Един от кралските канцлери действаше като съветник на онези, които се оказваха достатъчно щастливи да могат да предложат търсените качества. Помагаше на неграмотните селяци да попълнят договорите, които гарантираха, че в замяна на даровете си ще получат закрилата и опората на Силвареста до края на дните си.
Сред онези, които се бяха струпали да поднесат даровете си, обикаляха и „утешителите“ — хора, дошли да предложат утехата си на приятели или близки, които скоро щяха да бъдат ужасно осакатени.
Имаше и такива, които отдавна бяха поднесли даровете си на своя владетел. Цитаделата на Посветителите приютяваше около хиляда и петстотин Посветители, повечето в достатъчно добро състояние, за да наблюдават церемониите на посвещението.
Йоме познаваше мнозина от тях, защото често беше помагала в обслужването и болничните грижи за старите Посветители — слепия Карок, един от нейните слуги, който беше дал очите си; безумния Мордин, някогашен младеж с блестящ ум, който бе поднесъл в дар ума си. Глухите, болнавите и грозните, онези, които бяха приковани на легло от слабост. Стотици и стотици други — цяла армия от немощни и сакати човешки същества.
В самия център на това огромно множество, сред вътрешния двор на цитаделата, царствен като нощното небе, огряно от всичките си звезди, седеше крал Силвареста — върху сив камък, сред морето от трева, с оръжия в ръце, наполовина облечен в бойната си броня и гологръд.
Онези, на които все още предстоеше да дадат даровете си, лежаха на ниски нарове и очакваха Ерин Хайд да пристъпи сред тях със своите заклинания и силари.
Сред хората, които вече бяха поднесли даровете си, обикаляше и личният лекар и билкар на крал Силвареста, Бинесман. Беше нисък, със сив халат, ръцете му бяха вечно оцапани с пръст заради заниманията му. Разговаряше с неизменна усмивка на лицето с новите Посветители, предлагаше тук утеха, там — да вдишат от лечебните му благовония.
Уменията на Бинесман бяха много нужни. Силата на билките му беше легендарна: неговите смесени отвари от борага, исоп, босилек и още какво ли не, можеха да вдъхнат кураж на един воин преди битката, да му влеят енергия по време на боя и да помогнат в лечението на раните след това.
Но въпреки че той беше толкова необходим на стените, тук нуждата от присъствието му беше много по-настоятелна, защото отдаването на важни дарове често можеше да се окаже гибелно за дарителя. Някой як мъж, отдал силата си на крал Силвареста, можеше след това да рухне толкова отслабнал, че за миг-два сърцето му да спре да тупти. Човек, поднесъл дара си на гъвкавост, човек, който винаги е бил пъргав и подвижен, изведнъж можеше да се сгърчи в спазми, да се вкочани и до такава степен да не може да се отпусне, че да спре да диша.
Сега Бинесман не можеше да отиде на стените. Трябваше да помогне да се опази животът на онези, които поднасяха даровете си. Силвареста можеше да се възползва от даровете само докато дарителят е жив.
Самата Йоме помагаше в приготовленията, а нейната Дни я наблюдаваше безучастно от сенките при кухните. В момента Йоме бе коленичила насред прашния двор над един от наровете, на който лежеше матроната, грижила се за нея от ранното ѝ детство. Матроната, едра жена, казваше се Девин, се потеше обилно от нервност, въпреки че вечерта бе хладна, а високите стени на крепостта хвърляха сянка върху всички.
Бащата на Йоме заговори и гласът му прокънтя през целия двор:
— Девин, сигурна ли си, че можеш да направиш това?
Девин му се усмихна плахо, със сковано от страх лице.
— Всички се сражаваме както можем — прошепна тя и Йоме долови любовта в гласа ѝ, любовта към крал Силвареста.
Главният облекчител Ерин Хайд пристъпи между Девин и краля и огледа грижовно един от силарите. Пръчката приличаше на желязо за дамгосване, изработено от червеникав кръвен метал. Беше с дължина една стъпка, с всечена руна в широкия три и половин сантиметра кръг в единия край. Хайд леко притисна руната в пълната ръка на Девин, под рамото.
