Унищожаването на моста нямаше да нанесе голяма щета на Радж Атън. Освен ако… вещерът не знаеше, че повече от една армия преминава през тези гори и затова се бе постарал да отреже пътя на Радж Атън за бягство.

Радж Атън изведнъж си даде сметка, че Джюрийм беше избягал само преди няколко часа. Може би се беше побоял да дойде при Лонгмът. Може би самият Джюрийм беше намислил да му устрои клопка!

Радж Атън не се поколеба. На две и половина мили североизточно от Лонгмът, на едно самотно възвишение имаше древна обсерватория, върху скала, издигаща се над дърветата, по-високо от всеки друг хълм на много мили околовръст. Радж Атън я виждаше оттук — кръгла кула с плосък покрив, изградена от кървавочервен камък. Наричаха я Очите на Тор Ломан.

От това самотно място далекогледците на херцога можеха да наблюдават околностите на левги разстояние. Сега Радж Атън нямаше там свой човек. Неговите съгледвачи и далекогледци се бяха пръснали по пътищата на север, юг, изток и запад, за да виждат колкото може повече. Но едва ли точно в този момент някой от тях препускаше насам с още някоя лоша вест.

Радж Атън извика на хората си:

— Поддържайте атаката! Кладата да гори!

Обърна се вихрено и затича по зелените поля на Лонгмът с цялата скорост, на която беше способен.

От стената на замъка Ордън гледаше как конникът спря пред Радж Атън и започна да жестикулира. Няколко гиганти се мотаеха между Ордън и Вълчия господар и му пречеха да вижда добре.

Ордън беше следил много внимателно Вълчия господар — надяваше се, че ще се опита да вземе замъка с щурм. Беше подготвил всичко — хора, кучета, великани и стълби. Вещерите му също бяха готови. Но Радж Атън изчакваше.

Когато обаче пристигна вестоносецът, Ордън се окуражи. Лоши новини за Радж Атън, предположи той по поведението на вестоносеца. Може би много скоро щеше да стане свидетел на отчаяни действия.

После Радж Атън побягна. Прескочи една каменна ограда и се втурна през хълмовете.

Ордън започна да отброява секундите — мъчеше се да пресметне скоростта на Радж Атън. Със сто и десет, може би със сто и двайсет мили в час тичаше Владетелят на руни по равното. Забави малко, докато завиваше около замъка, профуча покрай него и пое по един хълм над северния път… към старата обсерватория.

„Ако това е най-бързият ти бяг, мога да те надвия“ — помисли Ордън и се обърна към хората си по пасажа.

Разполагаше със стотина млади мъже, залегнали под зъберите в очакване огнетъкачите да хвърлят огнените си кълба и да ударят замъка. Огнените пръски щяха да се изсипят през процепите между зъберите. На всеки четири-пет пъти, когато удареше такъв заряд, младежите трябваше да изреват, уж че са ранени. Някои от младежите много се вживяваха — дори и в този момент един от тях подскочи, започна да се тупа по дрехите, изпищя и рухна като умрял.

Момчетата наоколо се мъчеха да потиснат кикота си. Но сценки като тази вършеха работа. Докато Радж Атън вярваше, че тактиката му изтощава замъка, щеше да се придържа към нея.

Ордън бързо прецени нещата. Ако успееше да последва Радж Атън и да го догони, щеше да може да се срази с него насаме, мъж срещу мъж.

— Май трябва да тръгвам — каза той.

Един от капитаните до него се загледа с копнеж след Радж Атън.

— Дано Силите да са с вас!

Ордън го потупа по гърба и каза:

— Двамата с теб и Силвареста до довечера ще излезем на лов в Дънуд. Не се бой.

Наду ловния рог за сигнал и хората му при портите моментално спуснаха подвижния мост. Енергиите му се усилиха многократно, защото хората му от змийския кръг из замъка останаха съвършено неподвижни.

Изведнъж въздухът около него сякаш се сгъсти като сироп. Ордън имаше силата на дванайсет мъже, но с метаболизма на шейсет му бе доста трудно да диша.

