Посланието на баща му беше колкото директно, толкова и озадачаващо.

Съжалявам, моля те да ми простиш.

За какво съжаляваш, тате? Какво искаш да ти простя? Че си умрял? Не, ти не си умрял. Невъзможно е!

Той прегъна листа на две, пъхна го в предния джоб на джинсите си и се изтегна на леглото. Погледът му бавно обходи стаята. Всичко тук напомняше за баща му – от спортните и музикалните афиши по стените през бейзболната ръкавица и футболния екип, събиращи прах на рафта, до снимката, на която двамата бяха заедно на състезание по плуване; баща му беше един от съдиите.

Ръката му се плъзна под тениската и опипа малката плочка с лични данни, която баща му беше направил за него. Къде ли е татко сега, запита се той, докато пръстите му машинално поглаждаха гравирания метал. Дали и той продължава да носи своята плочка? Дали е на безопасно място? Дали някой друг не е изпратил имейла след неговата смърт? Или всичко е една огромна грешка? Не се съмняваше, че текстът е бил набран именно от баща му, тъй като беше използван тайният код, който знаеха само двамата.

Тайлър се претърколи по корем и загледа дъждовните капки, които се стичаха по прозореца. Мрачният ден и настъпващата студена нощ бяха в унисон с настроението му. Досега винаги си беше мислил, че ако баща му пострада в онази далечна страна, той самият ще го почувства веднага. И за майка си беше мислил по същия начин – че ще усети на мига, ако се случи нещо с нея. Но не стана така. Двамата с баща му я бяха намерили в банята, простреляна в главата, а пистолетът лежеше до нея. Предсмъртното ѝ писмо беше внимателно сгънато и оставено на тоалетната масичка. Съдържанието му беше съвсем кратко:

Съжалявам, но не издържам повече. Ще ми липсвате.

Той тръсна глава, за да прогони последното ѝ послание. Но то продължаваше да стои някъде там, в дъното на съзнанието му, готово да се появи, когато най-малко го очакваше. В такъв случай лицето му помръкваше, а смехът потъваше в гърлото му.

Стана и пристъпи към бюрото си – старо военно писалище от метал. Баща му го беше домъкнал от някакъв склад за излишни вещи, струпани там след обновяването на базата "Форт Белвоа" в Александрия.

Седна, издърпа най-горното чекмедже и извади снимката.

На нея беше с майка си и баща си на армейския спортен комплекс. Щастливи и усмихнати, с фунийки сладолед в ръце. Така се чувстваха преди пет години, когато животът изглеждаше прекрасен. Но броени месеци по-късно всичко се промени. Или по-скоро рухна. Внезапно се почувства така, сякаш тази стая и дори снимката в ръцете му вече не бяха негови, а разказваха историята на друг човек.

Първо почина майка му, а после, малко преди да го мобилизират, баща му се ожени за някаква непозната.

По този начин всички щастливи физиономии от снимката потънаха в небитието. Включително и неговата, тъй като имаше чувството, че момчето на нея не е той, а някакъв непознат.

– Тайлър?

Той не помръдна, загледан в снимката.

Джийн влезе в стаята и седна на ръба на леглото.

– Тайлър? – Този път гласът ѝ беше тих, почти шепнещ. – Няма ли поне да ме погледнеш?

Той се извърна към нея с празен поглед.

– Дори не си докоснал вечерята си.

– Не съм гладен.

– Преплувал си километри в басейна. Как е възможно да не си гладен?

– Ами просто не съм. – Отново се взря в снимката.

– Казаха ми за онези хора...

– Кои хора? – рязко попита той.

– Мъжът и жената, които те прибраха у дома онази вечер. Не им помня имената.

– Шон Кинг и Мишел Максуел.

– Да, точно така. Но те няма да те безпокоят повече.

– Не са ме безпокоили. Аз сам ги наех.

– За какво?

– Няма да ме разбереш.

– Пробвай.

– Нищо няма да пробвам.

– Баща ти е мъртъв, Тайлър. Не можем да променим този факт.

– Вярно е, не можем.

– Тогава защо си наел тези хора?

– Вече ти казах. Няма да ме разбереш.

– Не допускаш ли, че и на мен ми е мъчно за него?

– Не знам, Джийн. Мъчно ли ти е?

