— И това — каза той и се пресегна с другата ръка зад гърба си. Извади от колана си малък вързоп силари.

Сърцето на крал Ордън подскочи от облекчение — дотолкова, че веднага прости на капитана за жестоката шега.

Скочи, грабна силарите и ги огледа. Руните по всички изглеждаха съвършени, без вдлъбнатини и драскотини по кръвния метал, всички в картишкия стил. Ордън нямаше тук облекчител, който да изпълни ритуалите, но не му и трябваше. С умовете на двайсет души и даровете на Глас от петнайсет, Ордън и сам можеше да изпее заклинанията не по-зле от най-добрия от тях.

Оръжие. Имаше своето оръжие.

— Капитан Стрекър — промълви Ордън. — Вие, аз и Боренсон сме единствените трима души, които знаят къде лежи това съкровище. Нещата трябва да останат така. Не мога да рискувам врагът да ги намери. Не мога да рискувам да ви пленят.

— Съгласен съм — отговори Стрекър с такъв тон, че Ордън разбра — капитанът си мислеше, че от него се очаква незабавно да се принесе в жертва. След миг Стрекър щеше да си разпори корема.

— Поради това, капитане — каза Ордън, — искам да кажете на хората, че имаме нужда от охранители, които да откарат едно голямо съкровище в Мистария. Изберете трима души — млади, семейни мъже с деца — които да ви придружат като охрана. Изберете ги грижливо, защото можете да спасите живота им. След това вземете хората и четири бързи коня и напълнете дисагите си с камъни, и заминете оттук, като положите всички усилия да не ви хванат.

— Милорд? — запита учуден Стрекър.

— Чухте ме добре. Призори тук ще има голямо сражение. Очаквам Радж Атън да хвърли цялата си сила срещу нас. Той очаква помощта на армия от сто хиляди души, а аз… не знам какви съюзници може да имам. Ако този замък падне, ако всички ние умрем, вашият дълг ще бъде да се върнете и да приберете съкровището, след което да го откарате в Мистария.

— Милорд, обмислили ли сте възможно оттегляне? — попита Стрекър.

Едно от кучетата стана и отри муцуната си в бедрото на краля. Изглеждаше гладно, но щеше да се задоволи и с малко внимание.

— Мисля за това непрекъснато — каза Ордън, — но синът ми е в пущинаците и досега нямам никаква вест за него. Докато не разбера какво става с него, съм длъжен да приема, че Радж Атън го държи в плен и е взел от него дар, или че той е мъртъв. — Ордън вдиша дълбоко. През половината си живот се беше стремил да опази и отгледа сина си. Жена му му беше родила четири деца. Само Габорн беше оцелял. Но тревогата му за Габорн сега беше само една от многото му болки. Гласът му се поколеба, когато призна: — И изпратих най-силния си воин, за да убие моя най-добър приятел. Ако страховете ми се окажат основателни, капитан Стрекър — ако се случи най-лошото, — няма да искам да преживея тази битка. Ще вдигна меча си срещу Радж Атън. Ще го нападна, лично. Или той ще умре, или аз ще умра. Утре призори ще оформим змийски кръг.

Крал Ордън вдигна силарите.

Лицето на капитан Стрекър пребледня. Създаването на змийски кръг беше опасен гамбит. С тези силари Ордън можеше да вземе дар на метаболизъм от някого, който да получи дар от друг, който пък — от друг, така че всички да се слеят в дълга редица от вектори. В речника на облекчителите такава редица от хора се наричаше „змия“, защото мъжът в челото на веригата ставаше много опасен, смъртоносен като отровна змия, и ако той бъдеше унищожен, ако „змията“ бъдеше обезглавена, следващият в редицата щеше да се вдигне, почти със същата сила като първия.

Но ако човек получеше твърде много дарове на метаболизъм, това означаваше сигурна смърт. Можеше да се превърне във велик воин за няколко часа или дни, но щеше да изгори като падаща звезда. В миналото понякога го бяха правили отчаяни хора. Но щеше да е трудно да се намерят двадесет способни бойци, готови да оформят „змия“ и да пожертват живота си.