След това поде припявайки монотонното си заклинание — думите му наподобяваха по-скоро чуруликане на птица, отколкото човешка реч. Излизаха от устата му толкова бързо, че Йоме едва успяваше да ги чуе. Облекчителите наричаха това „песен на силата“. Съединена с руните, всечени по силара, песента извличаше качеството на Девин.
Символът точно на този силар напомняше на Йоме за летящ орел, от чийто клюн е провиснал гигантски паяк. Кривите очертания на руната бяха с различна дебелина и се извиваха под странни и същевременно сякаш съвсем естествени ъгли. Символът за жизненост. Девин беше здрава жена — нито ден в живота си не беше боледувала. Сега крал Силвареста щеше да се нуждае от нейната жизненост в битката — тя щеше отчаяно да му потрябва, ако получеше сериозна рана.
Облекчителят продължи да припява с високия си птичи глас, после изведнъж извика гърлено и звуците, които заизлизаха от устата му, заприличаха на кипнала в земните недра лава, на ревящи в пустинята лъвове.
Краят на силара засия. Кръвният метал лумна от прашнорозово до нажежено бяло.
Тогава Девин изкрещя:
— Ах, в името на Силите, колко боли! — И понечи да се дръпне от горящата руна. По тялото ѝ се лееше пот, сякаш я тресеше огнена треска. Лицето ѝ се сгърчи от болка.
Долната ѝ челюст затрепери, гърбът ѝ се изви над нара. Тя задиша тежко и от лицето ѝ рукна пот.
Йоме я задържа, притисна я леко, леко надолу, и още надолу. Един силен войник хвана дясната ръка на Девин, за да не може да се дръпне от силара и да развали заклинанието.
— Погледни баща ми — зашепна Йоме; мъчеше се да разсее Девин от болката. — Погледни своя господар! Той ще те закриля. Той те обича. Татко ми винаги те е обичал, също както го обичаш ти. Той ще те пази. Само погледни своя господар.
Йоме изгледа свирепо облекчителя, за да го накара да се отмести и да не скрива гледката на Девин.
— Ахх… а аз си мислех, че раждането боли! — изхлипа Девин, но се извърна и погледна с обич крал Силвареста. Беше нужно. Беше нужно да си спомни защо трябва да премине през тази болка. Нужно беше да го иска сама, да иска да отдаде жизнеността си повече от всичко друго на света. А единственият начин да остане съсредоточена върху това свое желание беше да гледа обекта на посвещението си.
Крал Силвареста, тридесет и пет годишен мъж в разцвета на силите си, беше гол до кръста и седеше на сивия камък сред двора. Дългата му кестенява коса се спускаше на къдри до раменете му, гъстата му къдрава брада бе подстригана. Оръжейникът му се опитваше да го накара да облече долния кожен елек в подготовка за пълното снаряжение, но Силвареста трябваше да остави горната част на тялото си оголена, за да може облекчителят да приложи руните на сила.
Кралският канцлер Родерман настояваше крал Силвареста веднага да се качи на крепостните стени, за да укрепи куража на хората си, докато старият кралски мъдрец Инглорианс го убеждаваше да остане тук и да получи колкото може повече дарове.
Крал Силвареста избра да остане. Сега той погледна към Йоме, а после право в очите на Девин.
Всичко друго беше без значение. Кралят пренебрегна и съветниците си, и оръжейника си, и екнещия смут пред неизбежната война. Безкрайна любов имаше в очите на краля, и безкрайна тъга. Погледът му каза на Девин, че разбира какво му отдава тя, че тя е за него нещо много скъпо. Йоме знаеше, че баща ѝ мрази това, мрази да му се налага да изсмуква други човешки същества, за да може да брани поданиците си.
Точно в този миг нещо в Девин трябваше да се е променило; тя трябваше да е достигнала до онова необходимо състояние на копнеж, до онзи миг, в който можеше да стане прехвърлянето на качествата. Ревовете на облекчителя преминаха в настоятелни звуци и пълната сила на заклинанието се отприщи.
Нажеженият до бяло метал на силара затрепери и се загърчи като змия в ръцете му.
Девин изпищя от невъобразима болка. Нещо вътре в нея сякаш се срина — сякаш я притисна огромна и непоносима, кършеща кости тежест; тя сякаш се смали, сякаш стана по-малка.
