– Почти същото, което ни каза и Тайлър – отбеляза Мишел.

– Явно и на него са казали само толкова.

– Което и на теб ти изглежда странно, нали?

– Може би не бива да търсим под вола теле.

– Но те публикуват в пресата снимката, името и званието му, плюс кратко описание как е загинал. Значи информацията не е конфиденциална. В същото време обаче пред теб не потвърждават дори смъртта му, въпреки че уведомяват за нея читателите на "Уошингтън Поуст". Какво означава всичко това?

– На определено ниво – нищо. Но имай предвид, че в чужбина загиват хиляди американски войници. Вероятно моят човек изобщо не е знаел за информацията в днешния вестник. Пентагонът е един огромен организъм.

– Добре, ясно. Но аз съм сигурна, че Тайлър крие нещо от нас.

– Как предлагаш да действаме?

– Казахме му, че ще направим някои проучвания и ще му се обадим. Е, проучванията приключиха, остава само да се свържем с него.

– Няма какво да му кажем, Мишел. Освен, че сме претърпели пълен провал.

– Трябва да го предразположим да говори – тръсна глава тя. – Може би ще е по-добре, ако отида сама.

– В дома му, при злата мащеха? Тя най-вероятно няма да те пусне да влезеш!

– Ще му изпратя есемес за още една среща на предишното място – каза Мишел и вдигна телефона си.

– Май наистина си твърдо решена да разнищиш нещата – отбеляза Шон.

– Той е момче, което е изгубило баща си и се нуждае от помощ.

– Не те спирам. Просто ти напомням да внимаваш.

– Не мисля, че Тайлър Уинго е опасен – каза тя.

– Нямам предвид него.

Тя се обърна към прозореца.

– Прогнозата е за сняг...

– Страхотно! Вашингтонските шофьори се справят трудно дори като грее слънце.

– Защо не опиташ с другите си връзки в Пентагона, докато аз съм с Тайлър?

– Ще видя какво мога да направя. Но там са майстори в издигането на високи стени.

Той отново огледа разхвърляното ѝ бюро.

– Няма ли най-сетне да оправиш тая бъркотия? Ще оценя подобен жест, дори да е символичен.

Широко усмихната, Мишел взе един лист хартия от бюрото и церемониално го пусна в кошчето.

– Така по-добре ли е?

– Все пак е някакво начало – уморено отвърна Шон.

По-късно следобед Мишел вкара джипа си на паркинга до "Панера", изключи двигателя и насочи поглед към гимназията на Тайлър отсреща. Сградата беше сравнително нова и вероятно се пръскаше по шевовете от ученици. Районът на Вашингтон така и не успяваше да се справи с бързото нарастване на населението.

Тя извади от джоба на якето си страницата със снимката на Сам Уинго, която беше откъснала от "Уошингтън Поуст". Хубав мъж, помисли си. С проницателен поглед и приятно груби черти на обветреното лице. Приличаше на Шон. В сравнение с него останалите лица във вестника изглеждаха трагично млади. Момчета, които не бяха получили шанс да изживеят живота си.

Погледна часовника си. Точно в три и шестнайсет Тайлър Уинго излезе от гимназията и се насочи към нея. Студеният дъжд беше преминал в лек снежец, но той очевидно не му обръщаше внимание, тъй като беше облечен само с тънък суичър.

Мишел го изчака да се приближи и слезе от джипа.

– Хей!

Той се обърна и попита:

– Къде е партньорът ти?

– Проверява разни неща в офиса.

Тръгнаха рамо до рамо към "Панера". В сравнение с предишния път бистрото беше доста оживено. Вероятно ще се напълни след приключване на занятията в гимназията, помисли си Мишел. Да имаш заведение, предлагащо топла храна на вечно гладните тийнейджъри, си беше златна мина.

Този път и двамата си взеха минерална вода, а Мишел и кексче.

– Днес не съм хапвала нищо – каза тя.

Седнаха на една маса в дъното. Мишел отпи глътка вода и се нахвърли на кексчето.

– Е, какво открихте? – попита Тайлър.

– Да си преглеждал днешния вестник?

– Не.

– Извинявай, забравих, че тийнейджърите отдавна вече не четат печатни издания. Но снимката на баща ти е там .

Мишел извади изрезката и я плъзна по масата.

