Истински хаос от миризми — на сушени подправки, на пресни подправки, на прах и плесен. Габорн разбра, че е намерил тук пълната безопасност. Тук, под земята, дълбоко под хълма, никой ловец нямаше да може да го проследи.

Той затвори вратата, отиде с фенера до един от ъглите на подземния склад, нареди няколко сандъка, за да оформи малко скривалище, след което сложи там Роуан.

После легна до нея, за да я стопли с тялото си, и заспа.

Когато се събуди, Роуан се беше обърнала и се взираше в очите му. Той усети натиска на устните ѝ и разбра, че го е събудила с целувката си. Дишаше леко и тихо.

Роуан имаше мургава кожа, гъста, разкошна черна коса и нежно, грижовно лице. Не беше красива, беше просто мила. Не беше като Йоме, нито дори като Мирима. Те двете бяха благословени с дарове, които ги правеха нещо повече от обикновени хора. И двете имаха лица, които можеха да накарат един мъж да забрави името си или да го омаят за години, само като ги зърне.

Тя отново го целуна и прошепна:

— Благодаря ти.

— За какво? — попита Габорн.

— Затова, че ме стопли. Затова, че ме взе с теб. — Сгуши се до него и изпъна халата върху двамата. — Никога не съм се чувствала толкова… жива… като сега. — Хвана ръката му и я постави на бузата си: искаше да я погали.

Габорн не посмя да го направи. Знаеше какво иска тя. Току-що се беше пробудила отново за света на усещанията. Жадуваше за милувките му — за топлината на тялото му, за докосването му.

— Аз… не мисля, че е редно да го правя — каза Габорн и се извърна с гръб към нея. Остави я вкочанена, уязвена и смутена.

Той полежа малко така, без да ѝ обръща внимание, после бръкна в джоба на туниката си и извади книгата, която му беше дал крал Силвареста. „Хрониките на Оват, емира на Тулистан“.

Подвързията от агнешка кожа беше мека и нова. Мастилото миришеше на прясно. Габорн я разтвори с опасението, че няма да може да чете на чужд език. Но книгата беше преведена.

На първия лист с широк и силен почерк беше написано:

Габорн се замисли над предупреждението. След като не му беше стигнало място в края на страницата, емирът не си беше направил труда да изпише името си.

Габорн се успокои и се подготви да запамети всичко в книгата. С неговите два дара на ум задачата беше тежка, но не и неизпълнима.

Зачете бързо. Първите десет глави разказваха живота на емира — младостта му, брака му и фамилните връзки, подробности за закони, които бе наложил, дела, които беше извършил. Следващите десет разказваха за десет битки, водени от Радж Атън, кампании срещу цели кралски фамилии.

Вълчия господар беше започнал първо с унищожаването на по-дребни фамилии на Индопал, най-презрените. Стремял се беше не да завземе някой замък или да разори някой град, а да унищожи цели родове. В Юга кодът на честта задължаваше да отмъщаваш за близките си.

С конниците на Деяз беше нападнал двореца в един град, после беше избил конете Посветители на онези, които можеха да се притекат на помощ на града, като в същото време беше взел деца за откуп от друг фронт. Сразяваше враговете си с многопосочни атаки.

Габорн бързо схвана, че Радж Атън е майстор на заблудата. Човек винаги можеше да види ножа, проблясващ в дясната му ръка — но лявата действаше някъде другаде. Докато една малка войска обсаждаше кралския замък в някоя страна, пет други спокойно разпаряха корема на някой владетел две кралства по-далече.

Габорн внимателно проучи шаблона на тези нападения. И се ужаси.

Радж Атън беше завзел замък Силвареста без нищо друго освен обаянието си и по-малко от седем хиляди рицари и ратници. Вярно, беше довел и своите Непобедими, ядрото на армията му. Но това оставяше без отговор много въпроси. Радж Атън имаше подръка милиони мъже, които можеха да тръгнат в поход по негова заповед.

Къде бяха те?

Четеше и се чудеше. Разказите за битките на Радж Атън не съдържаха никакво скрито познание. Емирът беше разкрил тактиката му, но всеки добър шпионин щеше да извлече същата информация.

Габорн прелисти набързо поезията на емира и я намери за скучновата — всеки стих завършваше с пълна рима, всеки стих бе изрядно оразмерен.

Имаше сонети, насърчаващи читателя да се стреми към една или друга добродетел, като стихотворенията, давани на малки деца, които тепърва се учат да четат. Но в сонетите емирът не винаги римуваше изрядно. Понякога завършваше с непълна рима и при бързото четене Габорн забеляза, че непълните рими му се набиват в очите.

Едва след като прехвърли десетина страници, Габорн се препъна на първата от тези непълни рими в някакво странно стихотворение с форма, наричана „сонет менор“.

Габорн се съсредоточи върху това произведение, защото заглавието му съдържаше името на Силвареста.

Габорн преподреди думите във всеки стих, за да види дали няма да може да състави изречения, които да разкрият някакъв скрит смисъл. Не откри нищо.

Замисли се над думите и закопня за времената, когато хората от Севера са могли свободно да пътешестват из Индопал. Наскоро беше чул един търговец да хленчи за онези дни: „Някога имаше много добри хора в Индопал. Сега май всички те са измрели — или навярно са наплашени от злото.“

Пет стихотворения по-нататък Габорн се натъкна на друго произведение със същата форма, но при него неримувани бяха първите два стиха.

Габорн се върна на предишния сонет: „Четем, философия.“ Сега тук: „Отзад, гръбнак.“

Бързо прелисти следващите пет страници и намери други неримувани думи: „стая, сънища“.

— Чети философия отзад гръбнак стая сънища — промърмори той и сърцето му подскочи. Ученията, които изучаваха Дните в Стаята на сънищата, бяха забранени за хора като Габорн. Дните със сигурност щяха да унищожат тази хроника, ако разберяха, че емирът разпространява такова знание между Владетели на руни.

Оттам и предупреждението на емира: „Покажи я само на онези, на които вярваш.“

Габорн прегледа останалата част от книгата. Последната част беше посветена на философски разсъждения — трактати върху „Нрава на един добродетелен принц“, наставляващи бъдещите крале да се държат прилично и да не режат гърлата на бащите си, понеже им е омръзнало да чакат старците най-сетне да умрат.

Предната корица, задната и гърбът на книгата бяха направени от корава кожа, пришита към по-меката подвързия от агнешка кожа.

Той вдигна глава. Беше чел няколко часа. Роуан лежеше кротко и дишаше тихо като всички хора, потънали в дълбок сън.

Габорн измъкна ножа си от канията и сряза нишките, привързващи корицата на книгата. Пръстите му шареха неспокойно, ръцете му трепереха.