— Силите си ги дръж в горите — продължи кралят. — Вълчия господар няма да посмее да прати подкрепления, ако не може да предположи броя ви. Ако ви нападне, оттегляте се към Лонгмът. По обед хората ти бездруго ще се оттеглят за Лонгмът. Сега останалото. Изглежда, че херцогинята на Лонгмът си има много грижи. Радж Атън е завзел замъка ѝ, откраднал е дарове от стотици нейни хора. Призори тя се кани да се самоубие, заедно с всички, които са станали Посветители на Радж Атън. И изглежда е пленила голямо съкровище. Тъй че аз трябва да отида и да го прибера. Искам вие да държите Вълчия господар по-далече от тила ми.

Крал Ордън помисли за следващия си ход. Познаваше добре тези гори, много пъти беше ловувал в Дънуд през последните двадесет години. Трябваше да използва знанията си.

— Ще разруша моста при Хейуорт, от него бездруго няма полза. А ти ще отпратиш хората си към Глиганския брод — до тясната клисура под него. Там ще чакат в засада. Когато войската на Радж Атън влезе в нея, хората ти ще нападнат — бутат им канари отгоре, стрелят, подпалват източния край на клисурата. Но меч да не вадят, освен ако не се наложи. След това бойците ти се спускат към Лонгмът. Разбра ли? Единствената ти цел е да пускат кръв на Вълчия господар, да му причиняват щети, да го дразнят по края на отбраната му, да го бавят по пътя.

Боренсон се усмихваше все по-широко, вече се беше ухилил почти като луд. На практика задачата беше самоубийствена. Този човек за смъртта ли жадуваше, или просто го възбуждаше гибелното предизвикателство?

— За съжаление, ти може би няма да си с бойците си.

— Няма ли? — Усмивката на Боренсон посърна.

— Не. За теб съм намислил нещо по-безразсъдно. Утре по обед, докато бойците ти се оттеглят към мястото за засада, искам ти — лично — само ти — да препуснеш до замък Силвареста и да предадеш послание на Радж Атън.

Боренсон пак започна да се хили, но това не беше същото налудничаво и безразсъдно хилене като преди малко. По челото му избиха капки пот.

— Бъди груб, изиграй Радж Атън по най-добрия начин. Кажи му, че съм завзел Лонгмът. Злорадствай. Като доказателство му кажи, че съм избил Посветителите му там призори…

Боренсон преглътна.

— Накарай го да повярва, че съм взел четиридесет хиляди силара и че съм ги вкарал в употреба. Кажи му, че ще му върна… пет хиляди от тях. Кажи му, че той знае цената.

— А тя е? — запита Боренсон.

— Не я споменавай — отговори Ордън. — Ако той държи сина ми, ще предложи сина ми. Ако не държи сина ми, ще помисли, че говориш за семейството на крал Силвареста и ще ти предложи краля. Какъвто и заложник да ти предложи, провери състоянието на заложника преди да си тръгнеш. Разбери дали Радж Атън е принудил Габорн — или крал Силвареста — да му даде дар. Подозирам, че той ще използва кралската фамилия като вектори за големи дарове. Така за петнайсет часа би могъл с лекота да събере стотици дарове. Ако се окаже така, знаеш какво да направиш.

— Извинете? — попита Боренсон.

— Добре ме чу. Знаеш какво да направиш.

Боренсон се изсмя, но смехът му беше по-скоро като хрип и усмивката вече я нямаше на лицето му, нямаше го и радостния блясък в очите му. Лицето му беше станало вкочанено и безстрастно, а в гласа му се долавяше неверие.

— Искате да убия крал Силвареста или сина ви?

Над главите им един от грааците изпищя и се понесе ниско. Имаше време в живота на Ордън, когато беше достатъчно малък, за да язди на някое от тези огромни влечуги. Когато тежеше само петдесет фунта, на шест години, баща му беше позволявал да предприема дълги пътешествия на гърбовете на опитомени грааци заедно с други небесни ездачи над планините до далечното кралство Дзерлас в Инкара. Само момчета с дарове на сила, ум и жизненост можеха да се отправят на такива пътешествия.

