Раненото чудовище изрева като бик, замахна с грамадните си ноктести пръсти, помете един от бойните коне като парцалена кукла и разкъса на две ездача му с грамадните си челюсти.

Боренсон подмина схватката — няколко стрелци вече бяха пришпорили конете си натам да довършат гиганта.

През мъглата отляво тромаво крачеха други два великана. Около тях се бяха скупчили добили кураж върколаци. Двайсетина от рицарите на Боренсон завиха натам. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите му. Единият гигант нададе гневен рев.

Точно срещу него прииждаше внушителна орда гиганти и върколаци, като тъмни хълмове, с черна вълна от копиеносци зад тях. Вик на триумф изригна от гърлата на чудовищата.

Сърцето на Боренсон едва не спря. Защото между тях яздеха стотици бойци с месингови щитове. В челото им един огромен воин в черна ризница, с шлем, увенчан с бели бухалски криле, надигна грамаден боен чук и изрева боен вик с гласа на хиляди мъже:

— Куанзаййа!

Видът му и оглушителният му вик вдъхнаха ужас в сърцето на Боренсон. Бронята и въоръжението му бяха достойни за крал.

Радж Атън беше вдигнал забралото на шлема си. Беше най-смайващо красивият мъж, когото Боренсон бе виждал. Могъщият глас на Владетеля на руни накара коня на Боренсон да спре. Обезумяло от страх при бойния вик, животното не можеше да реши дали да се оттегли, или да свърне настрани. Боренсон му извика команда да препусне напред, но гласът на Радж Атън бе прозвучал толкова оглушително, че конят сигурно беше оглушал.

Животното спря и задърпа юздите, мъчеше се да извърне глава към Боренсон. Боренсон успя да го насочи към противника. И се озоваха в самия разгар на страховитата битка. Пиконосците му нападаха яростно гигантите, конницата се беше развърнала в опасно тънка дъга, стрелците сипеха порой от стрели, а самият Боренсон се опитваше да нападне Радж Атън.

Конят му обаче не искаше да го приближи, а се мъчеше да се обърне и да побегне. Понесе Боренсон наляво и той се озова сред гъсто струпаните гиганти. Радж Атън профуча покрай него. Чукът му се издигаше и падаше с невероятна скорост и прокарваше кървава пътека през редовете на защитниците.

Един гигант се понесе към Боренсон през мъглата и замахна с грамадния си дъбов кривак. Боренсон се присви до врата на коня да избегне удара, профуча покрай гиганта и се озова сред купчина върколаци, които засъскаха и заръмжаха радостни, че са обкръжили самотен войник, върху когото да излеят гнева си. Няколко великана изтътнаха покрай Боренсон, устремени към ядрото на битката.

Някъде зад него един от заместниците му наду бойния си рог и подаде отчаян сигнал за отстъпление.

Боренсон надигна чука и щита си, разтресе се в безумен смях и започна да се бие на живот и смърт.

Три часа след ясното розово зарево Йоме стоеше на върха на цитаделата на Посветителите и гледаше как Радж Атън и хиляди от неговите Непобедими се връщат в замъка, наред с десетки гиганти и стотици бойни псета — сред врява от възторжени възгласи и викове на триумф. Мъглата в низините се беше стопила, само тънки бели струйки все още се виеха между сенките на Дънуд.

Явно Вълчия господар беше извадил голям късмет — беше излязъл на схватка с войските на Ордън в горите и беше успял да ги избие и разпръсне.

Мъжете на Радж Атън яздеха в стегнат строй, вдигнали оръжия за поздрав.

Шемоаз беше довела Йоме в цитаделата на Посветителите още при първия признак за предстоящия щурм.

— Заради собствената ти защита — беше ѝ казала.

Останките от много шатри и селски къщи все още горяха по полята, а в Дънуд, на две мили от замъка беснееше див пожар, понесен от източните ветрове.

Известно време пламъците се виеха по-скоро като живо същество — дългите им пипала се изстрелваха в непривични посоки, изтръгваха тук някое дърво, подпалваха там някоя купа сено, поглъщаха с алчност някой селски дом.

