Габорн ясно си спомни как Боренсон се беше усмихнал, с онази негова убийствена усмивка с оголени зъби, замръзнал на мястото си, потен, вдигнал очи към склона на тясната клисура.

А там… яздеше бледа фигура — самотен мъж на кон и стенеше като странен вятър, заплющял през скалисти зъбери. И от него струеше сива светлина.

Габорн успя само да зърне духа, но от гледката сърцето му заблъска в гърдите от ужас. Устата му пресъхна и не можеше да си поеме дъх.

Погледна към баща си, за да види реакцията му. Но баща му и крал Силвареста продължаваха да играят шах, без дори да си направят труда да вдигнат очи към духа.

Бащата на Габорн придвижи магьосника си по дъската, взе една пешка, после погледна сина си. Лицето на Габорн сигурно беше пребледняло като на смъртник, защото баща му се усмихна и каза: „Габорн, успокой се. Никой принц на Мистария не бива да се плаши от духовете на Дънуд. Тук сме приети.“

Крал Силвареста се изсмя сухо и хвърли на Габорн лукав, съзаклятнически поглед, сякаш споделяха някоя лична шега.

И Габорн беше почувствал, че това е истина. Беше почувствал, че незнайно как е предпазен от духовете. Разправяха, че в стари времена кралят на Хиърдън властвал над тези гори и че всички същества на леса му се покорявали. Властта на кралете на Хиърдън се беше смалила, но все пак Габорн се чудеше дали Силвареста наистина не командва духовете на Дънуд.

Сега, докато бойните кучета и ловците го гонеха по петите, Габорн реши, че трябва да е истина. Пришпори коня си на запад, дълбоко навътре в леса, и извика:

— Духове на гората, аз съм Габорн Вал Ордън, принцът на Мистария. Моля ви, защитете ме!

Още докато викаше за помощ, осъзна, че това няма да свърши работа. Духовете на мъртвите изобщо не се интересуваха от грижите на живите. Ако привлечеше вниманието им, щяха само да се погрижат да се присъедини към тях в отвъдния живот.

Копитата на коня му затопуркаха по дългия хребет, после под дебелия клонак на грамадни дъбове. Накрая се спусна към едно блато, чиито черни и мътни води трябваше да преплува, за да стигне отсрещния бряг.

Не чу никакви стонове, докато конят му се катереше на другия бряг, чу само пръхтенето и квиченето на стотици огромни диви свине, които се разбягаха пред него все едно, че ги гонят ловци. Един от големите черни космати зверове, висок колкото коня му, остана за миг на мястото си, лъскавите му бивни щръкнаха като извити саби и Габорн помисли, че ще разкъса коня му. Но в последния миг глиганът се обърна и затича да догони стадото си.

Някъде след пладне на другия ден Габорн изхвърча от Дънуд с разкъсани дрехи и целият оплескан с кръв. Спря пред градските порти и извика на стражите, че приближава неизбежен щурм. След като им показа и пръстена си, стражите веднага го съпроводиха при крал Силвареста.

Кралят го прие в Голямата зала, заедно със своите съветници. Габорн се втурна напред да стисне ръцете му, но кралят го спря с поглед. Въпреки че вече се бяха срещали, Силвареста му се стори някак непознат.

— Милорд — каза Габорн, след като се поклони съвсем леко, както се полагаше на ранга му. — Дойдох, за да ви предупредя за предстоящото нападение. Войските на Радж Атън са на юг… в Дънуд, и приближават много бързо.

По лицето на краля пробяга тревога и несигурност. Той се обърна към капитан Олт и рече:

— Подгответе се за обсада… бързо. — Други крале щяха просто да се доверят на командирите си да се погрижат за подробностите, но Силвареста заговори… неуверено, както се стори на Габорн; изреждаше странни заповеди, сякаш търсеше одобрението на Олт. — Пуснете наряд да обходи целия град и да се погрижи покривите да са обезопасени от пожар. Колкото до южняшките търговци на стан пред стените… боя се, че се налага да проявим неуважение към тях и да конфискуваме стоката им. Но да не става ненужна касапница. Оставете им коне да се приберат и достатъчно продоволствие, за да не гладуват по пътя. А, и избийте слоновете пред замъка. Не искам да ми разбиват портите.

