На хоризонта, над Дънуд, полъхна хладен вятър.
Но къде беше Габорн?
Момчета на пътя
Фургонът бързаше по пътя, поклащаше се тромаво и скърцаше по коловозите. След като излязоха от полята край Банисфер и навлязоха в Дънуд, стана много неудобно да се седи, защото той непрекъснато подскачаше по големите коренища, пресичащи пътя.
Мирима беше една от десетимата пътници от Банисфер. Останалите бяха все селски момчета, въоръжени само с лъкове и къси копия, и с мечти за възмездие заради убийствата на техни близки през миналата седмица.
Дори фургонът не беше техен — беше им го заел фермерът Фокс горе по пътя към града. Тези момчета и коне си нямаха, които да яхнат на бран.
Но говореха като храбри синове на благородници. Ах, как говореха!
— Аз ако не утрепя един Непобедим, ще видите. Сигурен съм толкоз, колкото че съм грозен — заяви един момък, Хоби Холоуел. Беше строен и силен, със сламеноруса коса и сини очи, които грейваха всеки път, щом погледнеше Мирима. Само допреди няколко седмици тя щеше да се надява на брак с момък като него.
— А, нищо не можеш удари с тоя лък — изкикоти се Вайът Ейбъл. — Пък и стрелите ти са криви като прицела ти.
— Че аз няма със стрели да го убия бе! — изсмя се Хоби. — Смятам да изчакам някой да се изкатери на стените на замъка, после му хвърлям тлъстия ти леш отгоре! Бас слагам, че ще го сплеска, без да ти пострада дебелият задник.
— Ха, ти не мож’ ме катурна през стената — рече Вайът, свали си плъстената шапка и плесна Хоби през лицето. Вайът беше набито и трътлесто момче, колкото висок, толкова и широк. Момчетата взеха да се ръгат в ребрата и да се смеят.
Мирима се усмихна едва-едва. Знаеше, че щуротиите им са заради нея — надпреварваха се кой да спечели вниманието ѝ. Беше познавала тези младежи през целия си живот, но след като получи своите дарове на обаяние, отношението им рязко се промени. Момчета, които преди я бяха смятали за поредната кучка, сега се усмихваха свенливо и се самозабравяха в нейно присъствие.
Струваше ѝ се много срамно, че красотата ѝ се е превърнала в преграда за обикновените отношения. Не го беше искала.
Вайът успя да пребори Хоби, натисна го на пода на фургона и се ухили на Мирима — очакваше одобрението ѝ.
Тя кимна добронамерено и се усмихна.
Така изминаха последните няколко мили до Лонгмът. Мирима бе много уморена след дългото возене. Конете, които теглеха фургона, не бяха подсилени, но все пак бяха силен впряг, свикнали да теглят заедно, също като момчетата във фургона.
Щом стигнаха Лонгмът и видяха дългите му високи стени и застрашително надвиснали кули, Мирима почти съжали, че е дошла. Заболя я, като видя опустошените околности, овъглените руини на града пред замъка, изгорелите фермерски домове, осеяли ниските хълмове.
Хълмовете и планините на север и на северозапад от Лонгмът все още представляваха част от Дънуд — дъб, трепетлика и бор. Но хълмовете южно от замъка се стелеха като огромни кротки вълни. Покриваха ги ливади, овощни градини, лозя и зеленчукови градини.
Огради от струпани камъни или живи плетове от бодливи храсти разделяха земята на квадрати и правоъгълници, всеки с различен цвят, като шарени парчета на юрган.
Но земята сега беше пуста. Там, където беше имало фермерска къща, плевня или кошара, сега се виждаха само почернели развалини, като отворени рани по земята. Всички зеленчукови и овощни градини бяха обрани. Нито една крава, кон, свиня или гъска не можеше да се види по тези поля.
Мирима разбра защо хората на Лонгмът са го направили, защо войниците са опожарили града и са хвърлили сол в собствените си кладенци. Не искаха да оставят никакво продоволствие за враговете на Хиърдън. Затова бяха унищожили всичко по-ценно около замъка.
Тази земя… толкова много приличаше на плодородните поля на Банисфер. Точно затова ѝ домъчня. Гледката на черните развалини и пустите полета я смрази, защото ѝ заприлича на поличба.
