Имаше време, някъде преди десет години, когато Радж Атън често говореше за единението на силите, за обединението на кралствата на Юга под едно знаме, за да бъдат отблъснати атаките на халите. Странно как с годините тази мечта се бе променила, беше се изопачила.

„Великата светлина“, беше го наричал Джюрийм, сякаш Радж Атън беше някой Ярък или Сияен от долния свят.

Джюрийм обърна коня си.

„Аз съм най-слабият човек тук — каза си той. — Но Ордън може би ще приеме службата ми.

Ще бъда жигосан като изменник. Ако си тръгна сега, Радж Атън ще помисли, че аз съм шпионинът, уведомил Ордън къде да намери силарите.

Така да бъде. Ако бъда жигосан като изменник, такъв и ще бъда.“

Знаеше много тайни, които можеше да разкрие. И ако изоставеше службата си при Радж Атън, това означаваше, че Вълчия господар все още има шпионин сред приближените си.

„Той ще предположи, че съм тръгнал на юг, към Лонгмът — помисли Джюрийм. — И след време аз наистина ще тръгна на юг, за да потърся Ордън. Но тази нощ ще тръгна на север, за да намеря някой плевник или заслон, където да преспя.“

Беше капнал от умора и нямаше сила за дълга езда.

Подкара в нощта.

Вятърът от югоизток се усили и понесе миризмата на дъжд. Зад бурния му порив се втурнаха тъмни облаци и покриха леса. Боренсон дочу далечен тътен на гръмотевици, но същия следобед вятърът донесе до сетивата му цвилене и конска миризма. Войските на Радж Атън се придвижваха през обгорените хълмове.

Беше изтекъл едва половин час, откакто Габорн се метна на коня си и с едно кимване Боренсон им пожела късмет. След миг Габорн, Йоме и крал Силвареста пришпориха конете по покрития с пепел хълм към заслона на горите. Пращенето на клони и изцвилването на кон възвестиха тръгването им, но конете се движеха толкова бързо, че само след миг дори и тези звуци заглъхнаха.

Боренсон също подкара бойния си кон към края на притихналите гори, но пое в друга посока. Пред него се простираше дълга редица древни дъбове и ясен — много от върховете на клоните им бяха напълно изпепелени.

Когато ги приближи, Боренсон забеляза нещо, което го порази с невероятната си странност… Като че ли пред него имаше някаква невидима стена и дърветата зад нея не бяха прихванали огъня. Нито едно кафяво клонче не се беше подпалило, нито една паяжина не беше изгоряла.

Сякаш… пламъците бяха бушували пред тези дървета, изпепелявайки всичко, докато дърветата не бяха им казали: „Стига. Тези гори са наши. Не можете да продължите.“

А може би неестественият огън беше свърнал встрани по някакви свои причини? Един дух на огнената стихия съзнателно беше насочвал за известно време пламъците, но след това беше изгубил целта си и се беше стопил и изчезнал.

Боренсон спря точно пред дърветата. Страхуваше се да навлезе сред тях. Не се чуваше птича песен. Не се чуваше шумоленето на мишки и торбаланци в мъртвите листа под клоните. Дядова брада беше провиснала странно от дебелите дъбови клонаци, на големи завеси. Древна и огромна беше тази гора.

Боренсон беше ловувал из тези призрачни лесове, но никога не беше яздил през тях сам. Знаеше какви опасности дебнат в тях.

Не, не огънят беше свърнал настрани. Гората му се беше опълчила. Стари дървеса живееха тук, толкова стари, че може би помнеха времето, когато мътните са издигнали Седемте камъка. Тук бродеха древни духове, сили, пред които никой смъртен не биваше да се изправя сам.

Стори му се, че сега ги усеща — как го гледат изпитателно. Злокобна сила, от която въздухът бе натежал. Той вдигна очи към сивите небеса, към ниските облаци, понесли се от югозапад. Вятърът го шибна в лицето.

— Не съм твой враг — прошепна Боренсон на гората. — Ако търсиш врагове, скоро ще ги видиш. Те идват.

