— Да дойда? И да оставя баща си? Не.

— Радж Атън няма да му посегне.

— Знам — каза Йоме. — Аз… не знам какво да мисля. Радж Атън не е изцяло зъл, не и колкото се боях. Бинесман се надява на нещо добро от него.

— Лицето на чистото зло е красиво — цитира Габорн една стара поговорка на Владетелите на руни.

— Той твърди, че иска да се бие с халите, че иска да обедини даровете всечовешки, за да опази всички хора.

— И когато войната свърши, може ли Вълчия господар да ви върне даровете? Ще пожертва ли собствения си живот, за да могат онези, които е лишил от дарби, да си ги върнат, както е сторил Добрия крал Херън? Не мисля. Той ще си ги задържи.

— Не можеш да знаеш това — каза Йоме.

— Знам го — настоя Габорн. — Радж Атън вече е показал нрава си. Никакво уважение няма нито към теб, нито към никого. Той взима всичко и оставя другите без нищо.

— Откъде можеш да си сигурен? Бинесман, изглежда, иска той да се промени. Надяваше се да убеди Вълчия господар да се отърве от огнетъкачите.

— И ти вярваш, че ще го направи? Можеш да стоиш тук, над тялото на мъртвата си майка, и да вярваш, че у Радж Атън е останала изобщо някаква степен на човечност?

— Когато заговори, когато погледнеш лицето му…

— Йоме — прекъсна я Габорн, — как е възможно да се съмняваш, че Радж Атън е зло? Какво си имала, което все още да не се е опитал да ти вземе? Тялото ти? Семейството ти? Дома ти? Свободата ти? Богатството ти? Положението ти? Твоята страна? Той взе живота ти така, както ако те беше посякъл, защото иска да изтръгне от теб всичко, което имаш, и всичко, което се надяваш да бъдеш. Какво още трябва да направи преди да разбереш, че е зло? Какво още?

Йоме не можа да отговори.

— Ще отрежа главата на тоя мръсник — каза Габорн. — Ще намеря начин как да го направя, но най-напред трябва да се измъкнем живи. Ще дойдеш ли с мен, ако изведа от града и баща ти?

Взе ръката ѝ и когато я докосна, цялата тъмнина избяга. Сърцето на Йоме се разтуптя. Почти не смееше да повярва на щастието си, защото щом погледна в очите на Габорн, всичките ѝ сълзи, цялата ѝ самоомраза и чувство за грозота изчезнаха. Все едно че той беше някакъв оживял талисман, врязал промяната в самото ѝ сърце. „Каменна крепост — помисли тя. — Пристан.“

— Моля те — призова я той, вложил цялата сила на своя Глас.

Тя кимна изтръпнала.

— Ще дойда.

Габорн стисна ръката ѝ.

— Не зная как, все още, но ще дойда за теб и за баща ти — скоро — в цитаделата на Посветителите.

Йоме отново изпита онази чувствена възбуда, копнежа, свързван до съвсем скоро с присъствието на Бинесман. Сърцето ѝ затуптя. Как нежно я гледаше само, сякаш тя все още имаше своите дарове на обаяние, сякаш все още беше красива.

Той се обърна, взе един къс меч от един труп и го скри в гънките на дрехата си, после бързо излезе от гробницата. Сянката за миг скри студената слънчева светлина.

Тя почти не смееше да повярва, че той ще се върне, че ще я спаси. Но я изпълни топлина и увереност. Щеше да се върне.

Дните на Йоме каза:

— Трябва да внимаваш с него.

— Защо?

— Може да ти разбие сърцето.

Йоме не пропусна да забележи някаква странна нотка в гласа на Дните, нотка на почит.

Потръпна. Ако Радж Атън я заловеше, докато се опитва да избяга, нямаше да прояви милост. Но знаеше, че сърцето ѝ тупти не от страх, а по друга причина. И го притисна с една ръка, мъчейки се да го укроти.

„Мисля, че вече ми го разби“ — каза си тя.

Два часа след като Габорн остави Йоме в гробниците, Боренсон спря пред рухналите порти на замък Силвареста, със зелен флаг на примирието, развяващ се на върха на копието на убит върколак. Усмихна се насила.

Мускулите го боляха, а бронята му беше покрита с кръв. Сега яздеше нов кон, взет от другар по оръжие, който никога повече нямаше да язди.

