнаха до офис сградата отвъд Кей Стрийт, те го зърнаха едновременно. Човек трудно можеше да пропусне някой като Едгар Рой, който беше над два метра. И понеже беше ужасно слаб, изглеждаше още по-висок. Носеше лаптоп под мишница.

Отбиха до тротоара и Шон свали страничното стъкло.

– Здрасти, Едгар.

Дългучът се наведе да го погледне. Зад очилата с голям диоптър надничаха умните очи на един истински гений. Едгар Рой се славеше като най-добрия анализатор на разузнавателни сведения на територията на САЩ. Невероятният му ум беше в състояние да анализира огромно количество данни и да открие сред тях почти незабележимото късче полезна информация. Но в момента Шон очакваше от него само да хакне имейла на един тийнейджър.

Двамата с Мишел скочиха от джипа и се приближиха към Едгар. Той им кимна и огледа Мишел.

– При последната ни среща пропуснах да кажа това, което ще кажа сега – започна той. – Радвам се, че изглеждате толкова добре, госпожице Максуел.

Всичките ѝ досегашни опити да го накара да ѝ говори на малко име оставаха безуспешни.

– Благодаря, Едгар. Но аз съм тази, която трябва да ти благодари, защото ми спаси живота. Освен това се радваме, че се съгласи да ни отделиш време. Обещавам, че ще бъдем кратки.

– Разполагам с един имейл адрес, който трябва да хакнеш – обади се Шон. – Искаме да прегледаме последните получени писма.

Едгар погледна листчето само за миг, но Шон беше наясно, че вече е запомнил адреса. Седна на близката пейка, отвори лаптопа и зачатка по клавиатурата.

– Не е нужно да го правиш веднага, Едгар – опита се да го спре Шон. – Изчакай обедната почивка или когато се освободиш. Няма смисъл да мръзнеш на тази пейка.

– Готово – отвърна Едгар и обърна лаптопа така, че и двамата да виждат екрана, запълнен с имейлите на Тайлър Уинго.

– Как го направи толкова бързо? – смаяно попита Шон.

– Не съм сигурен, че ще разбереш обясненията ми – любезно отвърна младежът.

– Тук си прав – рече Мишел и седна до него на пейката.

Шон остана да стърчи от другата му страна, загледан в екрана. Имейлите не бяха много.

– Не го виждам – каза Шон. – Вероятно го е изтрил. Ударихме на камък.

– Съмнявам се – промърмори Едгар. – Изтриването не означава, че е изчезнал безвъзвратно.

Пръстите му отново пробягаха по клавиатурата и на екрана се появи нов списък със съобщения.

– Изтрил ги е и от кошчето, но съществува и още един, немаркиран запис. Ако човек знае къде да търси, лесно ще го открие.

– Радвам се, че ти знаеш – тихо подхвърли Шон.

– Ето го! – извика Мишел и посочи с пръст третия имейл отгоре надолу. – Подател Сам Уинго!

Двамата го прочетоха едновременно и озадачено се спогледаха.

– Не виждам нищо, което би накарало Тайлър да крие това писмо от нас или от когото и да било – обяви Шон. – Съдържанието му е кратко и съвсем обикновено – баща му споменава за училището, тренировките по плуване и други такива неща.

– Може би това е причината просто да го изтрие, без да прибягвало допълнителни мерки за сигурност – подхвърли Едгар.

– Изпратил ли е отговор?

Дългучът извърши още няколко операции с клавиатурата и обяви:

– Не.

– Погледни деня и часа, Шон – обади се Мишел. – Тайлър не ме е излъгал. Имейлът действително е изпратен, след като са обявили баща му за мъртъв.

Шон не сваляше поглед от съобщението на екрана.

– Може би е кодирано – внезапно рече той. – Можеш ли да разбереш дали е така, Едгар?

– Естествено.

Очите на Рой пробягаха по текста. Устните му беззвучно се раздвижиха. В следващия момент отвори нов прозорец на екрана и изписа в него някакво непонятно буквосъчетание. СМТДМП.

– Прекарах го през типичните стотина възможности – обясни той. – Прилича ми на кодирано съобщение, състоящо се от първата буква на всяка седма дума. Нищо особено от гледна точка на сигурността, но този метод се използва рядко и е толкова стар, че може би трудно биха се сетили за него. Естествено, не може да издържи срещу истинска кибератака. Не е никакъв проблем за средно добър професионален дешифровчик. Едновременно с това е и доста усложнен, тъй като прибягва до акроними, а не до цели думи. Това се нарича двойно кодиране.

– И какво означава този конкретен акроним?

– Смисълът му е кратък и ясен – отвърна Едгар. – "Съжалявам, моля те да ми простиш."

Шон и Мишел отново се спогледаха.

– Това върши ли ви работа? – попита Едгар.

– Със сигурност не ни пречи – отвърна Шон.

Телефонът в офиса иззвъня секунди след като се прибраха. Обаждаше се Питър Бънтинг, президент на голяма компания за изпълнение на военни поръчки и пряк работодател на Едгар Рой.

Беше толкова ядосан, че Шон се принуди да отдалечи слушалката от ухото си поради силните му крясъци.

– За кого говорите, господин Бънтинг? – попита той, възползвал се от факта, че магнатът млъкна за момент, колкото да си поеме дъх.

Изслуша отговора и кимна.

– Ясно, ще имаме грижата. Съжалявам.

Бънтинг изкрещя още нещо ѝ затвори.

– Какво е станало? – попита Мишел.

Шон се обърна да я погледне.

– Току-що Едгар Рой е бил изведен от кабинета си от служители на Министерството на отбраната.

– Какво? Защо? – извика Мишел. – Ние ли сме причината?

Той кимна.

– Бънтинг не вижда друга причина за ареста му, а аз съм склонен да се съглася с него. Едгар му е казал за нашата среща… – Помълча малко и с лека въздишка добави: – Струва ми се, че Бънтинг беше доста ядосан.

– Чух го. Какво ти каза, преди да затвори?

– Нещо за тестисите ми, въпреки че използва друг, не толкова любезен термин.

Мишел се тръшна на стола си и погледна към вратата.

– Може би и ние трябва да очакваме гости.

– Едгар Рой е служител във фирма, изпълняваща поръчки на правителството, и това автоматично го превръща в държавен служител. Направи ни услуга в работно време и най-вероятно ще го накарат да си плати. От това обаче не следва, че ще го арестуват, тъй като е много ценен за тях.

– Не отговори на въпроса ми – каза Мишел. – Ние далеч не сме толкова ценни, така че най-спокойно могат да ни тикнат в някоя килия и да хвърлят ключа в морето!