Президентът не го забеляза или просто не му обърна внимание.

Шон изчака за миг и каза:

– Значи Иран, така ли? Там ли отиваме?

– Не е толкова просто.

– Пари за оръжие, което е предназначено за ирански бунтовници. Следващият в списъка – Северна Корея.

– Кой ви каза подобно нещо?

– Ние сме частни следователи, сър. Длъжни сме да държим в тайна своите източници.

– Включително и вас – добави Мишел.

– Казахте, че не е толкова просто – подхвърли Шон. – Ще ни просветлите ли?

– Защо да го правя?

– Ако искаме да постигнем напредък, трябва да имаме представа от общата картина, господин президент.

Коул внимателно го огледа и се облегна на дивана.

– Според твърденията в онзи глупав блог изчезналите пари е трябвало да бъдат използвани за закупуване на маково семе, от което по-късно да се произведе хероин. Това не е съвсем така, разбира се. Подобна суровина никога нямаше да бъде използвана за производство на дрога, поне не от нас.

– Но тези евро все пак е трябвало да бъдат изпрани, нали? – подхвърли Шон. – И то преди да се използват по предназначение.

Коул кимна.

– Закупената суровина щеше да премине през ръцете на трета страна.

– Нека позная – рече Шон. – Международни търговци на оръжие?

– Полученото срещу нея оръжие щеше да бъде прехвърлено на иранска територия.

– Но какво общо с дрогата може да има един търговец на оръжие?

– Вече споменах, че ние няма да използваме въпросното маково семе за производство на хероин. Не мога да отговарям за другите.

– Ще разрешите ли да бъда откровен, господин президент? – попита Шон.

– Предвид факта, че вече не сте служител на Сикрет Сървис, можете да бъдете откровен, когато пожелаете.

– Авторът на този план, който и да е той, трябва да бъде уволнен, сър.

– Пълен кретенизъм – добави Мишел. – С толкова много дупки, че няма как да не се издъни.

Коул почервеня, но успя да се овладее.

– Преди два дни приех оставката на въпросния човек – поясни той. – Не че има значение, защото отговорността е изцяло моя.

В стаята настъпи тишина.

– Къде е блогърът? – попита след известно време Коул.

– Извън играта е – отвърна Шон. – Освен това не познава източника си.

– Вярвате ли му?

– Умея да разпознавам страха в очите на събеседниците си. Този човек не е имал понятие с какво се е заловил. Просто е търсел поредната сензация.

– А вие имате ли някаква идея кой може да бъде източникът?

– Работим по въпроса.

– Ако нещата опираха до имейли, моите хора можеха да стигнат до него, но...

– Да, хлъзгав терен е – обади се Мишел. – Свободата на словото. Четвъртата власт...

– Точно така. Човек може да оцелее след един скандал, но прикриването му е непростимо.

– В такъв случай нека продължаваме да си вършим работата, господин президент – каза Шон.

– Можете ли да откриете Сам Уинго?

– Вярвам, че да.

– Мислите ли, че е забъркан в кражбата?

– Според нас са го натопили.

– Кой го е натопил?

– Все още не е ясно. Но имаме известни подозрения и ги проверяваме.

– В такъв случай вървете да си вършите работата – рече президентът и се изправи. – Вече ме чакат за поредната среща.

Шон и Мишел моментално станаха.

– Благодаря, сър – каза Шон.

– Обадете се, ако имате нужда от помощ. Не мога да зарежа всичко, но това все пак е приоритет за мен.

– Разбрано.

Шон и Мишел изчакаха отдалечаването на президента и хората от охраната му, кои го го бяха заобиколили от всички страни, а след това поеха по коридора.

Минута по-късно вече бяха навън, където чакаше кортежът начело с президентската лимузина, известна като Звяра. Двигателят ѝ тихо боботеше. Пътната полиция вече беше блокирала всички улици, по които щеше да мине кавалкадата. Звяра не спираше нито на червено, нито пред каквито и да било други препятствия.

Президентът извърна глава към тях миг преди вратата да се затвори.

– Разчитам на вас! – каза той.

