Намираше се в края на пазарния площад, недалече от кейовете на широките брегове на южния ръкав на река Дуиндъл — каменна отсечка от Ковашката улица, където откритите пещи кънтяха с ритмичния ек на чукове, пуфтяха с мехове и бълваха облаци пушек.

Разтревожи се, че мирният покой на Банисфер го е разсеял толкова. Дори не я беше усетил как застава до него. На два пъти в живота си се бе оказвал цел на платени убийци. Бяха убили майка му, баба му, брат му и двете му сестри. И въпреки това сега той стоеше безгрижен като селянче с корем, пълен с ейл.

„Не — бързо реши Габорн, — никога не съм я виждал; знае, че съм ѝ непознат и въпреки това държи ръката ми. Колко нелепо.“

В Къщата на Разбирането, в Стаята на Лицата, Габорн се беше учил на тънкостите на телесното общуване — как тайните се саморазкриват в очите на враг, как да отличава следи от безпокойство, от страх или умора в бръчките около устните на любима.

Учителят край камината, Джорлис, беше мъдрец, а в няколкото дълги зими Габорн се бе отличил в обучението си.

Научил беше, че принцове, разбойници, търговци и просяци — за всички тях са присъщи донякъде договорени сякаш изражения и пози, като възприето за всяка от тези групи общо облекло, и затова бе усвоил изкуството да си навлича по свое желание всяко от тези възможни облекла. Можеше да се наложи над цял салон с младежи само като се извиси с една глава над всички, или да накара някой търговец да смъкне от цената с обезкуражаваща усмивка. Прикрит само с някое тънко пътно наметало, Габорн се беше научил да свежда очи в оживения пазар и да се прави на несретник, шмугнал се в тълпата така, че които го видеха, да не разпознаят в него принц, а да си рекат учудено: „Я, това пък просяче откъде ли е откраднало толкова хубаво наметало?“

Така че Габорн можеше да разчита езика на човешкото тяло и в същото време да остава постоянна загадка за другите. Със своите два дара на ум можеше да наизусти един голям том само за час. Беше научил за своите осем години в Къщата на Разбирането повече, отколкото хората от простолюдието за цял живот усилено учение.

Като Владетел на руни, той притежаваше три дарби на мускул и две на сила, а в бойно упражнение лесно можеше да кръстоса оръжие с два пъти по-едри от него мъже. Дори някоя хала да посмееше да го нападне, Габорн щеше да докаже колко опасен може да бъде един Владетел на руни.

Все пак в очите на света, заради малкото си дарове на обаяние, той не изглеждаше нещо повече от един удивително чаровен младеж. А в град като Банисфер, с неговите певци и артисти, дошли от цялото кралство, дори красота като неговата бе нещо обичайно.

Той изгледа жената, която го държеше за ръката, и прецени стойката ѝ. Високо вдигната брадичка, уверена… и леко килната. Въпрос. Поставя ми въпрос.

Допирът на ръката ѝ — достатъчно слаб, за да покаже колебание, и достатъчно силен, за да намекне за… притежание. Тя го искаше?

„Опит за съблазняване ли е това?“ — зачуди се той. Но не… в стойката ѝ се долавяше нещо не така… Ако искаше да го съблазни, щеше да го докосне по гърба, по рамото, дори по бедрото или по гърдите. Но тя го държеше за ръката и стоеше леко отдръпната, сякаш се колебаеше да навлезе в телесния му обсег.

И тогава той осъзна: предложение за брак. Твърде необичайно, дори в Хиърдън. За жена с нейните качества беше редно семейството ѝ да уговори брак.

Габорн заключи: „Аха, тя е сирачка. Надява се сама да си уреди брак!“

Но и този отговор не го задоволи. Защо някой знатен лорд да не ѝ уреди брака?

Замисли се като какъв ли го вижда тя сега. Търговски син. Беше играл ролята на търговец; и макар да беше на осемнайсет, още растеше. Габорн имаше тъмна коса и сини очи, обичайни белези за Северен Кроудън. Поради това се беше облякъл като конте от това кралство, суетен и богат младеж с вкус, излязъл да се поразходи из града, докато баща му урежда важни сделки. Носеше зелен клин и фина бяла памучна риза с издути ръкави и сребърни копчета. Над ризата беше облякъл елек без ръкави от тъмнозелена памучна тъкан, обшита с фино обработена кожа и украсена с речни перли. Облеклото се допълваше от кожена шапка с широка периферия, на която кехлибарена игла придържаше едно-единствено щраусово перо.

