В главата му нахлуха противоречиви, откъслечни доводи. Той вдигна очи към крал Силвареста, който беше престанал да хленчи от страх и гледаше една сойка, която прелетя като синя нишка над главата му.

„Но ако не убия тези двамата, колко други трябва да убия в проклетата цитадела на Посветителите? Колко дара е взел Силвареста? Животът на тия двамата по-ценен ли е от живота на техните Посветители?“

Какво лошо бе направил който и да било от тях? Но със самото си съществуване те вливаха сила у Радж Атън.

Боренсон стисна зъби. Очите му се насълзиха.

„Ще ме накараш да избия всички, прехвърлили даровете си през тези двамата“ — помисли Боренсон. Това беше единственият избор. Обичаше своя принц, винаги му беше служил вярно.

„Ще го направя — зарече се Боренсон, — макар че след това ще се намразя завинаги. Ще го направя заради теб.“

„Не!“ — извика някаква дълбока частица от ума му.

Габорн пусна юздите на коня му и остана пред него настръхнал, сякаш все още беше готов да го смъкне от седлото му, ако потрябва.

— Водете ги в мир, милорд — каза Боренсон. Опитваше се да скрие тъгата в гласа си. Габорн въздъхна облекчено.

— Ще ми трябва оръжие — каза той. Можеш ли да ми заемеш едно от твоите? — Освен черното копие в гърлото на Торин нямаше нищо подръка.

Бойният кон, яхнат от Боренсон, имаше един боен чук. Не беше особено елегантно оръжие. Боренсон знаеше, че Габорн предпочита сабя, защото обичаше да сече и забива бързо. Но чукът си имаше и предимства: човек лесно можеше да пробие ризницата на брониран противник или да счупи шлема му. Сабята в такъв двубой по-вероятно щеше да се прекърши, отколкото да пробие бронята.

Боренсон извади чука и го подхвърли на Габорн. Не му беше лесно да приеме решението на проблема. Все още едва се сдържаше да не заколи Силвареста. „Не аз съм смъртта — каза си той. — Не аз съм смъртта. Не е мой дълг да се бия с принца си и да убивам крале.“

— Бързо тръгни за Лонгмът — каза с въздишка Боренсон. — Подушвам, че иде буря. Ще скрие миризмата ти, ще те проследят по-трудно. Хвани отначало главния път на юг, но не язди по него през целия път — мостът при Хейуорт е изгорен. По-добре тръгни през горите, докато стигнеш рида Ардамом, после отцепи право на юг към Глигански брод. Знаеш ли го къде е?

Габорн поклати глава. Разбира се, че не го знаеше.

— Аз го знам — каза Йоме. Боренсон я изгледа. Хладна, уверена въпреки грозотата си. Принцесата вече не показваше страх. А и тя поне знаеше да язди.

Боренсон подкара бойния кон крачка напред, издърпа дългото копие от врата на бедния Торин, прекърши го и хвърли края с острието на принцесата. Тя го хвана с една ръка.

— Няма ли да ни придружиш? — попита Габорн.

„Не разбира ли какво съм длъжен да направя?“ — зачуди се Боренсон. Все още не му беше доверил, че трябва да избие всеки Посветител в замъка.

„Не — реши Боренсон. — Откъде да знае какво се каня да направя?“ Момъкът беше невинен. Всъщност ако принцът имаше и най-слаба представа какво възнамерява Боренсон, щеше да се опита да го спре.

Но Боренсон не можеше да позволи това. „Това ще го направя сам — помисли той. — Ще поема това зло върху себе си, ще оцапам ръцете си с кръв, за да не ти се наложи на теб.“

— Имам други задължения — отвърна Боренсон и поклати глава. И се постара да успокои принца с една лъжа. — Ще вървя по стъпките на армията на Радж Атън.

Честно казано, отчасти му се искаше да придружи Габорн, да се увери, че ще премине безопасно през леса. Знаеше, че принцът ще се нуждае от помощ. Но не можеше да се довери на самия себе си, че ще води Габорн дори за час. Всеки момент можеше да изпита нуждата да се нахвърли върху принца и да убие крал Силвареста.

— Ако така ще ти е по-леко — каза Габорн, — когато стигна Лонгмът, ще кажа на баща ми, че изобщо не съм те виждал. Не е необходимо да го знае.

Боренсон кимна и изтръпна.

