– Една вечер се натъкнахме на момчето ти, което тичаше като обезумяло в дъжда – отвърна Мишел. – Абсолютно случайно. От армията току-що му бяха съобщили, че си убит...

Уинго бавно кимна.

– Благодаря, че не ме застреляхте, след като напуснах укритието си.

– И аз ти благодаря, че не ме застреля – каза Шон.

– Защо ми изглеждаш различен, тате? – обади се Тайлър.

Преди да отговори, Уинго потърка бръснатата си глава и брадата, която беше пуснал.

– Така прави всеки, когото издирват, сине – промърмори той.

– Кой те издирва? – попита Шон.

– Добър въпрос – въздъхна Уинго.

– Май са твоите хора, военните – подхвърли Мишел. – По всичко личи, че доста важни клечки в Пентагона и в Белия дом са настръхнали от онова, което си направил.

– Не трябваше да стане така.

– А как?

– Това е поверителна информация.

– Нима ще се съобразяваш с подобни глупости след всичко, което си преживял?

– Могат да ме изправят пред военен съд дори само защото съм разговарял с вас.

– Следиш ли новините? – попита Мишел Уинго кимна.

– Значи си наясно, че голяма част от тази история отдавна е престанала да бъде поверителна.

– От МВС ни уведомиха, че става въпрос за над два тона банкноти в евро – каза Шон.

– Над един милиард долара, които по някакъв начин си изгубил – добави Мишел.

– Вярно ли е, тате? – попита Тайлър.

Уинго не отговори. Очите му притеснено се местеха от Мишел към момчето и обратно.

– Мисля, че ако работим заедно, имаме някакви шансове за успех – подхвърли Шон.

– Каза, че МВС ви е уведомило, а това означава, че работите за тях.

– Не – отвърна Мишел. – Но в замяна на това попаднахме в полезрението на ФБР и дори на президента. Решихме да не работим за тях. Поне засега.

– Разговаряли сте дори с президента за това? – смаяно рече Уинго.

– Изглежда, си номер едно в списъка със задачите му – отвърна тя. – Поздравления!

– Мамка му! – каза Уинго и сложи длан на очите си. – Не мога да повярвам, че всичко това се случва на мен!

– Явно се случва – отсече Шон. – Затова трябва да действаме!

– Как? – вяло попита Уинго. – Какво можем да направим?

– Те са детективи, тате – обади се Тайлър. – А преди това са били агенти на Сикрет Сървис. Бива ги, наистина могат да ни помогнат.

– Не съм сигурен, че някой може да ми помогне, сине.

– Значи се предаваш, така ли? – изгледа го Мишел. – Ще ги оставиш да се измъкнат, след като си успял да се прибереш чак от Афганистан?

– Баща ми не е от онези, които се предават! – обади се момчето.

– Не казвам, че е такъв, Тайлър. Но решението е негово.

– Позволи ни да ти помогнем – добави Шон.

– Защо? – попита Уинго. – Защо отваряте кутията със змии, която не е ваш проблем?

– Мисля, че отдавна вече е наш проблем – отвърна Шон. – Не можем да си заровим главите в пясъка с надеждата да ни отмине. Единственият начин да го решим е да се стегнем и да използваме ресурсите, с които разполагаме.

– Хайде, тате! – умолително рече Тайлър и се вкопчи в ръката на баща си. – Направи го!

После Мишел изведнъж застина на място и прошепна:

– Някой идва!

Уинго и Тайлър хукнаха наляво, а Шон и Мишел – надясно.

Групата въоръжени мъже ги атакуваха от изток и от запад, ала острият слух на Мишел все пак им даде някакво предимство. Но в момента то изобщо не изглеждаше достатъчно.

– Надолу по тази пътека, после вляво и ще стигнеш до колата ми! – извика Мишел и побутна Шон пред себе си. – Палиш мотора и ме чакаш точно две минути!

– Няма да те оставя сама срещу всичките тези хора – отвърна Шон.

– Снайперът е у мен. Ти просто се подготви да караш, но доста по-бързо, отколкото на идване!

– Ама...

– Тръгвай! – отново го побутна тя.

