Стаята беше малка. Единствените мебели в нея бяха столовете, за които бяха завързани. Имаше и един прозорец, плътно покрит с черен плат.

– А сега аз ще сваля твоята превръзка. Ще стане по-лесно, защото те виждам. Наклони глава към мен.

След по-малко от минута падна и превръзката на Кати.

Двамата се спогледаха, окуражени от тази малка победа.

– Сега трябва да се справим с въжетата – промърмори Тайлър.

– Трябва да опрем гръб в гръб – рече тя. – Имам силни пръсти и ще се опитам да развържа възела.

– Добре, но бавно. Страхувам се да не чуят стърженето на столовете по пода.

В крайна сметка успяха да обърнат столовете си така, че да бъдат гръб в гръб. Тайлър усети пръстите ѝ, които се вкопчиха във въжето.

– Възелът е доста стегнат, но мисля, че ще се справя – каза тя.

Така изтекоха трийсетина минути. Тайлър чуваше напрегнатото дишане на Кати, но в крайна сметка тя успя и ръцете му бяха свободни. Той се наведе и бързо развърза краката си, а след това се погрижи и за нея.

– А сега какво? – прошепна тя.

– Ще излезем оттам – махна към прозореца Тайлър. – Успеем ли, ще изчезнем в гората.

– Ами ако някой пази отвън?

Той запретна единия крачол на широките си панталони. Към глезена му беше закрепен малък флакон.

– Лютив спрей – поясни той. – Една параноична идея на баща ми, която може би ще ни свърши работа.

Поеха предпазливо към прозореца, тъй като дъските на пода бяха стари и проскърцваха издайнически.

Тайлър повдигна черния плат и надникна навън.

– Слава богу, че е тъмно – прошепна той.

Заключването беше съвсем елементарно. Отне му по-малко от минута да отвори прозореца, като внимаваше да не изскърца.

Прескочи перваза и се обърна да помогне на Кати.

За миг спряха на място и се огледаха. Пред къщата беше паркиран черен джип – същият, който беше взел Тайлър от паркинга на мола. Беше го запомнил, тъй като това беше последното, което видя, преди да бъде упоен.

– По всичко личи, че наоколо е гора – каза той.

– А сега някъде? – попита Кати.

– Хей!

Обърнаха се едновременно и видяха един мъж, застанал на верандата.

– Бягай, Кати! – изкрещя Тайлър.

Тя не чака втора покана и изчезна в мрака. Мъжът затрополи след нея, но Тайлър му препречи пътя и насочи флакона с лютив спрей в лицето му. Мъжът изкрещя, блъсна се в него и двамата се търколиха на земята, преплели ръце и крака. После Тайлър видя нещо и изведнъж престана да блъска и рита в опит да се освободи.

Кати не беше избягала.

До нея стоеше мъж, опрял пистолет в главата ѝ.

Тайлър моментално спря да се съпротивлява.

– Голяма грешка, момче – изръмжа Алън Грант. – Непростима грешка!

– Не я наранявай, моля те! – извика Тайлър.

Пистолетът гръмна.

– Изтекоха цели двайсет и четири часа! – каза напрегнато Сам Уинго.

– Така и предполагахме – спокойно отвърна Шон.

Все още бяха в мотела, където прекараха нощта в очакване на обаждане или есемес от Тайлър.

Мишел се беше облегнала на стената и наблюдаваше Уинго.

– Предупредихме те, че ще се опитат да ти скъсат нервите – каза тя.

– А вече знаем, че са отвлекли и Кати – добави Шон. – В новините споменаха и за нейното изчезване.

– Познавам добре семейството ѝ – мрачно въздъхна Уинго. – Майка ѝ служи във ВВС. Дори не искам да мисля какво означават ракетата и топките за тенис, зарязани на тротоара...

– Никой нищо не е чул – добави Мишел. – А това означава, че тези хора пипат професионално.

– Все пак има и добра новина – каза Шон. – Те знаят, че сме се срещнали, но нямат представа, че вече сме в един отбор. И със сигурност няма да очакват масивните подкрепления, които можем да поискаме по всяко време.

