– Все пак ние спасихме живота на Едгар – каза тя. – А той е много специален и почтен човек. Никога няма да забрави какво сме направили за него.

– Добре – въздъхна Шон и погледна през страничното стъкло. – Обади му се и поискай среща. Може би ще успеем да го направим дискретно, но той трябва да е убеден, че не бива да оставя следи. Хич не ми се ще Бънтинг отново да ме стисне за гърлото.

– Все пак зад нас стои самият президент, Шон – отвърна тя. – А той е много по-важен от Министерството на отбраната и Питър Бънтинг, нали?

– Имаш право – усмихна се Шон.

– В такъв случай потегляй и внимавай да не ни проследят.

Той включи на скорост, а Мишел започна да набира Едгар.

Два часа по-късно седяха срещу Едгар Рой. Намираха се в едно кафене на открито, което беше на много километри от мястото, където той се трудеше в полза на американското правителство.

– Съжаляваме за това, което се случи преди известно време, Едгар – каза Мишел.

– Господин Бънтинг беше много ядосан – отвърна, без да я поглежда, Едгар. – А аз не обичам да ми крещят.

– Аз също – обади се Шон. – Благодарим ти за проверката на онези номера. Надявам се, че господин Бънтинг не е разбрал за нея...

– Той е умен, но не чак толкова– рече Едгар.

– Искаш да кажеш, че този път успя да прикриеш следите си? – каза Мишел.

– Харесва ми да ви помагам, защото знам, че вие помагате на други хора. Точно както на мен.

Шон погледна към Мишел и кимна.

– Това е вярно, Едгар. Ако не беше важно, изобщо нямаше да потърсим услугите ти. Всъщност сега изпълняваме задача, която ни е поставена от самия президент на САЩ.

– В такъв случай господин Бънтинг едва ли ще има нещо против помощта, която ви оказвам. Какво ви трябва?

Те му обясниха накратко за "Виста Трейдинг" и Алън Грант.

– Всичко, което можеш да откриеш за компанията и нейния президент – обобщи Мишел.

– И той ли е забъркан в това? – попита Едгар.

– Само подозираме – каза Мишел.

– Започвам още днес.

– Ами защитната стена? – изгледа го Шон.

– В момента се занимавам само с поддръжката ѝ и имам достатъчно свободно време.

– Тоест ще си вземеш малко отпуск от битката за спасяването на света? – подхвърли с усмивка Мишел.

– Моля? – изгледа я Едгар.

– Шегичка – рече тя.

– Аха – кимна високият мъж и направи опит да отвърне на усмивката ѝ. – Но имайте предвид, че това ще ми отнеме известно време.

– Няма проблем – отвърна Шон. – Ние и без това трябва да направим известни проучвания в Пентагона. Можеш да ни изпратиш имейл с това, което откриеш.

– Използвате ли някакъв шифър?

– Ами… – поколеба се Шон. – Само защитена парола.

– Нула-пет-нула-осем, нали? Не е нищо особено.

– Откъде я знаеш? – смаяно го погледна Шон.

– Рождената ти дата, обърната наобратно. Открих я от третия път, докато хаквах пощата ти. Ако знаех, че е толкова елементарна, положително щях да успея и на втория.

– А защо си ме хакнал?

– Тогава все още не те познавах добре. Не бях сигурен, че си мой приятел. Иначе никога не хаквам приятелите си.

– И Мишел ли хакна?

Едгар извърна очи към нея.

– Не.

– Защо? – попита Шон.

– Защото веднага разбрах, че госпожица Максуел е моя приятелка.

– Благодаря, Едгар – усмихна се Мишел и закачливо го смушка в ребрата.

– Ще си сменя паролата с нещо по-сложно – рече Шон.

– Направи го, но не включвай рождената си дата. Това е твърде елементарно.

От изражението на Шон личеше, че намеренията му са сериозни.

– И какво предлагаш? – притеснено попита той.

– Случайно избрани букви и цифри, които да нямат нищо общо с личните ти данни. Минимум трийсет на брой, но не ги записвай никъде.

– Страхотно! – мрачно промърмори Шон. – Но как точно да запомня трийсет случайно избрани букви и цифри, без да си ги запиша някъде? Така ли се прави непробиваема парола?

