– Аз пък мисля, че се справих повече от добре с тежката задача – каза тя. – Изтърпях цяла година като "съпруга" на Уинго. Хлапето отказа да ме приеме, а Уинго си е Уинго. Не беше точно като разходка в парка.

– Разбирам те много добре. Просто искам да ми кажеш нещо, което ти е направило впечатление. Веднага след това ще те върна обратно в града.

– Напуснах къщата, когато нещата станаха безнадеждни. Съответно се свързах с теб и ти обясних защо го правя.

– А аз ти заповядах да се върнеш.

– Лесно е да се каже.

– Нещо друго?

– В общи линии това е всичко.

– Други съобщения от Уинго на електронната поща на сина му?

– Нямаше такива. Уинго не му е писал в отговор. – В очите ѝ проблесна любопитство. – Всъщност какво точно се случи там? Ти така и не ми каза...

– Уинго изгуби товара, а моите хора изгубиха него. Той е някъде там, на свобода. И вероятно се опитва да разбере какво е станало, след което ще се върне у дома. Осъществил е контакт с прекия си командир, който е отказал да приеме обясненията му. Зле му се пише. В момента Министерството на отбраната хвърля огромен ресурс, за да го открие. Разбира се, ние също го търсим.

– Значи едва ли ще остане неоткрит дълго време.

– За нас не е добре Министерството на отбраната да го открие. Има опасност да повярват на твърденията му, че не е откраднал товара. Тогава ще започнат да го търсят другаде. А аз искам да са фокусирани единствено върху Уинго.

– Което означава, че трябва да го откриеш преди тях.

– Лесно е да се каже, както самата ти посочи преди малко.

– В такъв случай се залавяйте за работа.

– Това и ще направим.

Той извади ножа си и преряза пластмасовите белезници на китките и глезените ѝ. След това ѝ подхвърли 9-милиметровия глок.

Джийн провери пълнителя и вкара патрон в цевта.

– Съжалявам, Алън – промълви тя и натисна спусъка. Или поне се опита да го направи.

Не се случи нищо. Не последва изстрел, от дулото не излетя куршум.

– Няма да стане без ударник – подхвърли Грант, който не изглеждаше изненадан от намеренията ѝ да го ликвидира.

Ножът му се стрелна към шията ѝ и преряза главните артерии. Грант пъргаво отскочи назад, за да избегне кървавия фонтан. Очите ѝ останаха взрени в лицето му, а той търпеливо чакаше.

Джийн се строполи на пода и няколко секунди по-късно престана да кърви.

Загледан в нея, Грант промърмори:

– Такива са последиците, Джийн.

После уви трупа ѝ в голям найлонов лист и го върза като подарък.

Изкопаният гроб се намираше на триста-четиристотин метра навътре в гората. След като хвърли последната лопата пръст в дупката, Грант каза безмълвна молитва и си помисли, че Сам Уинго овдовява за втори път. Разбира се, този факт едва ли щеше да го развълнува. Имаше други неща, за които да се притеснява. Грант се върна в хижата, почисти задната стая и се качи в колата.

Не му се искаше да губи тази жена, но някои неща просто бяха задължителни. Боецът трябваше да изпълнява заповедите безпрекословно. Правилата не се променяха в движение. Неслучайно в армията съществуваше строга йерархия. Поради здрави, проверени от историята основания.

Самият Грант беше преди всичко дисциплиниран войник. Независимо дали бе в униформа или не. Тук облеклото нямаше никакво значение. Важно бе онова, което се криеше под него – дисциплина, чест, уважение. Лоялност и професионализъм.

А Джийн беше обърнала гръб на всички тези ценности.

Но нямаше как да я изправи пред военен съд.

Останала му бе само една възможност, след като я подложи на жестокия тест за лоялност. Грант беше справедлив човек. Ако Джийн не беше се опитала да го убие, щеше да е все още жива. Но тя се опита и това я изпрати в гроба.

Той запали двигателя и потегли.

Разполагаше със списък, който провери два пъти поред. Беше време да раздвижи топката.

В момента разполагаше с един милиард евро, но не се нуждаеше от цялата сума. Десет процента от нея щяха да са му напълно достатъчни.