Кортежът потегли.

Мишел проследи с носталгичен поглед дългата редица лимузини, която мина покрай нея.

– Впечатляващо, нали? – промърмори Шон.

– Аха.

– Насам – обади се агентът на Сикрет Сървис, който ги придружаваше.

Не след дълго ги свалиха пред болницата, където бяха оставили колата си.

Забелязал помръкналото лице на партньорката си, Шон каза:

– Това е твоето минало, Мишел. А човек не може да живее с миналото си.

– Разбира се, че може – отвърна тя. – Особено ако не е очарован от бъдещето си.

– Негов тъст? – каза Шон.

Двамата с Мишел седяха срещу Едгар Рой във фермата му, намираща се западно от Вашингтон. Селската къща изглеждаше странно поради контраста между грубоватите стари мебели и лъскавата компютърна техника.

Есемесът на Едгар бе пристигнал, докато се прибираха от болницата. В него пишеше, че има новини, и те моментално потеглиха към дома му.

Компютърният гений се беше настанил зад бюрото си, което представляваше голямо правоъгълно парче шперплат, подпряно на четири дърводелски магарета. То беше задръстено от три монитора с гигантски размери, залепени плътно един до друг.

– Да – кимна Едгар, който изглеждаше някак разочарован от себе си. – Дан Маршал е тъст на Алън Грант.

– Тъст? – възкликна отново Шон.

– Това е истината. Алън Грант се е оженил за Лесли Маршал преди девет години. Имат три деца, а самият Маршал е вдовец. Преди две години съпругата му Маги е починала от рак. – Той помълча малко и добави: – Съжалявам, че не открих тази връзка по-рано… Не мога да повярвам, че съм я пропуснал.

– Всичко е наред – успокои го Мишел. – Това показва, че и ти си човек като всички нас.

– Така е – съгласи се Шон. – Само дето мозъкът ти е четири пъти по-голям...

Подкрепата им явно се отрази положително на Едгар, който продължи с по-укрепнал глас:

– Алън Грант е служил в армията, откъдето се е уволнил с почести. В момента е президент на "Виста Трейдинг". Не успях да открия никаква връзка между "Виста" и "Херон Еър Сървис".

– А родителите на Грант? – попита Шон. – Спомена, че там си открил нещо...

– Двойно самоубийство. Решили да сложат край на живота си през осемдесет и осма, когато Грант бил тринайсетгодишен.

– Каква е била причината? – попита Мишел.

– През осемдесетте години Франклин Грант е бил сътрудник към СНС. Бил е замесен в "Иран-контра", след което е изпаднал в дълбока душевна криза. Двамата със съпругата му просто са се отказали от живота. Тъжно, но факт...

– Всъщност какво значение има това? – каза Мишел и погледна към Шон.

– Може би важно – въздъхна Шон и отново се обърна към Едгар. – Какво още можеш да ни кажеш за работата на Франклин Грант в Съвета за национална сигурност?

– Голяма част от нея все още е секретна, Шон. Но доколкото успях да разбера, не е одобрявал схемата, въпреки че е бил активен участник в нея. Зарових се малко по-дълбоко в това, което са публикували вестниците и останалите медии по онова време. По всичко личи, че Грант е направил опит да се противопостави на началниците си, а те от своя страна са го използвали като изкупителна жертва. – Едгар сведе поглед и тихо добави: – А аз добре знам как се чувства човек в такава ситуация...

– Това ни е известно, Едгар – промълви Мишел. – Значи са го превърнали в изкупителна жертва и той е оставил Алън сирак...

– Макар че дойдох във Вашингтон след аферата "Иран-контра", все още помня какво пишеха вестниците за нея – рече Шок. – Но името Франклин Грант не ми е познато.

– Нямаше кой знае колко сведения за него. Публикациите се занимават с по-пикантни неща – отвърна Едгар и погледна към екрана. – Рейгън и най-високопоставените чиновници в неговата администрация. Оливър Норт и секретарката му. Мануел Нориега. Явно името Франклин Грант просто е потънало някъде сред пластовете на историята.