Той скочи напред. Носеше само едно оръжие — тънък меч, достатъчно остър, за да отреже главата на Радж Атън. Беше решил да се съобрази буквално с предупреждението на Габорн. Носеше и щита си.

Затича, прескачайки стъпалата, изненадан от първоначалния тласък, нужен за да преодолее инерцията. Бягането изискваше постоянен, стабилен натиск. Когато зави на ъгъла, инерцията му беше такава, че за малко щеше да обърка посоката.

Втурна се през портата — хората му вече вдигаха моста, както им беше наредил. Той прескочи четиридесетте стъпки над рова, без дори да се засилва, стъпи на земята и хукна след Радж Атън.

Тревата му се стори удивително зелена, измита от снощните дъждове и с малки бели цветчета зимна звезда, осеяли полята.

Ордън се спусна през хълмовете и също като Радж Атън установи, че всеки път щом стигнеше билото на поредната височина, тръгваше толкова бързо, все едно летеше във въздуха.

Беше чел за хора, взели много дарове на метаболизъм. Знаеше, че летенето е малко опасно, освен ако при приземяването не внимаваш краката ти да не престават да се движат, за да убият сблъсъка от падането.

Знаеше, че научаването да се навеждаш при завой, е може би най-трудната част от бягането с висок метаболизъм.

За мнозина се оказваше трудно да усвоят леко присвитата поза, необходима при бягането. Искаха да се движат бързо, натискайки силно с краката си, както прави всеки нормален човек в усилието си за бърз старт, но така човек лесно можеше да си счупи краката. Останалата част от тялото имаше твърде голяма инерция, за да се преодолее.

Ордън добре разбираше този принцип.

Но това, че на завоите трябва да се навеждаш в подходящ ъгъл, изглеждаше просто неестествено. Докато набираше скорост, Ордън установи, че докато се опитва да вземе поредния завой, сякаш някакви странни сили го хващат и го дърпат. Не толкова земното привличане го дърпаше надолу, колкото инерцията го тласкаше да продължи в избраната преди посока, и когато се натресе на един завой в кална локва, падна голямо танцуване, за да остане на крака и да не се блъсне в дървото до пътеката.

Сега разбра, че Радж Атън съвсем основателно ограничава скоростта си до сто мили в час. Да се тича по-бързо не беше безопасно.

Докато изкачваше един хълм, погледна надолу към огряната от слънцето долчинка и видя огромен елен — рогата му бяха широки цял разтег. Стреснато, животното скочи изящно във въздуха и за секунда сякаш увисна над земята.

„Мога за миг да надбягам този елен“ — помисли Ордън, докато тичаше към него. Подмина го само на ръка разстояние.

Ордън се закатери нагоре към боровете, подмина един тесен каменист овраг и зърна пред себе си блясъка на тъмен метал — Радж Атън навлизаше сред дърветата.

Дрънченето на стоманена ризница предупреди Радж Атън, че си има преследвач и той се обърна. Към него тичаше Ордън.

Радж Атън не можеше да си представи, че някой ще бяга достатъчно бързо, за да го настигне. Той удвои скоростта си. Пътеката вече водеше право между тъмните борове. В края ѝ грейна сноп слънчева светлина. Зад него се извисяваше червеният пясъчник на Очите на Тор Ломан.

Радж Атън разбра, че бягството е безполезно. Ордън го настигаше и скоростта му беше по-голяма.

— Хванах те! — триумфално извика Ордън на стотина крачки зад него.

Радж Атън реши да използва скоростта на Ордън срещу него. Изкачи една малка височина и скочи. Усети рязка болка в десния си крак — пищялът му се беше счупил при скока.

Знаеше, че ще се изцери за секунди.

Докато се изправяше, Радж Атън се изви, извади малката брадва от колана си и я хвърли точно там, където трябваше да е Ордън.

За негова изненада, Ордън беше забавил стъпките си. Брадвичката трябваше да го посече с ускорение от около двеста мили в час, но прицелът се оказа високо.

Ордън ловко се присви под летящото оръжие.

Траекторията на Радж Атън го отпрати нависоко. Въпреки че счупването в крака му изглеждаше незначително, нямаше време за повече, освен само да започне да се цери преди да падне на земята.