Радж Атън се взираше втренчено в билкаря, малко притеснен, стиснал облегалките на трона.

— Какво направи? — тихо и много спокойно попита той.

— Не мога да допусна твоите огнетъкачи да ме убият — отвърна Бинесман. — Отнех им силите за миг, нищо повече. Сега ще ме извините, ваша милост. Много работа ме чака. Искахте билки за войските си, нали? — Бинесман се обърна да излезе.

— Вярно ли е, че подкрепяш крал Ордън? Ще се биеш ли на негова страна?

Бинесман изгледа Вълчия господар през рамо и поклати възмутено глава.

— Не желая да се бия с вас — промълви той тихо. — Никога не съм отнемал човешки живот. Заспал си ти за силите земни, Радж Атън. Великото дърво на живота се вие над теб и листата му ти шепнат, но ти не чуваш шумоленето им. Ти просто спиш сред корените му и сънуваш завоевания. Насочи мислите си към съхранението. Твоят народ има нужда от теб. Храня голяма надежда за теб, Радж Атън. Бих те нарекъл свой приятел.

Радж Атън изгледа за миг мълчаливо стария чародей, после попита:

— Какво би ми струвало, за да станем приятели с теб?

Бинесман отговори:

— Дай клетва на Земята, че няма да я нараняваш. Закълни се, че ще се стремиш да съхраниш семето човешко в тъмното време, което иде.

— И какво значат тези клетви? — попита Радж Атън.

— Отърви се от огнетъкачите, които искат да погълнат земята. Цени живота — целия живот, и растителен, и животински. Яж от растения, без да ги унищожаваш, лови само животните, от които се нуждаеш. Не похабявай същества, нито животински, нито човешки. Изведи войските си от тази война, която предизвика. По южните ти граници има хали. Борбата ти трябва да е с тях.

Дълго Радж Атън само гледаше Бинесман. От преддверието притича един слуга със запален фенер, така че лицето на Вълчия господар се освети. Изглеждаше замислено.

Йоме долови копнежа в очите на Радж Атън и почти повярва, че той ще положи исканата клетва.

Но докато слугата с фенера се приближаваше, на Йоме ѝ се стори, че решимостта на Радж Атън потръпна като езиците на пламъка.

— Кълна се да защитя човечеството от халите — за негово собствено добро — каза Радж Атън. — Аз… правя само това, което знам, че трябва да…

— Нищо подобно не правиш! — извика Бинесман. — Чуй се! Взел си толкова много дарове на Глас, че когато говориш, убеждаваш сам себе си в безумните си доводи. Ти си заблуден!

Сърцето на Йоме заби лудо, защото изведнъж осъзна, че Бинесман е прав. Радж Атън бе заблуден от собствения си безумен Глас. Никога не ѝ беше хрумвало, че такова нещо може да се случи.

Бинесман продължи:

— И все пак… все още има време да промениш решението си! Малко е, но има! Откажи се от тези безумни представи. Не смей да ограбваш тези хора и да се наричаш добър!

Обърна се и излезе от залата — прегърбен от годините старец от глава до пети. Но излезе без страх, все едно, помисли Йоме, той беше водил разпита, все едно че той беше довлякъл Радж Атън в окови в тази зала.

И изчезна.

Йоме гледаше смаяна. Никой друг през тази нощ не беше дръзнал просто така да си излезе. Побоя се, че узурпаторът ще заповяда да го хвърлят в тъмницата или да го довлекат обратно и да го принуди да му служи.

Но Вълчия господар остана замислен и загледан към тъмния коридор.

Няколко мига по-късно, докато огнетъкачите започнаха да се съвземат, един страж дотича в залата и съобщи, че току-що са забелязали билкаря извън градските порти, да крачи през полята към Дънуд.

— Нашите стрелци можеха да го застрелят — каза стражът, — но не знаехме каква ще е вашата воля. Върколаците са на стан по полята, но никой не го задържа. Да изпратя ли съгледвачи да го върнат?

Радж Атън се намръщи. Времето изглеждаше твърде кратко, за да може човек да излезе през тези коридори и да напусне замъка. Не по-малко странно беше, че никой от високо обучените му войници не бе спрял стареца.

— Той стигна ли до гората? — попита Радж Атън.

— Да, милорд.

— Какво е намислил? — учуди се на глас Радж Атън. Изправи се бързо, свил вежди в размисъл. После добави: — Изпратете отряд ловци да го намерят… ако могат.

