Габорн се вгледа зачуден в лицето на чародея. Струваше му се пълна лудост да отиде при нея още сега, след като знаеше какво изпитват поданиците ѝ към него. Но ако Йоме наистина бе помолила да отиде, може би имаше сериозно основание. Може би трябваше да обсъдят договора между двете кралства. Щяха да ѝ трябват пари, за да възстанови замъка. Домът Силвареста може би имаше нужда от заеми, от войски…

Щеше да ѝ даде всичко, което му поискаше, разбира се.

— Е, добре — каза Габорн. — Ще я видя.

— По залез-слънце — каза Бинесман. — Не я оставяйте сама след залез-слънце.

Думите на Бинесман окуражиха Габорн. Каква полза да си имаш за съветник един чародей, ако не се вслушваш в неговата мъдрост?

Габорн напусна имението по залез-слънце. Преди това стопли вода в кухнята, окъпа се и натри косата си с лавандула; после изтърка доспехите си с меките листа на агнешко ухо, за да се представи добре.

Късно следобед повечето облаци се отвяха и въздухът стана по-топъл, като един най-обикновен следобед в късно лято. Във въздуха се носеше ухание на трева и дъбове.

Боренсон и Мирима останаха в имението.

Бинесман и Дните на Габорн поеха с него към Лонгмът. Там, в привечерния здрач, все още работеха хиляди хора — спасяваха запасите в замъка, почистваха мъртвите. От по-далечния север бяха пристигнали още воини — осем хиляди рицари и конници от замъка Дери, предвождани от херцог Мардън, неочаквано откликнал на призива на Гроувърман.

Габорн стигна лагера и бе придружен до Йоме от стража, която изглеждаше съвсем дружелюбна.

Обичаят в Хиърдън диктуваше мъртвите да бъдат погребвани преди залез-слънце в деня на смъртта им, но толкова много лордове и рицари прииждаха от хълмовете около Лонгмът и разпъваха шатри, че крал Силвареста не можеше да бъде погребан. Крал Ордън също не беше погребан, а дали това бе направено от почит, за да бъдат погребани двамата крале заедно, или защото хората не искаха да заровят в земята си един чужд крал, това Габорн не знаеше.

Но твърде много хора искаха да видят тленните им останки и да изразят последна почит.

Габорн завари Йоме все още да оплаква баща си. Телата бяха почистени и положени върху фини одеяла на каменната настилка. Граф Дрийс беше положен в нозете им, почетно място.

Когато Габорн видя мъртвите, раните в сърцето му отново се отвориха. Той отиде до Йоме, седна до нея и хвана ръката ѝ. Пръстите ѝ го стиснаха здраво, сякаш самият ѝ живот зависеше от този допир.

Седеше свела глава. Габорн не знаеше дали е потънала в себе си и се бори с мъката си, или държи лицето си надолу просто за да го скрие, защото сега не беше по-хубава от която и да е друга девойка.

Седяха така почти час, докато войниците на Силвареста минаваха да му отдадат последната си почит. Не малко горди воини мятаха към Габорн неодобрително намръщени погледи, като виждаха колко фамилиарно докосва ръката на Йоме.

Габорн се боеше, че в това отношение Радж Атън бе спечелил малка победа, беше успял да забие клин между две държави, които отдавна бяха приятелски.

Зачуди се дали изобщо би могъл да излекува тази рана.

По ниските хълмове наоколо, на цяла миля околовръст започнаха да припламват лагерни огньове. Един войник дойде с две големи факли и се канеше да постави едната при главите, а другата — при краката на двамата крале, но Бинесман го изпъди.

— Те загинаха, биейки се с огнетъкачи — сгълча го той. — Неуместно е да слагате пламъци толкова близо до тях. Тази нощ има достатъчно звезди, за да се вижда.

Небето наистина бе оживяло със звезди, също както огньовете на становете осветяваха долината.

Габорн си помисли, че отношението на Бинесман към огъня е странно. Може би се боеше от него точно толкова, колкото обичаше земята. Дори сега, в прохладната вечер, той крачеше бос, за да не загуби контакт с извора на своята сила.

Но почти веднага след като факлите бяха отнесени Йоме се напрегна, сякаш всеки мускул по тялото ѝ се сгърчи в спазъм.