Шон хукна надолу по пътеката и изчезна наляво. Мишел се завъртя, направи светкавична оценка на обстановката и зае позиция зад едно паднало дърво. Опря пушката на дебелия ствол, погледна през мерника и насочи дулото в посоката, от която очакваше да се появи противникът. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, отпусна мускулите си и зачака.

Първият от преследвачите изскочи от мрака и заплати дързостта си с куршум в коляното. Той изкрещя и рухна на земята, стиснал с две ръце продупчената си става.

Без да губи нито секунда, Мишел скочи на крака и хукна надясно към две долепени едно до друго дървета.

Вдигна пушката и внимателно огледа терена. Този път противникът щеше да действа по-предпазливо. Не след дълго засече нова цел и бързо натисна спусъка.

Куршумът раздроби ръката на мъжа, останала за миг открита. Той падна, правейки отчаяни опити да спре кръвотечението.

Мишел отново смени позицията си веднага след изстрела. Едновременно с това напрягаше слух в очакване на познатите звуци. И те дойдоха.

Моторът на лендкрузъра забоботи равномерно.

Това означаваше, че Шон все пак беше успял да стигне до колата. Сега оставаше и тя да се добере до нея. В същия миг над главата ѝ свирна куршум, който пречупи един клон от дървото, зад което беше заела позиция. Дебел къс кора падна върху главата ѝ и рукна кръв. Тя отстъпи крачка назад, прицели се и изстреля пет патрона в бърза последователност.

После тресна единичен изстрел и тя смаяно се втренчи в човешката фигура, която полетя от някакво дърво на петнайсетина метра от нея. Разнесе се тежък тътен. Пистолетът изхвърча от ръцете на мъжа, претърколи се няколко пъти и спря в един дънер.

Тя се обърна в посоката, от която беше дошъл изстрелът.

Сам Уинго свали пистолета. За миг очите им се срещнаха.

Мишел му кимна признателно. В следващия миг Уинго вече го нямаше. Къде ли беше изчезнал Тайлър? Може би баща му го беше отвел на сигурно място, а след това се беше върнал да им помогне. Браво на него, помисли си с благодарност тя.

После се обърна и хукна по посока на ниското боботене на лендкрузъра, което помнеше не по-зле от собственото си име. Изскочи на малката полянка и зърна мъж, проснат по очи. В първия момент реши, че това е Шон, и се парализира от ужас. После джипът включи на заден и пътническата врата се отвори.

– Скачай вътре! – изкрещя Шон. – Бързо!

Изчака я да влезе и натисна педала до дупка. Джипът подскочи и се стрелна напред. Задницата му поднесе, но после гумите получиха нужното сцепление. Шон я погледна едва когато стъпиха на асфалта.

– Ти кървиш! – стреснато извика той.

– Благодаря ти, че забеляза – промърмори тя, вдигна някаква кърпа от боклука в краката си и започна да се бърше.

– Съмнявам се, че това нещо е чисто – подхвърли той.

– А пък аз се съмнявам, че изобщо ми пука!

– Добре ли си?

Мишел свали сенника, погледна се в огледалцето и отметна назад косата си. На челото ѝ имаше доста дълбока драскотина.

– Дреболия – рече тя. – Удари ме парче кора, а не куршум. – После измъкна от жабката флаконче антисептик, напръска раната и я покри с широка лепенка. Облегна се назад и каза: – Май и този път отървахме кожата...

– Да, но междувременно изгубихме Уинго и Тайлър – мрачно отвърна Шон. – Дано не са ги пленили или ликвидирали. – Кракът му рязко се вдигна от педала на газта. – Не мислиш ли, че трябва да се върнем за тях?

– Не. Според мен са добре.

– Откъде знаеш?

– Той ми спаси живота – едва чуто промълви Мишел.

– Кой?

– Сам Уинго. Някакъв тип, покачен на едно дърво, ме беше взел на мушка със снайпера си. Но Уинго го принуди да стреля по него точно когато се канеше да ми пръсне мозъка.

– Май наистина ще се окаже, че този човек е свестен – промърмори Шон.

– А какъв беше онзи мъж, проснат зад колата ми? – погледна го тя. – Какво се случи?

– Предполагам, че са ни проследили до тук. Или нас, или Тайлър. Защото едва ли са успели толкова бързо да засекат Уинго. Просто са оставили човек да наблюдава колата ни. Успях да му видя сметката, преди да ме свитне.