– Просто се погрижи за дъщеря ми и внуците ми.

Влязоха да хапнат в един ресторант наблизо. Докато се хранеха, изобщо не засегнаха проблемите, които очакваха Маршал. Излязоха на улицата и преди да се сбогуват, Грант подхвърли:

– Сигурно ще има официална реакция от Иран.

– Как иначе? Това им дава отличен шанс да ни сочат с пръст и да вдигат шум до небесата. Същото се отнася и за нашите зложелатели. Е, аз трябва да се връщам в огнището на пожара...

– Пази се, Дан. Скоро пак ще поговорим.

Стиснаха си ръцете и Маршал се отдалечи по тротоара.

Грант го изпрати с поглед и слезе в подземния гараж да вземе колата си. Пътуването му продължи по-дълго от обикновено поради някакви ремонти на магистрала 66.

Най-накрая стигна своята отбивка и подкара по шосето. За по-малко от сто и петдесет минути беше успял да смени безкрайните задръствания на столицата с пасторалното спокойствие на провинцията.

Премина през бариерата и продължи нагоре по хълма. Не след дълго спря пред някогашната радиостанция и слезе от колата. Със задоволство огледа високата предавателна кула, отрупана с прецизно фиксирани сателитни чинии.

Обходи периметъра и отбеляза, че външното строителство е завършено. Влезе вътре и се огледа. Навсякъде бръмчаха портативни генератори, гърмяха пневматични инструменти. Преградните стени пълзяха нагоре. Централната непробиваема камера беше почти готова. Около нея сновяха работници, изпълняващи странната хореография на строителните площадки. Всички бързаха, ентусиазирани от мисълта за обещаните бонуси.

Грант прегледа плановете заедно с проектанта, а после обиколи строежа с началника на бригадата. Искаше да бъде сигурен, че всичко, което фигурира на чертежите, се изгражда точно на мястото му. Направи няколко дребни корекции и излезе навън.

Загледа се в близките склонове на Блу Ридж. Вашингтон беше точно на изток от планината. Разбира се, от тук столицата не се виждаше.

Той напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

Много скоро щяха да се включат в играта. Екипът програмисти щеше да заеме местата си пред огромните екрани. С тяхна помощ Грант щеше да проникне където пожелаеше – точно както пътешествениците изследователи си пробиваха път в джунглата с мачете.

Беше избирал лично всеки един от хората си. Срещу огромните пари, които им плащаше, получаваше пълната им лоялност. Те не се интересуваха от геополитика, не се вълнуваха от сложните комбинации на огромната шахматна дъска. Грант имаше пълен достъп до тази игра, но не беше предател. След приключването на операцията му Америка отново щеше да се изправи на крака и да поеме напред.

Поправям стореното зло, нищо повече, помисли си той.

Измъкна от джоба си скъпоценния документ, който беше получил от Майло Прат. Този документ му беше струвал живота. Но без него плановете на Грант нямаха никакъв шанс. Много неща все още можеха да се объркат, ала не и този аспект от операцията.

Не би могъл да каже същото за някои други аспекти. Сам Уинго все още беше на свобода. Също като Шон Кинг и Мишел Максуел.

Но Грант вече имаше определени идеи, които да му помогнат да се справи с тях. Той плъзна поглед по листа и се взря най-отдолу. Там беше изписан крайният резултат. Голямата награда. Успееше ли да я грабне, операцията щеше да приключи, без да остават никакви следи. А той щеше да се върне към нормалния живот. Поне такъв беше планът.

Вдигна глава и се загледа в един участък от небето. Някъде там кръжеше спътникът, който беше наел. Фрагментите, които неговите хора бяха открили на него, щяха да го отведат точно там, където искаше.

Погледна към друг участък от небето. Там, където кръжеше друга платформа. Горе имаше прекалено много боклуци. Безполезни останки и все още функциониращи спътници. Международната космическа станция.

В близко бъдеще хората, или поне онези, които можеха да си платят, щяха да получат възможност да летят в Космоса.