— Да, милорд — отговори капитан Олт с помръкнало и угрижено лице, после отдаде чест и излезе на бегом от залата.

Няколко от съветниците поискаха разрешение да напуснат. Габорн почувства, че нещо му се губи, че нещо ужасно не е наред.

След като съветниците излязоха, в напрегнатата и неловка тишина крал Силвареста изгледа замислено Габорн със сивите си очи.

— Много съм ви задължен, принц Ордън. Очаквахме нещо такова, но се надявахме, че ще ни сполети чак идущата пролет. Вече претърпяхме едно нападение на Радж Атън, снощи. Професионални убийци нападнаха нашите Посветители. Но бяхме подготвени за тях, така че щетите не са прекалено големи.

Изведнъж Габорн разбра. Студенината на Силвареста, неговата несигурност. Кралят не го помнеше.

— Добре сте дошли, принц Ордън! — каза Силвареста.

След което погледна към вратата и извика:

— Колин, пригответе храна и баня за принц Ордън… и чисти дрехи. Не можем да оставим приятелите си да се мотаят в кървави дрипи.

Габорн изпита искрена благодарност за последвалата прегръдка, защото точно в този момент го беше поразил непреодолим страх и имаше нужда от опора. „Щом Силвареста е забравил лицето ми — помисли той — какво ли още е забравил? А бойните тактики? А самоотбраната?“

Разбира се, точно затова се бяха събрали кралските съветници — да слеят в едно всичките си знания. Но срещу чудовище като Радж Атън те щяха ли да са достатъчни?

Следобед хората на Силвареста продължиха да се подготвят за предстоящата битка. Първоначалната истерия заради приближаващия щурм — писъците на децата и селяните, безумната суетня, докато старците и немощните напускаха града — всичко това беше отминало. Сега обзети от безпокойство войници и фермери се бяха подредили по пасажите на Външната стена и бяха натрупали барикади по улиците. От четиристотин години по стените не бяха се струпвали толкова хора — защото и мнозина, които нямаше да се бият, се бяха качили там да погледат, от чисто любопитство.

Свине, крави, овце и кокошки щъкаха по уличките и зелените морави. Всички животни от околностите бяха прибрани зад стените — за да изхранват обитателите на града по време на обсадата и същевременно за да бъдат лишени от продоволствие воините на Радж Атън.

Южняшките търговци си бяха тръгнали, бяха прогонени заедно с ярките си шатри и без почти нищо друго освен храната за из път.

През целия следобед войските на Радж Атън се трупаха по билото на хълма в края на леса и прегрупираха силите си. Отначало се появиха само Непобедимите, рицари в тъмни плетени ризници или ковани стоманени нагръдници, облекли над тях златни и червени туники. Но се задържаха в края на гората, за да скрият числеността си. В края на дългия ден към тях се присъединиха великани и бойни кучета.

Градът вече се беше организирал добре за обсада. Никой нямаше да дръзне нито да влезе, нито да излезе, въпреки че обсадните машини на Радж Атън все още не бяха излезли от горите. Войниците на Юга бяха започнали да секат дървета и да градят укрепления.

Защитниците на замъка стояха по стените в готовност — лъкометци и пиконосци, копиеносци и артилерия. Крал Силвареста беше разпратил вестоносци до съседните замъци с молба за подкрепления.

Но докато останалата част на замъка Силвареста се беше стегнала за битка, то в цитаделата на Посветителите, най-дълбокото и най-защитено ядро на крепостта, приготовленията за наближаващото сражение все още бяха в ход.

Стените на цитаделата на Посветителите кънтяха от болка, мъже и жени предлагаха даровете си на своя повелител.

Двеста слуги и васали на Силвареста се бяха събрали тук, за да поднесат даровете си. Докато главният „облекчител“ на Силвареста Ерин Хайд работеше със силарите, двама от чираците му обикаляха между доброволците, оглеждаха, опипваха и изпробваха, издирвайки сред тях онези, които притежаваха достатъчно мускул, ум, обаяние или жизненост, за да оправдаят трепета и високата цена, предполагаща взимането на дарове. Защото ако един владетел потърсеше сила, то най-добре беше да я получи от онези, които я имат в изобилие.