– Защо говориш така? Аз го обичах.

– Добре, след като казваш...

– Защо трябва да се държиш с мен по този начин?

Той се завъртя заедно със стола си.

– Защото нямам чувството, че те познавам. Все едно живея с чужд човек.

– Делим един дом от близо година.

– Това не означава, че те познавам. Разменяли сме си по няколко думи и толкова. Нямах честта да бъда поканен на сватбата ви. Дори не подозирах, че ще се жените. Не мислиш ли, че това е доста странно? Аз все пак съм единственото му дете.

– Баща ти пожела така.

– Не! – почервеня Тайлър и скочи на крака. – Баща ми не може да пожелае подобно нещо! Напротив, със сигурност е искал да съм част от това.

– Страхуваше се, че ще се разстроиш от повторната му женитба.

– И по тази причина реши просто да те доведе у дома и да те обяви за моя втора майка? Какъв смисъл виждаш в това?

– Длъжни сме да опитаме, миличък. Трябва да се понасяме, защото останахме само двамата.

Тайлър я изгледа така, сякаш всеки момент щеше да повърне.

– Ние никога не сме имали нищо общо, Джийн. Сега аз съм просто сирак, който си няма никого.

Настъпи неловко мълчание.

– Утре ще дойдат доброволци от армията – каза накрая Джийн.

– Доброволци ли? За какво?

– Да ни помагат. Могат да пазаруват и да готвят, могат да те карат на училище. В момента съм доста заета и не мога да се справя с всичко.

– В такъв случай е най-добре да ме извадиш от списъка със задачите си. Нямам нужда от помощ, мога и сам да ходя на училище.

– Не бива да се изолираш от всички, Тайлър!

– Мисля да разбера какво се е случило с баща ми. Има хора, които ще ми помогнат за това. Искам да науча истината, Джийн. И ще я науча!

След тези думи той се обърна и хукна надолу по стълбите.

Джийн понечи да го последва, после спря. Пристъпи към бюрото и погледна снимката с някогашното семейство Уинго, след което измъкна телефона си от джоба на джинсите.

Написа есемес и натисна бутона за изпращане. Бяха само две думи, но казваха много.

Имаме проблем.

Тайлър грабна връзката ключове, окачена до хладилника, излезе през страничната врата на къщата и скочи в пикала. Всичко в кабината напомняше за баща му и дори миришеше на него. Под задното стъкло имаше стойка за пушка, а вдясно на предното беше залепен стикер с американското знаме. От огледалото за обратно виждане висяха чифт миниатюрни армейски ботуши, изработени от пластмаса, а върху стелките на пода беше изписано "Армията ме прави силен".

Той запали двигателя, включи на заден и изкара пикала от алеята. Погледна часовника на таблото. Наближаваше осем. Отби край тротоара, набра кратък есемес и зачака. Отговорът дойде няколко секунди по-късно. Натисна педала и колата потегли надолу по пътя.

Пет-шест минути по-късно той спря пред дома на Кати Бърнет, която го чакаше на тротоара. Качи се в кабината и решително затръшна вратата.

– Какво каза на вашите? – попита Тайлър.

– Че отивам да се видя с Линда, която живее наблизо. Тя ще ме покрие.

Той подкара мълчаливо.

– За какво искаш да говорим? – погледна го Кати.

– За разни неща – отвърна с доста голямо закъснение Тайлър.

– Какви неща? Свързани с баща ти ли?

Той кимна.

– Какво става, Тайлър?

– В смисъл? – отвърна с въпрос той и намали скоростта.

– Имам предвид детективите, които си наел. Защо си го направил?

– Вече ти обясних. Заради баща ми.

– Но баща ти е загинал в Афганистан, а армията те е уведомила. И аз съм дете на военни. Ние сме наясно, че такива неща се случват и че в тях няма никаква мистерия.

– В този случай има – каза Тайлър. – Наех детективите, защото съм убеден, че армията не ми каза истината за татко.

– Знам, че беше много разстроен от новината. Но защо мислиш, че са те излъгали?

– Първо ми казаха, че бил застрелян, а после изведнъж добавиха, че бил взривен от мина. По тази причина нямало смисъл да ходя да посрещам ковчега в "Доувър", защото от него не било останало нищо. Струва ми се обаче, че армията е допуснала една сериозна грешка.