– Ще имаме много малко време за подготовка – предупреди Мишел. – Те със сигурност ще очакват да се появим веднага след като се обадят.

– Но как отново да преминем в настъпление? – попита Уинго. – Лично аз не обичам да изпълнявам чужди заповеди, особено когато става въпрос за детето ми.

– Въпреки това ще ни трябва време за подготовка – поклати глава Шон.

– Подготовка за какво? – изгледа го Уинго.

– За да се представим като агенти на Сикрет Сървис – отвърна Мишел.

– Аз служа в спецчастите. Ако се стигне до ръкопашен сблъсък, ние сме доста по-добри от вашите момчета.

– Да разбирам ли, че си харесвал всичките си колеги, с които си се сражавал рамо до рамо? – изгледа го Мишел.

– Естествено. Влизал съм в бой с решимостта да жертвам живота си за човека до мен.

– А случвало ли се е да поемеш куршум, насочен към някого, когото не харесваш? – попита Шон.

– Не! – отсече Уинго.

– Това е доста гадно нещо, което обаче фигурира в служебните задължения на агентите от Сикрет Сървис – рече Мишел.

– Но те научава на разни неща – добави Шон.

– Например?

– Например, че противникът никога не трябва да разбира накъде гледаш. Това е причината всички да носят огледални слънчеви очила. А сега да се залавяме за работа.

Грант се появи на обекта. Строителната дейност беше приключила. На мястото на предишните работници бяха дошли нови, доста по-различни. Не бяха мускулести младежи, не носеха оръжие и не се перчеха. Тяхното оръжие беше в главите им, а вместо куршуми използваха клавиатури. Те бяха кибервоини.

Той се насочи към старата радиостанция, превърната в модерен високотехнологичен център с една-единствена цел.

Да предизвика целенасочен хаос.

Това означаваше единичен акт, който щеше да доведе до катастрофални събития по целия свят. Грант не се интересуваше от втората част от уравнението, оставяйки на други да се възползват от благоприятния шанс. Неговата цел беше проста и ясна – да поправи стореното зло. И нямаше да се успокои, докато това не се случи.

Четецът на стената на камерата сканира ретината му и вратата се отвори. Той беше единственият, който имаше достъп до нея. Настани се пред дългата редица компютри и започна да ги изучава. Вече имаше напредък и неговата птичка в небето търсеше това, което му трябваше. Работата ѝ наподобяваше тази на частния детектив, който търси солидни улики, водещи до арест на заподозрените и изправянето им пред съда.

Но вместо с хора от плът и кръв фината машина боравеше с единици и нули, а нейните разкрития се превръщаха в безжични данни в ефира. Системата, която се опитваха да пробият, беше защитена от код, заемащ трийсет милиона реда. Имаше много начини за проникване в нея, но имплантираната апаратура трябваше да остане скрита. Нещо, което автоматично свиваше местата за пробив до една наистина нищожна възможност.

Грант продължаваше да наблюдава уникалната конфронтация, която течеше на компютърния екран. Един деликатен балет от съвършено изпълнени движения, финтове, атаки, контраатаки и непрекъснат спаринг. На практика всичко това беше далеч по-интересно от всякакви битки на Земята с оръдия и бомби. Те бяха просто брутални средства за убиване, напълно лишени от интелектуалната чистота и високите технологии на тази различна война.

При всяка друга мишена Грант отдавна щеше да е победил. Но тази не беше обикновена, защото имаше изключителна защита. Бяха правени и други опити за пробиването ѝ, защото беше най-желаната в света. На практика обаче сериозни заплахи срещу нея просто липсваха. Което съвсем не я правеше неуязвима, а Грант обичаше предизвикателствата. Историята познаваше случаи, при които и най-добрата защитна система се пропуква, но въпреки това минаваха години, без никой да направи опит да я пробие. Оттук пред него възникваше уникалната възможност да постигне нещо, което никой друг дори не беше опитвал.

Почти веднага забеляза, че бариерите срещу проникване падат една по една и това му даде нова увереност. Можеше да се окаже, че ще пробие системата доста по-бързо, отколкото беше допускал.