Тя мигом скочи, вдигна ръце високо над очите си, загледа се в околните хълмове и извика:

— Идат! Идат! Пазете се!

Габорн се зачуди дали Йоме не е прекалено изтощена от преживяното през последните няколко дни, зачуди се дали не сънува с отворени очи. Защото се взираше странно към края на дърветата по западните хълмове, а очите ѝ блестяха от удивление.

Самият той не виждаше нищо. Но ето че Йоме започна да вика и сграбчи ръката му, сякаш ставаше нещо ужасно и удивително.

Тогава чародеят Бинесман също скочи, дръпна се от телата на двамата крале и завика:

— Стой! Стой! Никой да не е мръднал, че загинахте!

Из целия лагер, на стотици крачки наоколо, хората вдигнаха очи към огъня до тяхната обезумяла принцеса, към викащия магьосник, свъсили вежди в тревога.

А Бинесман хвана Йоме за рамото, придърпа я към себе си и прошепна с доволство:

— Наистина, идат.

И тогава, смътно, много отдалече, Габорн дочу нещо: шума на вятър, тръгнал през дърветата, понесъл се към тях от гората северозападно от замъка. Странен бе този звук, странен и зловещ, надигаше се и спадаше като вълчи вой или като песента на нощния вятър, заиграл в комините на бащиния му зимен дворец. Но имаше и свирепост, и неизбежност в тази песен на вятъра.

Габорн се загледа на запад и сякаш го докосна вледеняващ полъх. Но вятърът беше невидим, движеше се, без да разлюлява клоните или да свежда тревата по пътя си.

Не е вятър, реши Габорн, а звуци от много нежни стъпала, размърдали листа и трева. А от горите, смесени с тази странна песен на вятъра, до ушите му стигнаха смътните звуци на ловни рогове и лаят на кучета, и мъжки викове.

По далечните хълмове, под дърветата заиграха бледи светлини и се появиха хиляди и хиляди ездачи. Сивите светлини светеха смътно. Цветовете на ливреите на конниците бяха размазани… сякаш Габорн гледаше през опушено стъкло.

Все пак успя да отличи подробности от тяхното облекло и гербове: древни владетели на Хиърдън яздеха конете си, с тях бяха дамите им, с тях бяха кучетата им, слугите и щитоносците, всички облечени като за велик лов, понесли копия за глигани. И не само благородници яздеха с тях, защото Габорн видя и прости хора, и деца в тази свита, безумци и глупци, схолари и изкуфели старци, и мечтатели, девици и дами, и дрипави селяци, пажове и ковачи, тъкачи и коняри, и магьосници — цял народ, тръгнал като на веселба.

Странният вой сред горите се оказа призрачен смях, защото всички те се смееха весело, като на празненство.

Духовете на Дънуд спряха конете си малко под дърветата на западните хълмове и останаха така, взрени с очакване към Габорн и Йоме.

Габорн разпозна някои от тях: капитан Дероу и капитан Олт, Роуан и други мъже и жени от замък Силвареста, повечето от които останаха безименни за него.

А в челото им яздеше един велик крал, когото Габорн позна веднага по герба, защото на своя златен щит той носеше древния знак на зеления рицар.

Ерден Геборен.

Десетки и десетки други лордове и знатни дами, и селяци яздеха с него или го следваха — огромна орда, покрила хълмове и долини.

Призрачният крал вдигна ловния си рог и го наду.

Дълбокият му зов отекна над хълмовете и накара всички, които все още говореха в стана на смъртните, да замлъкнат. После кралят изсвири още два къси скръбни сигнала.

Беше същият зов, който крал Силвареста бе изсвирил предната година в началото на своя лов — покана към всички участници да яхнат конете си.

Лъхна студен вятър, мраз, който проникна чак до костите на Габорн, толкова силен и страшен беше. Страхът така го стисна за гърлото, че не посмя да примигне или да помръдне. Чувстваше, че дори само едно мускулче да трепне по тялото му, това ще го убие. Затова остана скован и замръзнал, докато не си спомни бащините си думи: „Никой принц на Мистария не трябва да се бои от духовете на Дънуд.“

Погледна с крайчеца на окото си и видя как духът на крал Силвареста се надигна от тялото, положено на траурната платформа. Силвареста се приведе в кръста, изправи гръб и с копнеж се загледа през полята към хората от великия лов.