И все пак, все пак Боренсон се боеше, че Радж Атън наистина вижда през него. Изпита досадна тръпка на безпокойство.

Боренсон пришпори коня още напред през изгорялата трева пред замъка. Тук-там от земята все още се вдигаха малки облачета дим. Когато се отдръпна на безопасно разстояние от досега на стрелите, отново се обърна и извика:

— Радж Атън! Моят господар те кани да се срещнете при Лонгмът, ако смееш. Доведи със себе си всеки глупак, който гори от желание да умре — твоите пет хиляди срещу неговите петдесет! Там, кълне се той, живо място няма да ти остави, ще те напердаши като зло псе, каквото си!

Вдигна ръка за сигнал, и от хълмовете мъжете му започнаха да надуват бойните си рогове в горите в късото стакато, зовящо всеки ескадрон да се престрои.

Крал Ордън беше взел двеста рога за пътуването, защото беше намислил да накара хората си да ги надуят по хълмовете, когато синът му получи ръката на Йоме.

Но във време на война такива рогове се полагаха само на командирите на стотни. Радж Атън знаеше това и Боренсон се надяваше, че ушите на Вълчия господар ще са достатъчно остри, за да различат броя на роговете.

Щеше да е добре, ако Радж Атън повярваше, че оцелелите осемдесет души на Боренсон са осем хиляди.

Докато Боренсон се отдалечаваше най-преданият съветник на Радж Атън, Джюрийм, наблюдаваше с присвити очи как господарят му стои на обгорелите стени на замък Силвареста. Лицето на господаря му сияеше от красота и изглеждаше почти прозрачно. Толкова ярко лице, то бе лицето на светлината на света. Радж Атън не изглеждаше развълнуван от мрачните вести.

Но самият Джюрийм усещаше, че трепери. Макар господарят му да го отричаше, той знаеше, че нещо не е наред. Джюрийм можеше само да се чуди, тъй като господарят му рядко споделяше с него нещо или търсеше съвета му.

От години тези северняци бяха като трън в петата на господаря му; пращаха своите свободни рицари да избиват Посветителите му. Обичната сестра на Радж Атън беше издъхнала в ръцете му от рана, нанесена от един свободен рицар. С годините той беше започнал да презира тези светлокожи северняци и досега, когато взе техните дарове и измисли как да ги използва, като че ли не изпитваше нищо към тях. Никакво презрение, никаква жал, никакво човешко чувство.

А сега — това.

В момента Джюрийм беше болезнено наскърбен. Искаше му се да може да прелети до Лонгмът и да разбере дали Боренсон е казал истината. Искаше му се да простреля Боренсон в гърба. Искаше му се Боренсон изобщо да не беше проговарял. Нещо повече, огнетъкачите на Радж Атън бяха видели образи на крал в пламъците си, крал, който можел да го унищожи. Крал Ордън.

Сега и магьосникът Бинесман беше отишъл да се присъедини към врага на Радж Атън.

Джюрийм стискаше юмруци и се мъчеше да не позволи на останалите да видят, че треперят. Беше мислил, че премахването на дома Ордън ще е лесно. Работата се оказваше по-сложна.

Цяла книга не можеше да съдържа толкова думи, които да опишат схемите, които беше замислил Радж Атън. Джюрийм ги разбираше само отчасти. По традиция крал Ордън идваше тук за лова край замък Силвареста със свита от двеста мъже.

Тази година, беше решил Радж Атън, синът му беше на такава възраст, че също щеше да дойде. И така той беше заложил своя капан — да обсади замъка Силвареста с малко мъже, та Ордън да подвие опашка и да избяга на юг, където бойците на Радж Атън, скрити покрай пътищата за Мистария, щяха да убият и него, и сина му. Ако кралят не побегнеше на юг, съгледвачите на Радж Атън пак да го спипат и да го унищожат.

Това беше само една от заложените сто схеми. През същия този ден десетки групи убийци щяха да ударят по своите цели. Войски напредваха в марш срещу укрепления на запад и на юг. По други места войските щяха само да се покажат, а след това да изчезнат в някоя гора или планински проход, било задържайки жизненоважни сили в някое укрепление, било отклонявайки ги от набелязаните цели.