Щеше да бъде игра на надвиване с ум с Радж Атън, игра, която не му се искаше да играе. Късметът не го беше покровителствал дотук. Повечето от воините му бяха избити. Беше заплатил за всяка малка победа. Войниците му бяха изклали над две хиляди върколаци. Беше лишил от коне по-голямата част от армията на Вълчия господар и беше успял да избие или прогони много от главанаците гиганти — а и поне десетина от тези същества загинаха в ужасния пожар. Десетки от легендарните Непобедими на Радж Атън се бяха впуснали в преследване на хората на Боренсон в горите, но сега бяха толкова набодени със стрели, че телата им изглеждаха бодливи като на таралежи.

Но Боренсон не беше спечелил чиста победа, въпреки тежките загуби на противника. Радж Атън беше престанал да гони хората му, след като навлязоха в леса, защото се боеше от засада. Боренсон се беше надявал отчасти, че Радж Атън ще дръзне да навлезе навътре, където неговите хора, беше сигурен в това, щяха да имат преимущество.

Но Боренсон също така очакваше Радж Атън да се уплаши от засада, нужно му беше Радж Атън да повярва, че горите са пълни с бойци. Крал Ордън често казваше, че дори човек с големи дарове на ум може да бъде надхитрен, защото „Замислите дори на най-мъдрия са добри само доколкото сведенията му са добри.“

Така че Боренсон отиде до портите на замък Силвареста и спря пред рова. Усмихнат.

Горе, на овъглената стена над рухналите кули на портата, един от войниците на Радж Атън размаха дългата си пика три пъти над главата си — знак, че поканата на Боренсон за преговори е приета, и го прикани да влезе в замъка. Подвижният мост беше спуснат, зъбците и веригите му се бяха разтопили от пожара. Едната му страна беше толкова овъглена, че в средата ѝ имаше дупка, достатъчно широка, за да пропадне човек.

Боренсон остана на мястото си, отказваше да предаде посланието насаме.

— Не съм в настроение за плуване, не и в тази броня — извика той. — Радж Атън, нося ти послание! Ще ми се покажеш ли, или трябва да се криеш зад тези стени?

Беше пълна лудост да обвинява Вълчия господар в страхливост, но Боренсон отдавна бе решил, че здравомислието не е добродетел в този побъркан свят.

След двайсет секунди, след като не чу отговор, Боренсон извика отново:

— Радж Атън, в Юга те наричат Вълчи господар, но моят владетел казва, че не си никакъв вълк, че си роден от обикновена брантия, и че са ти чужди естествените мъжки влечения, а предпочиташ да галиш кучки. Какво ще кажеш?

Изведнъж горе на стената се изправи Радж Атън, светещ като слънцето, с крилете на белия бухал, широко разперени над черния му шлем. Той погледна надолу — властен и незасегнат от оскърбленията.

— Служи ми — каза тихо и толкова изкусително, че Боренсон едва не скочи от коня, за да падне на едно коляно.

Но разпозна веднага употребата на Гласа и успя да преодолее изкушението. Един капитан от гвардията на Ордън не можеше току-така да бъде подведен с някакъв си Глас.

— На тебе ли да служа, дето ми се криеш цяла сутрин зад тези стени и плещиш празни закани към моя господар? Ти си луд! — каза Боренсон и се изплю на земята. — А и нямам файда да ти служа. Няма да живееш дълго.

— Твърдиш, че носиш послание? — попита Радж Атън.

На Боренсон му се стори, че Вълчия господар май се е разбързал да спре прилива от обиди.

Боренсон огледа продължително и много показно войниците по стените на замъка. Там имаше хиляди стрелци, както и други бранители с пики и мечове. А по пасажите зад бойниците зад тях беше пълно с граждани — любопитни хлапаци, нетърпеливи да чуят посланието му. Имаше също така и селяни, търговци и улични продавачи, които сега стояха да бранят стените за Радж Атън също толкова напористо, колкото щяха да ги бранят за Силвареста предната нощ. Боренсон се даде ясна сметка, че това послание е по-скоро за войниците и за хората от града, отколкото за самия Радж Атън. Послание, предричащо тежка орис, доставено насаме, можеше да демобилизира отделен предводител. Същото послание, донесено пред цялата армия, можеше да покори цяла държава.