Предпазливо и много почтително Боренсон подкара коня си ходом под тъмните клони. Само няколко разкрача, достатъчно, за да може да върже животното в някоя долчинка и да изпълзи обратно до края на гората, за да наблюдава преминаването на армията на Радж Атън долу по пътя.

Не му се наложи да чака дълго.

След минута-две се появиха двайсетина мъже. Пред тях скачаха бойни псета. За ужас на Боренсон, водеше ги самият Радж Атън.

За миг Боренсон се уплаши, че следотърсачите ще тръгнат по неговата диря, но при реката те се спряха и почнаха да оглеждат мястото, където Габорн беше взел бронята на Торин.

Боренсон чуваше приглушените им викове, но не разбираше индопалския диалект, на който говореха. Бяха родом сигурно от някоя южна провинция, а Боренсон знаеше само няколко ругатни на северния им диалект.

Радж Атън разбра, че групата на Габорн се е раздвоила.

Тръгнаха по дирята на Габорн. Стъписан от ужас, Боренсон се зачуди защо лично Радж Атън е решил да поведе отряда. Навярно Вълчия господар ценеше Йоме Силвареста повече, отколкото Боренсон можеше да си представи. Или може би Габорн му трябваше за заложник.

Той мълчаливо пожела на Габорн да побърза, да препуска с все сили и да не спира никъде, докато не стигне Лонгмът.

Следотърсачите едва бяха прехвърлили хълмовете вляво от Боренсон, когато на широкия път се появи и главната колона на армията на Вълчия господар. Извезаните със златни ширити връхни палта ярко блестяха на последните слънчеви лъчи пред наближаващата буря.

Първи се появиха лъкометците, хиляди на брой, маршируваха по четирима в редица. Следваха ги хиляда конни рицари. След тях се появиха съветниците и магьосниците на Радж Атън.

Не го интересуваха особено войниците на Радж Атън. Вместо да ги гледа, той зачака какво ще се появи след тях. Грамаден дървен фургон. Фургон, който возеше Посветители — сигурно не повече от три дузини. Фургонът се пазеше зорко от стотици Непобедими.

Стрела не можеше да прониже дървените му стени. Боренсон веднага съобрази, че на сам човек ще му е невъзможно да нападне обитателите на фургона.

Но той знаеше истината.

Радж Атън щеше да повлече със себе си само няколко вектора, надявайки се, че никой не би посегнал да избие стотиците нещастни Посветители в цитаделата на Силвареста или в другите замъци, които сигурно беше превзел в Севера.

След като фургонът с Посветителите подмина, след като се изнизаха всички готвачи, оръженосци и цялата човешка гмеж, точеща се след войската, и още около хиляда мечоносци, след като преминаха и последните хиляда стрелци в ариергарда, Боренсон мрачно осъзна, че избиването на векторите на Радж Атън ще е невъзможно.

Трябваше да се съсредоточи върху проникването си в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста. Притесняваше го големият брой стражи, които може би го чакаха там.

Бурята набираше сили и облаците обгръщаха небето. Ветровете замятаха от гората вълни от сухи листа. С приближаването на вечерта облаците засипаха мълнии из небесата. Скоро заваля и дъждът — пороен и безмилостен.

Боренсон придърпа походното си одеяло над главата си и се замисли за Мирима, в Банисфер. Тя имаше трима Посветители — обезумялата ѝ майка и двете ѝ грозни сестри. Бяха дали твърде много от себе си, за да сплотят семейството, да спечелят своята битка срещу бедността. Мирима беше разказала на Боренсон как е умрял баща ѝ.

— Майка ми е отраснала в имение и също е имала дарове — каза му тя. — А баща ми беше богат по едно време. Продаваше фини платове на пазара, правеше зимни палта за богатите дами. Но един пожар изгори дюкяна му и палтата му изгоряха заедно с него. Всичките пари на семейството трябва да са изгорели в този пожар, защото не намерихме нищо.

Доблестен начин да се каже, че баща ѝ е бил убит при грабеж.

— Дядо ми още е жив, но си е взел някаква млада жена, която харчи повече, отколкото той може да ѝ носи.

Боренсон се беше зачудил накъде клони, докато тя не прошепна част от една стара поговорка: „Щастието е лодка… в бурно море, която се вдига и пада с всяка гигантска вълна.“