– Само ми кажи дали това е той.

Тайлър погледна надолу, после побърза да отмести очи.

– Той е.

– Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.

– Ясно.

– Здрасти, Тайлър.

Двамата едновременно вдигнаха глави. Беше хубавичката брюнетка от предишния ден. Погледът ѝ се местеше от единия към другия, а после се сведе към изрезката.

– Много съжалявам за баща ти – промълви тя. Беше дребничка, под метър и шейсет, с топли кафяви очи.

– Благодаря – отвърна Тайлър, без да я поглежда.

– Мишел Максуел – протегна ръка Мишел.

Момичето я пое.

– Аз съм Катлийн Бърнет, но всички ми викат Кати.

– В един клас ли сте с Тайлър?

– Да – каза момчето и вдигна глава. – Имаме разговор, Кати. За баща ми...

– О, извинявай, Тайлър. По-късно ще се видим – рече сконфузено тя, обърна се и започна да се отдалечава.

– Много е готина – проследи я с поглед Мишел.

– Предполагам.

– Приятели ли сте?

– Просто съученици.

– Вчера я заварихме тук, въпреки че ти се появи веднага след часовете. Как става това?

– Тя е много умна. Често си позволява да пропуска по някой урок. И обикновено си тръгва по-рано.

– Хубаво, че е умна. А освен това изглежда и доста загрижена за теб.

Тайлър не отговори, вперил поглед в изрезката със снимките.

Мишел бързо я сгъна и я прибра в джоба си.

– Наистина ли е загрижена за теб?

– Откъде да знам – сви рамене момчето. – Защо питаш?

– Хубаво е, когато някой е загрижен за теб. Особено в тежки моменти.

– Не ми каза какво открихте.

– Нищо повече от това, което пише във вестника. Явно в Пентагона нямат желание да обсъждат баща ти, а аз се питам защо.

– Сигурно си имат причини – каза той, поколеба се за момент и попита: – Колко ви дължа за услугата?

– Защо ли долавям окончателност в този въпрос? – подметна Мишел.

– Какво? – попита недоумяващо той.

– Току-що ни нае, но имам чувството, че вече искаш да ни уволниш.

– Няма такова нещо.

– Добре е да го знам – каза тя. – Тук съм, защото искам да те питам нещо. – Приведе се над масата и добави: – Какво не ни казваш, Тайлър?

– Вече ми зададе този въпрос.

– Но ти не ми отговори. Вероятно си разбрал, че когато не получавам отговор, продължавам да питам.

– Казах ви всичко.

– Изражението ти говори друго. Аз съм била агент на Сикрет Сървис, Тайлър. А там умеят да разчитат израженията.

Той бързо извърна глава.

– Хубава работа – каза тя и кръстоса ръце пред гърдите си. – Така ли ще я караме?

Тайлър мълчеше.

– Можеше да ми спестиш разходката до тук. Имам си достатъчно друга работа.

– Извинявай. Май се държах глупаво. Баща ми е мъртъв и толкова. Никой не може да ми го върне.

– Така е, Тайлър – тихо отвърна тя. – Никой не може да ти го върне.

– Аз… Мислех си за снощи… Предполагам, че… – Гласът му заглъхна, а сърцето на Мишел се сви от жалост.

– Ако искаш да се оттеглим, няма проблем – каза тя. – Решението си е твое и няма смисъл да се измъчваш. Имаш достатъчно други проблеми.

– Аз… Мисля, че точно това трябва да направите… да се оттеглите...

– Сигурен ли си?

Той кимна.

– Затова питам колко ви дължа. Нося пари.

– Задръж си ги. Консултациите са безплатни.

– Сигурна ли си?

– А ти? – засече го тя.

– Трябва да тръгвам – промърмори Тайлър с наведена глава.

– Да, чака те тренировка по плуване.

Момчето се изправи, но Мишел го спря.

– О, трябва да ти върнем пистолета на баща ти. Не го донесох със себе си, но довечера ще се отбием да го оставим. Ще си бъдеш ли вкъщи?

– Ами не знам – нервно отвърна Тайлър. – Може да изскочи нещо.

– Няма проблем. Ще го оставим на мащехата ти. Така добре ли е?

Момчето се обърна и хукна към изхода. Разстоянието не беше голямо, но той на два пъти се обърна да я погледне.