Така или иначе, след някой и друг миг гигантското същество щеше да го нападне.

Габорн реши пръв да нанесе удар, но сабята му нямаше да прониже толкова дебела ризница. Не можеше да влезе в близък бой с великана. Не можеше и да го остави да нададе предупредителен вик. Стрела също нямаше да убие бързо великана.

Най-добрият шанс беше да остави гиганта да се приближи и да се наведе достатъчно ниско, за да го подуши, така че да може да извади сабята и да пререже гърлото му. Бързо и тихо.

— Приятел — тихо и успокояващо прошепна Габорн и щом великанът пристъпи към него, пусна юздите на коня и лъка. Гигантът предпазливо се подпря на кривака се, наведе се и подуши от цели десет стъпки. Далече. Много далече.

Съществото приближи още една стъпка и подуши отново. Гигантските главанаци нямаха остро обоняние. Очите му отстояха може би на около две стъпки. Подуши отново и широките му ноздри се набръчкаха.

Дъхът му миришеше на гнило месо и Габорн видя по козината му съсирена кръв. Чудовището наскоро се беше хранило с леш.

То пристъпи още половин стъпка. Габорн също направи крачка напред и зашепна успокоително, за да го увери, че е приятелски войник.

Ръстът на звяра беше смазващ. „Нищо не съм пред него. Нищичко! Може да ме вдигне като парцалена кукла.“ Имаше грамадни лапи, всяка с дължина почти колкото тялото на Габорн. Никакво значение нямаше, че Габорн е Владетел на руни. Тези огромни лапи можеха да му скършат костите, острите нокти — да се впият в месата му.

Сребристите очи се приведоха още по-ниско, големи като чинии. „Не в гърлото — осъзна Габорн. Много далече беше за замах. — Не сечи гърлото. Окото.“ Грамадните сребристи очи не бяха защитени с дебела козина.

Съществото беше старо, лицето под козината бе нашарено с дълбоки белези. Един от най-старите значи, от дошлите през северните ледове. Вековно същество. Габорн съжали, че не знае нито дума от езика им, за да се опита да го подкупи.

Главанакът гигант коленичи, приведе се напред, подуши и очите му се разшириха от изумление.

Габорн измъкна сабята, замахна и заби острието дълбоко. Щом влезе в очната кухина, оръжието в ръката му се изви и прониза чак до мозъка. Габорн изтръгна сабята, посече и отстъпи встрани. Не бе подготвен за бликналия от раната фонтан гореща кръв.

Гигантът залитна назад и затисна окото си с лапи. Долната му челюст се отпусна. Той бавно се изправи, залитна наляво и надигна муцуната си към небето.

Пое последния си дъх, а после изрева и ревът му като гръм прониза гората.

И от три посоки — от север, от юг и от запад — гигантите отвърнаха с вой.

Градът под замък Силвареста беше притихнал. През деня бяха надошли необичайно много търговци от Юга — кервани и кервани, каращи ценни подправки и бои, слонова кост и тъкани от Индопал.

Ярки копринени павилиони и палатки красяха зелените морави пред замъка и от фенерите, запалени в тях, те блестяха като многоцветни скъпоценни камъни — нефрит, смарагд, топаз и сапфир.

Откъм притъмнелите, мрачни каменни стени на замъка гледката бе красива, но и обезпокоителна.

Стражите по стените до един знаеха, че през деня „търговците на подправки“ бяха купени твърде лесно и набързо, бяха приели без никакви спорове предложената от краля нагла цена. Но южняците едва ли се радваха на откупа. Бяха кипнали. Всички се бояха, че индопалците могат да се разбунтуват.

Но с керваните от товарни мулета и коне беше дошло нещо ново и достойно за удивление, нещо невиждано от векове, откакто от Индопал идеха търговци.

Слонове. Четиринадесет бели слона, един от които жигосан с руни на сила. Слоновете бяха покрити с цветни наметала, изработени от коприна, главите им бяха украсени с нанизи от мъниста, злато и перли, а на гърбовете си носеха копринени шатри.