Джюрийм знаеше, че сърцевината на плана на господаря му беше тук. Ядрото на неговия план беше да унищожи едновременно и Ордън, и Силвареста.

Но ето че сега лоши знамения известяваха възможен провал на този план. Пиромантите бяха видели някакъв крал тук, крал, който можел да унищожи Великия светлик на Индопал.

Радж Атън се беше оставил открит за атака. Беше взел в замъка Силвареста по-малко от хиляда силара, а над половината от тях вече бяха използвани предната нощ, погълнати от заклинанията, обвързващи Радж Атън с неговите Посветители. Вярно, беше оставил четиридесет хиляди силара в Лонгмът — бе преценил, че там ще са в безопасност. Лонгмът беше голям замък, с високи стени, обвързани с магически заклинания. И макар силите на Радж Атън в Лонгмът да бяха малки, броят им скоро трябваше да бъде увеличен.

Пролуката към възможността някой да удари Лонгмът беше ужасно тясна. Предвид отбранителните съоръжения на Лонгмът, той трябваше да удържи всяка атака от по-малките цитадели, намиращи се в обхват, позволяващ такъв удар. Замъците Гроувърман и Дрийс се намираха на един ден езда от Лонгмът. Но предните съгледвачи на Радж Атън го бяха уверили, че гарнизоните там са малки. Шпионите на Джюрийм не бяха забелязали сили на Ордън в нито един от замъците.

Шпионите му съобщаваха само, че Ордън води „свита по-голяма от очакваната“ за отпразнуването на Хостенфест и че са се спрели на лагер извън село Хейзън, при южните граници на Хиърдън. Свитата включваше най-много три хиляди души — в това число рицари, щитоносци, готвачи и обичайните спътници на войската. Силата беше голяма, по-голяма, отколкото Радж Атън беше очаквал да срещне. Обикновено Ордън водеше за лова по-малко от триста души.

Но сега съгледвачите съобщаваха, че предната нощ към замък Силвареста са тръгнали над две хиляди рицари. Как бе възможно това? Нима Ордън беше довел две сили — едната да нападне Лонгмът, а другата да препусне на север?

Два дни. Джюрийм не беше получавал донесение от Лонгмът от два дни. Вече трябваше да е получил редовния доклад за обстановката. Подозираше, че Лонгмът наистина е паднал. Неизвестно как, но крал Ордън беше превзел замъка.

Петдесет хиляди души, беше казал пратеникът. Петдесет хиляди? Този брой изнервяше Джюрийм, защото му се струваше твърде близък до броя рицари, които по негова преценка Ордън можеше да вдигне срещу господаря му следващата пролет — стига Ордън да се измъкнеше от капана. Крал Ордън можеше да вдигне в поход до четвърт милион доблестни и сърцати рицари, но с толкова голяма чет нямаше да нападне. Нямаше да посмее да остави замъците си без защита.

Толкова сложни схеми, и всичко — на ръба да се срине. Радж Атън трябваше да завземе Севера и да го завземе бързо. Вече от години мините за кръвен метал на Картиш бяха на изчерпване. До средата на зимата щяха да се опразнят съвсем.

Само в Инкара можеше той да извлече повече кръвен метал. Казваха, че мините там все още дават добър добив.

Но никой владетел на Роуфхейвън или на Индопал досега не беше успявал да нахлуе в Инкара. Магьосниците там не бяха особено могъщи, но затова пък бяха много. Инкарците бяха усвоили бойни техники, пригодни за техния терен — бързи удари по хълмовете на здрави малки кончета. И освен това инкарците не можеха да бъдат победени, освен ако човек не надвиеше също така и върховните владетели на арр.

Най-лошото беше, че преди много векове някой си майстор облекчител на име Товил беше избягал от Роуфхейвън за Инкара и там бе учредил нова школа за проучване на силарите. В Инкара бяха направили удивителни открития, открития, каквито магьосниците не можеха да повторят никъде другаде. В Инкара бяха създали силари, които не оставяха никакъв белег, така че не можеше да се разбере по формата на белега каква е руната на сила. Тези силари прехвърляха таланти и умения от един човек на друг.

През всичките години на шпионаж владетелите на Роуфхейвън, както и на Индопал, така и не бяха успели да дублират откритията на инкарците.