– Не можеш да запомниш трийсет знака? – объркано го погледна Едгар.

– Абсолютно не! – твърдо отвърна Шон.

– Той е по-стар, Едгар – сладко пропя Мишел. – Не можеш да си представиш колко мозъчни клетки губи всеки ден...

– Съжалявам да го чуя – сериозно отговори Едгар. – В такъв случай предлагам да ги намалиш до двайсет и пет, но не по-малко.

– Много ти благодаря – кимна Шон. – Веднага се залавям за работа.

Той отново беше на гробищата, заковал поглед в двете плочи.

Надписът върху лявата от тях гласеше, че Франклин Грант е бил чудесен съпруг, любящ баща и истински патриот.

– Все повече ми липсваш, татко – промълви Грант. – Сега трябваше да си тук, за да се радваш на внуците си.

Обърна се към другата плоча. Тази на "любящата съпруга и майка".

Беше се опитвал да съхрани само образите, които тези епитафии извикваха в съзнанието, но не беше лесно.

Едва тринайсетгодишен той беше видял снимката на мъртвите си родители. С разкривени черти на белите като платно лица и изскочили от орбитите си очи, опрели рамене, сякаш да подчертаят единодушието, с което бяха избрали самоубийството.

– И ти ми липсваш, мамо – прошепна искрено Грант.

Погледът и мислите му отново се насочиха към баща му.

Истински патриот, жертвал се за родината. Човек, който беше стигнал далече, чак до Белия дом. Като малък Грант беше ходил там с баща си. И дори се беше ръкувал с тогавашния президент. Най-голямо впечатление му беше направила самата резиденция, център на властта в най-могъщата държава. Тя се превърна в главната причина да постъпи в армията. Но истината зад трагичната смърт на баща му остави дълбоки следи в душата му. Като изгаряне от трета степен, което не можеше да се изличи.

Планът беше единствената причина, която го тласкаше напред. Приложен на практика, той вече даваше своите плодове въпреки някои пречки по пътя. Но Грант ги беше очаквал. Сложните планове нямаше как да се реализират без проблеми. Той обаче беше подготвен за тях и може би именно затова успяваше да се справи.

Остави букетите пред надгробните плочи, сбогува се с родителите си и тръгна към колата си.

Час по-късно се прибра у дома. Седемгодишният му син беше на училище, но петгодишната му дъщеря и двегодишното момченце се втурнаха да го посрещнат. Той взе сина си на ръце, хвана ръката на момиченцето и влезе в кухнята, където жена му приготвяше обяда.

Лесли Грант беше на трийсет и пет, все така красива като в деня, в който ѝ предложи брак. Целунаха се. Грант лапна парченце краставица от салатата на масата и понесе сина си към кабинета.

Дан Маршал седеше пред огромния телевизор с плосък екран. Носеше панталон в цвят каки, фланелена риза и мокасини с малки пискюли.

Грант пусна момченцето на пода и то хукна към детската стая, за да се присъедини към сестра си.

– Как са "Уизардс"? – подхвърли към Маршал той, забелязал, че тъстът му е включил спортния канал.

– По-добре. Последния път "Нетс" ни разказаха играта, но довечера имаме всички шансове да им го върнем.

Грант пое бутилката бира, която Маршал му подаде, отвори я и отпи голяма глътка. След това седна на люлеещия се стол и погледна тъста си.

– А ти как я караш?

– Бил съм и по-добре – промърмори Маршал.

– Много работа?

Маршал се облегна назад. Престана да гледа в екрана и се взря в лицето на Грант.

– Маги продължава да ми липсва – каза той за покойната си съпруга. – Но за пръв път се радвам, че не е тук, за да види какво се случва.

Грант сложи бирата си на масата и каза:

– При последния ни разговор не останах с впечатление, че нещата са толкова зле.

– Защото го проведохме в Пентагона, а там човек трябва да внимава какво говори.

– Значи е по-зле, така ли?

Маршал въздъхна, допи бирата си и празната бутилка изтрака на масата.

– Зле е, Алън. Моят подпис стои под заповедта за тази мисия. Имах колебания относно нея, но разпорежданията отгоре бяха кристално ясни. И без моя подпис щеше да бъде приведена в действие.