Но когато синът на крал Ордън, Габорн, на свой ред стана небесен ездач, Менделас изобщо не го пусна да замине на далечно пътешествие. Винаги беше полагал големи усилия да опази сина си. Защото много го обичаше. Беше се надявал, че момъкът ще има време да отрасте, да добие малко зрялост — рядък лукс за Владетелите на руни, които често се принуждаваха да взимат дарове на метаболизъм и да остаряват много преди да им е дошло времето. Имаше неща, на които крал Ордън все още трябваше да учи сина си — изкуствата на дипломацията, на стратегията и интригата, които не можеше да бъдат научени в Къщата на Разбирането.

Нещо повече, бащата на самия Ордън беше пленен, когато той бе още момче и го бяха принудили да даде дарове на един Вълчи господар в Южните пустини. Приятелите на баща му го бяха отървали от тази съдба — с меча.

Боренсон едва ли някога щеше да може да разбере колко го наранява тази заповед. Крал Ордън бе решил хората му никога да не разберат, че голямото сърце на Габорн може би му беше донесло смъртната присъда.

Крал Ордън потупа съчувствено едрия воин по рамото. Боренсон трепереше. Трудно щеше да му е от заклет защитник на Габорн да се превърне в неговия убиец.

— Чу ме. Когато Радж Атън получи посланието ти, ще се втурне към Лонгмът, за да ме срещне в битка. До призори ще има стотици Посветители в замъка Силвареста — Посветители, които няма да може толкова бързо да превози на юг. Посветители, които няма да може да охранява добре. Искам от теб, след като Радж Атън тръгне, да влезеш в цитаделата на Посветителите на Силвареста и да избиеш всички останали там.

Усмивката на воина посърна съвсем.

— Разбираш, че това трябва да се направи. Моят живот, твоят живот, животът на всички в Мистария — на всички, които познаваш и обичаш — може да зависи от това. Не можем да проявим слабост. Не можем да проявим милост.

Крал Ордън извади малък флакон от слонова кост. В него се държаха уловени мъгли от полята на Мистария. Водните магьосници на Ордън го бяха уверили, че флаконът съдържа достатъчно мъгла, за да прикрие цяла армия, ако се наложи. На армията на Боренсон можеше да потрябва такава мъгла. Той връчи флакона на Боренсон и помисли дали не трябва да му даде и златния си щит. В него бе вложено мощно предпазно заклинание. Ордън го беше взел за дар на Силвареста по случай годежа. Но прецени, че щитът може би ще потрябва повече на него.

Ордън се зачуди. Не искаше да убива Силвареста. Но ако Силвареста се беше преклонил пред Радж Атън, това ставаше негов дълг. Кралете на Роуфхейвън трябваше да разберат, че никой не може да отдава дарове на Вълчия господар. Никому не беше позволено да направи това и да остане жив. Нито дори на най-добрия приятел на Ордън.

— Ще направим каквото трябва, дори с нашите приятели или близки — каза крал Ордън, колкото на Боренсон, толкова и на себе си — ако те служат на врага. Това е наш дълг. Това е война.

Малко преди разсъмване дрънченето на многобройни вериги предизвести идването на Бинесман в кралската зала за аудиенции; после стражите довлякоха билкаря пред Радж Атън. Йоме гледаше.

Потръпваше скрита в един тъмен ъгъл, уплашена да не би Бинесман да я забележи някак, и като я забележи — да изпита омраза към самото ѝ съществувание. През последните няколко часа имаше достатъчно време да огледа руната на сила, дамгосана върху гръдта ѝ. Беше нещо сложно и ужасно, нещо, което се мъчеше да извлече от нея много повече от красотата ѝ. Мъчеше се да изсмуче гордостта ѝ, надеждата ѝ. Въпреки че се бореше с влиянието на руната, въпреки че отричаше тази благодат на Радж Атън, все пак се чувстваше нещо по-долно от човешко същество. Като заврян в ъгъла парцал, смачкан и гледащ.

Според легендата някога, много отдавна, облекчителят Федрош сътворил руна на волята, символ, който изцежда от своите жертви силата на съпротивата. Ако Радж Атън имаше такъв магически символ, вграден в руната, дамгосала Йоме, тя нямаше да може да го превъзмогне.

Сега се чувстваше благодарна, че Федрош бе унищожил тази руна на сила, както и тайната на направата ѝ, преди да избяга в Инкара.