Беше дълбоко убеден, че това ще бъдат едни много добре похарчени пари.

На другата сутрин Мишел закара Тайлър на училище.

– Ако забележиш нещо странно или се появят непознати хора, веднага се заключваш в кабинета на директора и ми звъниш! – инструктира го тя.

Момчето обеща да я послуша и тръгна към училището, а тя остана да гледа след него. Никога не се беше виждала в ролята на майка, но в момента беше загрижена за Тайлър като за собствено дете. Изпитваше огромно чувство за отговорност – по-силно дори от онова, когато охраняваше ВИП персони като агент в Сикрет Сървис. Странно, но факт.

Тя потегли и се обади на Шон.

– Оставих гарджето ни – докладва тя. – Сега къде отиваме?

– Мислиш ли, че Маккини ще приеме още една среща с нас? – попита Шон.

– Не знам. Но имам визитката му и винаги мога да му звънна.

– Направи го.

– А защо пак Маккини?

– Нуждаем се от официален достъп до информация, Мишел. Само той може да ни го осигури. В противен случай сме извън играта без никакви възможности да проверяваме различните улики.

– Той едва ли ще ни покани в разследването.

– Може би ще останеш изненадана.

– Знаеш ли нещо, което не ми е известно?

– Просто му звънни. Предложи му среща по обед в нашия офис.

– А дотогава какво ще правиш?

– Ще проверя как е Дейна.

– Нали не допускат хора, които не са близки роднини?

– Винаги има начини.

– Какво друго да направя, освен да позвъня на Маккини?

– Опитай се да научиш нещо за Джийн Уинго.

– Добре. Бих ти казала да внимаваш, но знам, че ще го направиш и без моето предупреждение.

Той прекъсна връзката.

Мишел подкара към квартала на Тайлър. Приличаше на хилядите, разпръснати из цялата страна квартали, населявани от работническата класа. Но не беше точно работнически. Някои от обитателите му не бяха такива, за каквито се представяха.

Мишел спря колата и отиде да почука на вратата на Алис Добърс – съседката, която беше видяла Джийн да се изнася предишния ден. Жената ѝ отвори. Беше прехвърлила осемдесет, ниска и с най-малко двайсет килограма наднормено тегло. Крайниците ѝ бяха подути и явно я боляха. Носеше очила, а на дясното си ухо имаше слухово апаратче. Мишел се представи, обясни какво иска, след което добави:

– Опитваме се да помогнем на Тайлър.

– Знам – кимна госпожа Добърс. – Той ми сподели за вас и за партньора ви. Ще ви кажа каквото казах и на него. Тя тръгна някъде по обед, малко преди да започне любимият ми сериал. Точно затова запомних времето, защото те вече не останаха много. Имам предвид хубавите любовни сериали. Погледнах през прозореца съвсем случайно, докато течеше реклама на кафе. Аз вече не пия кафе. Вдига ми кръвното и ме кара да пишкам нощем. Ама ми е трудно да ставам от леглото. Опитах с "Дипендс", но не ми харесаха. Все едно, че съм се родила за втори път. Глупаво е да носиш памперси, да знаете… – Старицата смъкна очилата на върха на носа си и погледна Мишел в очакване на съчувствие.

– Сигурно е така – бързо отговори Мишел. – А тя излезе с куфар, така ли?

– Не, първо отиде да изхвърли боклука за рециклиране. Предполагам, че беше забравила...

– Какво?

– Вчера събираха обикновения боклук, а не този за рециклиране. Така и не разбрах защо не ги вдигат едновременно. Но на мен ми е все едно, тъй като не ми е останало кой знае колко време на този свят.

– Какво се случи после?

– После тя си изнесе куфара, отвори багажника на колата си и го вкара вътре. Истински куфар, а не някакъв сак. Вероятно беше сложила в него всичко, което притежава. Не съм я виждала да се връща обратно, ама това не е кой знае каква загуба.

– Защо мислите така?

Добърс я погледна многозначително.

– Бях омъжена цели петдесет и седем години. Е, не за един и същ мъж, а за трима. С всеки от тях имах хубави дни, а после и не толкова хубави. Така че знам какво е любов и всеотдайност. Винаги усещам, когато ги има, а не усещам ли нищо, значи ги няма.