Поради това Ордън им предлагаше някаква надежда. В този случай най-накрая кралят щеше да даде собствения си дар на метаболизъм на последния мъж в „змията“, така че всеки в кръга се оказваше вектор към друг. Така, с помощта на двадесет силара, двадесет души можеха да споделят своя метаболизъм, оформяйки езеро, от което всеки воин да може да черпи сила. Тъй като Ордън притежаваше най-много дарове и най-голямо умение в битка, задачата да се бие с Радж Атън щеше да се падне на него. Щеше да пожелае да действа като „глава на змията“ и докато другите мъже в кръга останеха бездействени, щеше да може да черпи от техния добавъчен метаболизъм. Мнозина от войниците на Ордън имаха метаболизъм от по още двама души. Така че, като глава на змията, Ордън щеше да може да се движи със скоростта на тридесет до четиридесет души.

А надеждата, която Ордън предлагаше на хората си, се състоеше в следното: ако той самият успееше да оцелее в битката, змийският кръг щеше да остане неразкъсан и всеки мъж в кръга по този начин щеше да може да продължи живота си в някаква степен на нормалност.

Но все пак залогът беше опасен. Ако някой друг в кръга се окажеше принуден да влезе в бой, като нищо можеше да притегли метаболизъм, необходим на Ордън в критичен момент, саботирайки по този начин шансовете на Ордън в боя. Още по-лошо, ако някой член на змийския кръг бъдеше убит, самият Ордън можеше да се окаже просто вектор към друг човек, можеше изведнъж да падне в боя, неспособен да се движи.

Не, ако изобщо някой трябваше да загине в тази битка, то най-добре беше това да е главата на змията — самият Ордън. Защото ако той загинеше, ако кръгът се прекъснеше, то бремето на метаболизма щеше да падне на човека, отдал своя дар на Ордън.

Този следващ мъж в редицата щеше да се окаже новата глава на змията. И той можеше да продължи да се сражава със силите на Радж Атън, сеейки гибел.

Ако и той бъдеше победен, змията щеше да си създаде нова глава и след това — нова. И членовете на кръга щяха да се сражават поред и да жертват живота си.

Но дори Ордън да спечелеше тази битка с Радж Атън, дори змийският кръг да останеше незасегнат, кралят все пак призоваваше хората си да направят ужасна жертва. Тъй като след време, и дано това да се окажеше някоя много далечна утрин, кръгът щеше да се скъса. Все някой мъж в кръга щеше да умре в някоя битка или да падне жертва на нелечима болест. Когато това станеше, всички останали в кръга щяха да изпаднат в дълбоката дрямка на онези, които са отдали своя метаболизъм, с изключение на един човек — на новата змийска глава, обречен на състаряване и смърт в рамките на няколко месеца.

Както и да се развиеше битката през този ден, всеки мъж в кръга щеше да е призован да пожертва някаква част от живота си.

Ордън изпита благодарност, когато капитанът се поклони, усмихна се и каза:

— Бих бил щастлив да служа с вас, ако ми позволите да вляза в този кръг.

— Благодаря ти — отвърна Ордън, — но се налага да пропуснеш тази възможност да похабиш живота си. Дългът те зове другаде.

Капитан Стрекър се обърна чевръсто кръгом и напусна голямата зала. Ордън излезе след него да събере бойците си за битката.

Командирите му вече бяха разпратили хора на стените. Катапултите вече бяха избутани от защитните ниши в кулите над портите и ги зареждаха, за да изпробват в тъмното обхвата им. Времето беше неподходящо за тези изпитания, но Ордън не знаеше дали ще имат възможност да ги изпитат на дневна светлина.

В този момент откъм западните хълмове прозвуча рог — откъм пътя към замъка Дрийс.

Ордън се усмихна мрачно. „Ето — помисли си, — графът най-после идва, с надеждата да вземе дял от съкровището.“

В Курам казваха, че един беглец с нож може да убие две хиляди души в една нощ. Боренсон действаше още по-бързо, но пък той беше подсилен войник, а и държеше по един нож във всяка ръка.

Не мислеше за това, което върши, не гледаше гърча на жертвите си, нито слушаше трополенето на крака и ръце и къркоренето на кръв. През по-голямата част от нощта бързаше да си свърши работата, изтръпнал от безумен ужас.