Но Йоме знаеше, че е късно. Бинесман се беше добрал до леса, до Дънуд. Древния лес, средоточието на земните сили. Дори най-отличните ловци на Радж Атън не можеха да проследят един Земен пазител през Дънуд.

Щом следотърсачите се махнаха, Габорн пое покрай воденицата, понесъл Роуан на ръце. За младеж с три дара на мускул тя не бе голямо бреме и Габорн осъзна, че носенето ѝ сега му предлага още едно предимство: момичето нямаше да остави миризмата си по земята.

Трудно е да се проследи човек, току-що излязъл от река. Телесните му мазнини се отмиват, така че когато стъпва по земята, е по-трудно да бъде подушен.

Торбаланците го видяха, че приближава, заръмжаха страхливо и се пръснаха да се скрият.

— Храна, храна — подсвирна им той, защото тези същества му бяха свършили работа. Колко голяма — никога нямаше да разберат. Габорн носеше малко храна, но когато стигна до воденицата, вдигна дървения лост на предната врата и влезе. Големият сандък над воденичните камъни беше пълен с жито. Габорн го отвори, обърна се и погледна зад себе си. Торбаланците стояха пред прага, с широко ококорени в тъмното очи. Една дребничка сиво-кафява женска нервно търкаше лапи и душеше.

— Храна. Давам — тихо им подсвирна той.

— Чувам те — изписука тя в отговор.

Габорн бавно мина покрай тях, за да не ги изплаши. Торбаланците нервно примигваха. Бояха се да влязат във воденицата, докато ги гледа.

Габорн се заизкачва по пътеката към замъка, под дърветата, и стигна до малкия поток, лъкатушещ през гъстите върби.

Небето на хълма вече беше почервеняло и лъкометецът на крепостната стена изпъкваше ярко на фона му. Гледаше към огъня на горящата градина на Бинесман. Във въздуха бавно се носеха облаци гъста пепел.

Габорн се промъкна през върбите към градската стена, без да го видят. При стената остави Роуан на земята и пръв изпълзя през ледената вода, след което зачака Роуан. Тя също се пъхна под стената, стиснала зъби от болка при допира с ледената вода. Изпълзя, опита се да коленичи, но залитна и падна в несвяст.

Той смъкна мръсното си наметало, уви я с него, вдигна я и тръгна.

Усещането беше странно — да крачи толкова спокойно по тази улица. Градината на Бинесман гореше, пламъците се изстрелваха на осемдесет стъпки височина. Замъкът гъмжеше от викащи и тичащи насам-натам хора, изплашени, че пожарът може да се разпространи.

По улицата, водеща към конюшните, покрай Габорн тичаха хора. Носеха ведра към потока, за да могат да намокрят сламените покриви на къщите си и така да ги предпазят от падащите искри.

Но от всички, които го подминаха, никой не го попита за името, нито защо носи тази изпаднала в безсъзнание жена. „Дали Земята ме пази — зачуди се той, — или тази нощ това е толкова обичайна гледка, че никой не ми обръща внимание?“

Намери складовете за подправки по описанието на Роуан. Постройката беше с доста внушителни размери — нещо като склад, чиято задна част беше прокопана навътре в хълма. Пред широките врати имаше рампа.

Габорн отвори предпазливо. Миризмите на подправки го удариха в носа — сушен чесън и стар лук, магданоз и босилек, лимонов балсам и мента, здравец, вещерски лешник и още стотици други. Синът на готвача уж трябваше да спи тук. В ъгъла имаше сламеник с одеяло върху него, но от момчето нямаше и помен.

В другия край на помещението имаше врата. Габорн занесе Роуан до нея и отвори. Зад вратата имаше огромно помещение. На стената бе окачен тлеещ фенер, с шише масло под него, и още два незапалени фенера. Габорн наля масло в единия, вдигна фитила така, че да гори по-ярко, запали го и ахна.

Знаеше, че кралят търгува с подправки, но представа нямаше за количеството. Сводестото помещение беше пълно до тавана със сандъци и чували. Отляво бяха подредени обикновените готварски подправки в огромни хамбари, достатъчно, за да осигурят замъка за цяла година. Отпред бяха по-малките бурета с медицинските билки и мехлеми на Бинесман, готови за превоз. Отдясно бяха подредени хиляди бутилки вино и буретата ейл, уиски и ром. Внушителната складова камера влизаше може би на сто стъпки навътре в хълма.