Огньовете в самия замък бяха загасени, защото огнетъкачите на Радж Атън им извлякоха силата. Но макар Радж Атън да изпрати хора из горите да издирят убиеца на неговата огнетъкачка, любимата му пиромантка, ползата от това беше никаква. Развилнелият се огнен дух беше погълнал по-голямата част от Пазарната улица, унищожавайки по този начин всякаква диря, по която можеше да се разкрие убиецът ѝ.

Сред овъглените и димящи руини извън портите на замъка се виждаха безброй признаци на опустошението. Хиляда върколаци бяха изгорели близо до рова, където се бяха опитали да се опълчат на конните рицари на Ордън. Човек можеше да види между тях и падналите рицари на Ордън — около двеста почернели въглена, доскоро мъже в ярки доспехи, а сега скупчени на димящи камари на бойното поле.

Още стотици върколаци лежаха разпръснати по края на гората, където най-напред трябваше да е избухнала битката — свирепа и тежка. Дърветата там вече бяха само почернели скелети.

Трийсетина главанаци гиганти бяха осеяли бойното поле — странни на вид същества с изгоряла козина. Йоме никога не беше ги виждала така — всяко от огромните туловища с розова кожа и дълга муцуна като на камила, с грамадни ноктести пръсти. Оттук, от върха на цитаделата на Посветителите, те по-скоро приличаха на окаяни обезкосмени мишки, пръснати по бойното поле. Някои от умрелите гиганти още стискаха в лапите си рицари и техните коне.

Конете на Радж Атън бяха мъртви, изпоклани заедно със стражите, които беше оставил да ги пазят в края на леса.

А сега неговите хора празнуваха победа, спечелена битка.

Йоме не знаеше дали трябва да се радва на победата на Радж Атън, или да скърби за Ордън.

Тя вече беше Посветителка на Радж Атън. Вместо да се страхува от него, Йоме трябваше да се бои от убийство от ръцете на други крале или от свободните рицари, обявили война на Вълчия господар.

Шемоаз стоеше от едната ѝ страна, загледана към овъглените полета, и плачеше, докато бойците на Радж Атън влизаха в замъка. Над пепелищата все още се вдигаше дим, дърветата по хълма тлееха.

„Защо плаче Шемоаз?“ — зачуди се Йоме. После усети, че и нейните очи се изпълват със сълзи.

И разбра. Шемоаз плачеше, защото светът бе почернял. Черни полета. Черни гори. Черни дни занапред. Йоме придърпа по-ниско качулката на наметалото си, за да скрие лицето си. Тежката вълна ѝ се стори тънка защита.

Войниците на Радж Атън влязоха в долния двор и спряха, а самият той тръгна да се срещне със своите огнетъкачи и съветници. Дори гигантските главанаци се приведоха под гредите на портите и влязоха в долния двор, за да намерят защита.

В хълмовете на юг прокънтя ловен рог, последван от друг, по-далече на изток, и от още един. Навярно последните останки от армията на Ордън, които се призоваваха, за да се съберат.

Йоме мислеше, че бойците на Радж Атън ще препуснат да пометат оцелелите. Предвид мощта на войските му, не разбираше защо стоят в замъка.

Освен ако на бойното поле не се беше случило нещо, което тя не можеше да види. Може би Радж Атън се боеше за хората си. Може би бяха по-слаби, отколкото тя смяташе. Вълчия господар сигурно се боеше да подгони хората на Ордън по-надалеч, защото знаеше много добре, че може да бъде въвлечен в засада.

Мъдростта на Радж Атън далеч надвишаваше тази на Йоме. Щом той се страхуваше, сигурно имаше сериозно основание за страх. Предния ден Габорн ѝ беше казал, че крал Ордън може скоро да стигне до замъка с подкрепления.

Йоме не беше го взела на сериозно. Обикновено Ордън взимаше за свита около двеста души. Какво можеха да направят те?

Но Габорн определено вярваше, че силата е достатъчна, за да нанесе удар на Радж Атън. Така ѝ не ѝ беше споменал броя на войниците, водени от баща му, чак сега осъзна тя. И твърде разумно. Домът Силвареста не можеше да издаде информация, с каквато не разполагаше.

Йоме се обърна към своята Дни, която седеше няколко крачки встрани с Дните на майка ѝ; двете гледаха към черните полета. Те знаеха колко мъже е довел Ордън, знаеха всеки ход, предприет от всеки крал. Но за добро или лошо, Дните само наблюдаваха движенията на армиите като фигури по шахматно поле.