Радж Атън стоеше, стиснал юмруци, над своя мъртъв Непобедим. Долу по склона армията му се придвижваше към Лонгмът, лъкометците тичаха по криволичещия път и цветните им туники придаваха на колоната отдалече вид на златна змия, виеща се през черния лес.

Съветникът Джюрийм се наведе над падналия боец, надигна краищата на оцапания си халат и заоглежда следите в пепелищата. Не беше нужно кой знае какво умение, за да се види какво е станало. Един мъж. Един мъж беше убил Непобедимия на господаря му, след това беше откраднал коня му и беше препускал с Габорн, крал Силвареста и дъщеря му. Джюрийм позна лежащия наблизо мъртъв кон. Беше го яздил наглият пратеник на Ордън.

От гледката му прилоша. Ако в преследването бяха издържали още няколко бойци, Габорн със сигурност щеше да попадне в ръцете им.

— Само петима са — заяви Фейкаалд. — Отцепили са напряко, вместо да хванат по пътя. Можем да пратим следотърсачи… десетина, да речем, но като се имат предвид войниците на Ордън в леса, може би трябва просто да ги оставим…

Радж Атън облиза устни. Джюрийм си даде сметка, че Фейкаалд не може дори да брои. Следата показваше, че са само четирима. Господарят му вече беше загубил двама съгледвачи от Габорн, а освен тях — бойни кучета, великани, една пиромантка… сега и един Непобедим. Принц Ордън може и да приличаше на момче, но Джюрийм започна да се чуди дали тайно не е взел доста дарове.

Хората на Радж Атън вече доста пъти бяха подценили издънката на крал Ордън. Ако се съдеше по избраните от него коне, Габорн щеше да навлезе дълбоко в леса и да отбягва главния път.

Но защо? Защото искаше да вкара Радж Атън в капан? Дали момчето не беше скрило войници в гората?

Или просто се страхуваше да пътува по пътя? Радж Атън беше оставил в свитата си няколко подсилени коня. Чудесни коне, специално отгледана порода за равнините и пустинята, всеки с родословие отпреди хиляда години. Може би момъкът знаеше, че неговите няма да надбягат конете на Вълчия господар на равен терен.

Но тук щеше да е почти невъзможно да се догонят планинските ловни коне на Габорн, които тичаха без броня, с техните здрави кости и силни крака. Джюрийм подозираше, че Габорн и Йоме познават тези лесове по-добре и от най-осведомения шпионин.

Пое си дъх, пресмятайки колко души да изпрати. От Габорн щеше да се получи чудесен заложник, ако Вълчия господар завареше нещата в Лонгмът такива, каквито подозираше.

Макар лесовете да бяха безмълвни, преди по-малко от час Джюрийм бе чул бойните рогове на Ордън да свирят из Дънуд.

Най-вероятно Габорн вече се беше добрал до войниците на Ордън и сега беше обкръжен от стотици телохранители. Но все пак… не можеше просто да го остави да си иде. Само при мисълта, че Габорн може да се измъкне, той кипна от гняв.

— Трябва да пратим хора да намерят момчето — каза Джюрийм. — Сто от най-добрите ни съгледвачи може би?

— Не — каза Радж Атън. — Заделете двайсет от най-добрите ми Непобедими и им наредете да свалят бронята от конете. Искам също двайсет мастифа да проследят принца.

— Както желаете, милорд — отвърна Джюрийм и се обърна, за да предаде заповедта на преминаващата долу войнишка колона. Но се сети за нещо. — Кой от командирите ще ги води?

— Аз ще водя — каза Радж Атън. — Преследването на принца май ще се окаже интересно развлечение.

Джюрийм вдигна тъмната си вежда. После се поклони в знак на примирение.

— Смятате ли, че ще е разумно, милорд? Други могат да го хванат. Даже и аз мога да отида. — Мисълта за тази езда, за болката, която щеше да изтърпи задникът му, го накара да млъкне.

— Други могат и да го хванат — отвърна Радж Атън, — но не толкова здраво като мен.

Пътят за Лонгмът беше кален заради закрилите небето буреносни облаци. Крал Ордън преодоля без отдих целия път до село Хейуорт — разстояние от деветдесет мили. Беше мирно селище, проснало се по двата бряга на река Дуиндъл. Обикновено село, с една малка мелница. На юг, докъдето на човек му стигат очите, се простираха ниски заоблени хълмове, всички покрити с вековни дъбове.