Но за него бяха важни единствено тези две платформи, обикалящи около Земята. Те нямаха нищо общо помежду си. Все още не. Но много скоро щяха да бъдат неразривно свързани една с друга. Поне в съзнанието му. Защото останалата част от света нямаше да разбере как се "сливат" две парчета метал. Всички следи щяха да бъдат заличени благодарение на едно от неговите гениални хрумвания. Останките щяха да се разлетят из дигиталното пространство и да се пръснат на милиарди късчета.

Хъмпти-Дъмпти седеше на една стена...

Той сведе очи към земята.

Ех, ако можеше да реши по същия начин и проблемите, които го чакаха тук...

Погледна часовника си и отново се извърна към строителната площадка.

Телефонът му издаде сигнал за получено съобщение. Задачата беше изпълнена. Заповедта на Грант беше приведена в изпълнение.

А това означаваше, че трябва да посети още едно място, за да се срещне с един човек. Ако той откажеше да изпълни желанието му, щеше да умре. Да стане поредната му жертва.

– Откога не съм бил тук – промърмори Шон, докато джипът преминаваше през портала, способен да спре танк.

– Последния път не беше много приятно – отбеляза Мишел.

– Това го помня.

Поведоха ги към Западното крило на Белия дом.

– Ти никога не си била част от личната охрана на президента, нали? – погледна я той.

– За съжаление, бях освободена, преди да стигна до там – кимна тя.

– Не съжалявай, защото не е кой знае какво.

– Лъжец – промърмори Мишел и го смушка с лакът.

Поканиха ги в зала "Рузвелт" и ги помолиха да почакат.

Шон пристъпи към окачените по стените прочути картини.

– Разпозна ли някой от охраната? – попита Мишел.

– Не – поклати глава той. – Оттогава изтече доста вода и някогашните ми колеги отдавна са преместени на други служби. А ти?

– Жената пред болницата ми се стори позната, но не ѝ помня името.

– Завидя ли ѝ?

– Да. То си е за завиждане.

– С мен си на пълно работно време.

– Това не променя отговора ми.

– Много ти благодаря.

Вратата се отвори. Появи се водещият агент, следван от президента Коул и останалите членове на охраната. Шон и Мишел станаха на крака и изчакаха държавният глава да заеме мястото си на масата.

– Блогър, а? – подхвърли Коул и огледа внимателно лицата им.

– Да, сър.

– Какво знаете за него?

Шон забави отговора си, опитвайки се да анализира въпроса в дълбочина.

– Джордж Карлтън, независим, необвързан с официални агенции.

– Отскочихте да си поприказвате с него, нали?

– А вашите хора са ни следили – констатира Мишел.

– Не, но са наблюдавали дома на Карлтън. Вашата поява там е една от причините за днешната ни среща.

Състарил се е с десет години от последния ни разговор в Кемп Дейвид, помисли си Шон. Защото това може да се окаже неговият "Уотъргейт".

– Изненадан съм, че федералните не са го посетили досега – рече на глас той.

– Свободата на словото трябва да се зачита. Не съм и помислял да цензурирам медиите, четвъртата власт – отвърна Коул. – Получавам достатъчно обвинения и без да раздухвам този огън. Но вие не сте държавни служители и можете да направите това, което ние не можем.

– И после да го споделим с вас? – каза Мишел.

Шон ѝ хвърли нервен поглед, но си замълча.

– Такава е предварителната ни уговорка, нали? – погледна я президентът. – да работим заедно по случая, като на първо място беше задачата да открием Сам Уинго, използвайки контактите ви със сина му.

Шон отново погледна Мишел.

– Ако случайно сте решили да покриете своите приятели от Хувър Билдинг, то аз вече знам, че са изпуснали момчето – добави Коул.

– Не си спомням да имаме приятели в Хувър Билдинг, сър – отвърна Мишел.

– Ако всичко завърши благополучно, няма да имам претенции към никого – сви рамене Коул.

– Много мило от ваша страна – промърмори Шон, но изражението на лицето му не се връзваше с тези думи.