Фургонът стигна до портите на замъка, но те останаха затворени. Стражите наблюдаваха изнервено полето и хълмовете на запад.
Видът на мъжете, застанали по стените, още повече изнерви Мирима. Щом повечето защитници бяха прости момчета като тези, с които се возеше тя, как се надяваше Ордън да се защити срещу Непобедимите на Радж Атън?
— Кои сте вие? Откъде идете? — попита един от стражите на портата.
— От Банисфер — извика Вайът Ейбъл и вдигна лъка си. — Дойдохме да отмъстим за смъртта на нашите близки.
Над портите, на стената на замъка пристъпи един мъж с широко лице, с раздалечени сиви очи. Беше в пълно снаряжение. Фино изкованата му гръдна броня беше изрисувана с образа на зеления рицар. Носеше пелерина от бляскавозелен брокат, извезана със злато.
Крал Ордън.
— Можете ли, господа, да улучите нещо с тия лъкове? — попита Ордън. — Войниците на Радж Атън се движат бързо.
— Удрял съм по някой гълъб — отвърна Вайът.
Ордън го погледна — момчето беше яко като бик.
— Бих казал, че си удрял и нещо повече от гълъби. Добре сте дошли.
После очите му светнаха към Мирима и в погледа му имаше толкова възхита, че дъхът ѝ секна.
— А тук какво имаме, мечоноска ли? Благородничка?
Мирима сведе очи към ръцете си, свити в скута — повече от срам, отколкото от почит.
— Позната… на вашия син. Сгодена съм за един от вашите телохранители — Боренсон. Дойдох, за да съм с него. Мечоноска не съм, но мога да готвя вкусно и да превързвам.
— Разбирам — промълви Ордън. — Боренсон е достоен мъж. Не знаех, че е сгоден.
— Съвсем отскоро — каза Мирима.
— Милейди, той все още не е стигнал замъка. Надявах се досега да е дошъл, но го пратих със задача в замък Силвареста. Надявам се скоро да го видя, но да ви кажа честно, войските на Радж Атън също ще пристигнат скоро. Не мога да кажа кой ще пристигне пръв.
— О — каза Мирима и замисли трескаво. Боренсон не я очакваше тук, а тя не си беше представяла, че може да е зает другаде. Не хранеше никакви илюзии как може да завърши тази битка. Но в краткото време, което бе прекарала с Боренсон, тя беше разбрала колко важна е за него предаността. Изобщо не ѝ хрумна да си помисли, че той може да се е провалил и че може вече да е мъртъв.
Искаше сега да е с него, в този час на нужда. Защото в семейството ѝ предаността към хората, които обичаш, беше единственото, което им позволяваше да оцелеят.
Мирима облиза пресъхналите си устни.
— Ще го чакам тук, ако не възразявате.
Надеждата
Малко след разсъмване Йоме и Габорн влязоха в малкото селце Хобтаун, на двайсет и две мили северозападно от Лонгмът. В Хобтаун имаше петнайсетина къщи и една ковачница. Но в съботите, като този ден, по някой фермер караше стоката си в селото.
Така че когато Габорн, Йоме и крал Силвареста влязоха в селото, един-двама души вече бяха станали.
Йоме забеляза едно девойче, може би не повече от дванадесетгодишно, да вади лук и праз от една градина. До оградата на градината растеше висока детелина. Йоме извика:
— Извинете. Можем ли да пуснем конете да попасат от детелината ви?
— Разбира се, добре сте дошли… — И замръзна, когато се обърна и я видя.
— Благодаря ви — каза Габорн. — С радост бихме си платили, ако можем да си купим нещо за закуска.
Момичето се обърна и зяпна Габорн, като подчертано отбягваше да гледа Йоме и се мъчеше да се овладее.
— Имаме хляб от снощи и малко месо — предложи тя, зарадвана от възможността да получи пари. В селска община като тази обичайна беше размяната и човек можеше да преживее от сезон до сезон, без да изпита тежестта на някоя изтъркана монета в дланта си.
— О, това ще е достатъчно — каза Габорн.
Момичето пусна кошницата с лука и изтича в къщата.
Йоме се помъчи да се успокои, да забрави как ѝ повлия погнусата на момичето, как я накара отново да се почувства нищожна и окаяна.