Собственикът им, някакъв едноок мъж с посивяла брада, каза, че ги бил довел заради екзотичната гледка. Но в замък Силвареста се знаеше, че в Индопал често използват облечени в броня усилени слонове като тарани за разбиване на крепостни порти.

А и търговците разполагаха с прекалено много „охранници“, наети да бранят керваните. „О, да“, плесваха с ръце под брадичките си търговците и се кланяха. „Разбойниците по хълмовете тая години са освирепели. Също като халите из планините!“

Наистина, колкото до халите, тази година изглеждаше паметна. Глутниците им вилнееха по планинските граници южно от Флийдс и на запад, в Оруин. Войници на Силвареста миналата пролет бяха открили следи от тях дори в самия Дънуд — за пръв път от трийсет години.

Така че жителите на Хиърдън бяха склонни да пренебрегнат ордите охранници с керваните и малцина, освен крал Силвареста и неговите войници, се притесняваха от наличието на слоновете.

Някъде след залез-слънце повя прохладен вятър и откъм реката започна да се стеле мъгла. Мъгла, която скоро загърна целия град и допълзя чак до парапетите на Външната стена.

Луна нямаше. Само звезди. Ярки и вечни диадеми, блеснали в полята на нощта.

Не беше никаква изненада, че убийците успяха да се прехвърлят през Външната стена, без никой да ги забележи. Навярно бяха дошли в града през деня, предрешени като търговци, а сетне се бяха укрили в някой гълъбарник или конюшня. А може би при катеренето си се бяха възползвали от танца на струите на тази мъгла, шарещи между бойниците като пипала.

Нито беше изненадващо, когато един самотен караул в кралската цитадела забеляза загърнати в сянка фигури, които като черни паяци се катереха по Кралската стена по Складовата улица.

Кралят беше разположил повече от обичайния брой очи да наблюдават точно в тази посока. Такива „очи“ всъщност наблюдаваха от всяка амбразура, по всяка кула.

Не, никаква изненада не беше, че убийците се опитаха да проникнат точно тази нощ. Но дори стражите се удивиха колко бързо успяха да прехвърлят стените, колко тихо и колко опасно.

Само мъже с дарове на метаболизъм можеха да се придвижват така бързо, толкова ловко, че ако примигаш, почти ще повярваш, че ти се е привидяло. Да вземеш такива дарове беше равно на самоубийство: дарът на метаболизъм позволяваше на човек да се движи два пъти по-бързо от нормалното, но също така го състаряваше два пъти по-бързо.

При все това, докато наблюдаваше катеренето, кралският далекогледец сър Милман заподозря, че някои от тези убийци се движат три пъти по-бързо от нормален човек. Толкова одарени хора щяха да грохнат за десетина години и да са мъртви до петнадесет.

И само мъже с нечовешка сила можеха да се катерят по тези стени, шарейки с пръстите на краката и на ръцете, за да се прихванат за някоя издатина, шупла или цепнатина по камъните. Сър Милман не можеше да си представи дори колко дарове на мускул притежава всеки един от тези убийци.

Милман наблюдаваше от Кралската кула. Със своите дарове на зрение от седем души беше съвсем подходящ за този пост. Забърза, спря на прага на кралските покои и тихо извика:

— Милорд, гостите пристигнаха.

Крал Силвареста седеше в любимия стол за четене на баща си, с гръб към стената, и проучваше книгата на емир Оуат от Тулистан — мъчеше се да разгадае кои от бойните тактики на Радж Атън ще са толкова оригинални, че да е готов да убива, за да ги опази в тайна.

Силвареста угаси фенера, отиде до еркера и се взря навън през един от малкото чисти квадрати на потъмнялото стъкло на прозореца. Прозорецът беше толкова стар, че стъклото бе станало вълнисто и криво, протекло бе като буци топящо се масло.

Убийците тъкмо бяха достигнали до последната защитна стена в замъка Силвареста, стената на кулата на Посветителите, приютяваща онези хора, които даряваха даровете си на дома Силвареста, за да послужат на кралската фамилия, както и на войниците.

И така, платените убийци на Радж Атън бяха дошли, за да унищожат Посветителите на Силвареста, да избият онези, чийто ум, сила и жизненост подхранваха кралските сили.