Беше се облякъл така, защото не искаше да пътува открито — задачата му беше да разузнае отбраната на Хиърдън, да оцени истинските размери на богатствата на неговите земи и твърдостта на хората му.

Погледна къде е телохранителят му Боренсон. Улиците тук бяха пълни с народ и тесни заради сергиите. Млад здравеняк с бронзова кожа, без риза и с червени панталони караше през тълпата стадо от десетина кози, като ги пляскаше с върбова пръчка. Боренсон стоеше на отсрещната страна на улицата под каменната арка на входа на един хан и гледаше широко ухилен изпадналия в затруднение Габорн. Беше висок и широкоплещест, с полуоплешивяла рижа коса, гъста брада и весели сини очи.

До Боренсон стоеше мършав тип с русолява, късо подстригана коса. Кестенявите му очи се съчетаваха със строгия кафеникав халат и неодобрително навъсената физиономия. Мъжът, наричан Дни заради занаята му, бе нещо като хроникьор — посветен на Господарите на Времето — и беше съпътствал Габорн още от най-ранно детство, за да записва всяка негова дума и дело. Името си беше получил от „Ордена на Дните“. Като всеки от тази секта, Дни се беше отказал от собственото си име и от собствената си личност, когато бе съчетал в близначие своя ум с този на друг човек от Ордена. Сега Дни наблюдаваше Габорн много строго. Нащрек, с шарещи очи — запомняше всичко.

Жената, която държеше ръката на Габорн, се извърна натам, накъдето бе погледнал Габорн, и забеляза телохранителя и Дни. Млад търговски лорд с охранител беше нещо обичайно. Но следван като сянка от един Дни — това беше рядкост. Това издаваше, че Габорн е богата и важна особа, син може би на някой главен майстор на гилдия, макар да не беше възможно тази жена да знае истинската му самоличност.

Тя издърпа ръката си и го подкани да тръгне с нея. Той се поколеба.

— Видяхте ли нещо на пазара, което да ви заинтересува? — запита го с усмивка. Сладкият ѝ глас беше подканящ като ухаещите на кардамон сладкиши, които се продаваха на пазара, но в същото време и леко насмешлив. Ясно, искаше да разбере дали го е заинтересувала. А хората наоколо трябваше да помислят, че говори за винените охладители.

— Изработката на среброто показва ръка на изкусен майстор — каза Габорн. Прилагайки силите на своя Глас, наблегна на думата „ръка“. Без да го осъзнава дори, тя щеше да повярва, че в Къщата на Разбирането той се е учил в Залата на ръцете, обичайно за богатите търговци. „Нека продължи да вярва, че съм търговец.“

Продавачът, който до този момент търпеливо се беше преструвал, че не обръща внимание на Габорн, надникна изпод правоъгълния сенник и го подкани:

— Негово благородие ще пожелае ли да вземе един чудесен охладител за дамата?

До този момент Габорн сигурно му беше приличал само на син на търговец, който би могъл да съобщи на баща си за интересните стоки, които е видял. Сега навярно бе решил, че е младоженец, чиято жена е много по-обаятелна от него самия. Богатите търговци често женеха децата си млади, в търсене на финансов съюз със семейството на младоженката.

Значи продавачът смяташе, че Габорн трябва да купи среброто, за да зарадва жена си. Такава хубава жена, разбира се, би трябвало да държи в ръце домакинството. След като и търговецът не я познаваше, Габорн реши, че тя също трябва да е чужденка в Банисфер. Гостенка от север?

Младата жена учтиво се усмихна на продавача.

— Днес едва ли — отвърна заядливо. — Охладителите ви са чудесни, но у дома си имаме по-хубави. — И му обърна гръб, като изигра съвършено ролята си на съпруга. „Ето как ще е, ако се оженим — сякаш говореха движенията ѝ. — Няма да искам скъпи неща.“

Лицето на продавача посърна. Едва ли беше възможно повече от един-двама търговци във всички кралства на Роуфхейвън да притежават такъв чудесен охладител.