Ах, как копнееше все още за нея.

Докато се изкачваше към върха на Очите на Тор Ломан, светлината в небето отново се появи и той с ужас се взря в чудовищната огнена стена, която зверовете на Радж Атън бяха запратили към замъка. Небесата бяха оцветени със странни прахове — сиво и черно, сернисто жълто и нещо червено.

От толкова разстояние и със скоростта, с която той живееше, огромната кипнала зелена вълна от огън сякаш се търкаляше бавно през небето. Ордън продължи да пълзи нагоре по каменните стъпала.

Докато пълзеше, се зачуди защо Радж Атън беше дошъл тук. Явно не за да погледне към Лонгмът. Гледката оттук не предлагаше нищо.

Не, нещо друго беше разтревожило Вълчия господар.

Крал Ордън извърна очи на изток и видя праха, вдигащ се от равнините, сякаш бяха пламнали, и светлината, бляскаща от щитовете. Армия, тръгнала в поход от замък Гроувърман.

Въпреки внушителния облак от прах, армията не можеше да е голяма, Ордън го знаеше. На помощ му идваха около трийсет хиляди селяци, крачещи през прашната степ, нищо повече. Нямаше да могат да се опрат на Непобедимите на Радж Атън.

Но Ордън знаеше, че начело на тази армия язди неговият син.

Разбира се, Габорн нямаше да е толкова глупав, че да атакува Радж Атън. Не, това трябваше да е някоя хитрина. Ордън се усмихна. Срещу човек с ума на Радж Атън подвеждащата информация можеше да се окаже силно оръжие. Синът му се сражаваше по най-добрия начин.

Почти във всеки двубой победата идваше при онези, които отказваха да бъдат надвити. Принцът не се беше уплашил.

„Добра хитрина — разсъди Ордън. — Радж Атън е убеден, че Лонгмът е взет преди няколко дни.“ Сега вижда армия, която идва да го смаже. Крал Ордън можеше само да се надява, че хитрината ще подейства.

А в ума му се прокрадна страх. Габорн, разбира се, нямаше да нападне, нали? Нали?

Щеше да нападне, осъзна Ордън. Стига да вярваше, че по този начин ще може да спаси баща си. „Не му ли казах аз да нападне? — помисли Ордън. — Не му ли казах аз да се спусне по хълма с рицарите си?“

Сърцето му се изпълни със смъртен страх. Ставаше въпрос за момче, което бе рискувало, за да спаси вражески Посветители. Ставаше въпрос за момче, което бе станало Клетвообвързан лорд.

Ордън вече не се съмняваше. Дори да знаеше, че ще загине в този опит, Габорн със сигурност щеше да атакува!

В този момент огромната вълна се блъсна в замъка и отпрати към небето огнени стълбове. Ордън видя дори и оттук ужасните щети, които нанесе, видя летящите от стените човешки тела — като огнени птици, — видя великани и бойни псета, Непобедими и стрелци, нахлуващи през зейналите порти на замъка.

Но не усети вътрешния смут, бележещ смъртта на Посветител. Никой от Посветителите в неговия змийски кръг не бе загинал в тези пламъци. Замъкът, разбира се, щеше да падне.

Дълбоко в себе си той усети един непреодолим подтик. Удряй! Удряй сега, ако можеш!

Осъзна, че може би той самият държи в себе си ключа към това ужасният погром в една битка да послужи за по-висша цел. Мъжете в замъка бяха свързани в змийски кръг и ако замъкът бъдеше завзет, мъжете в кръга щяха всички да се принудят да излязат на бой, без никой да извлича метаболизъм от другите. Все някой от тях щеше да загине и змията да се оформи. Но кой щеше да стане главата ѝ?

Във всеки случай не и онзи идиот Дрийс, надяваше се Ордън.

Не. Трябваше да е Шостаг. Силен и почтен, макар и грубиян. Свиреп воин.

Ордън допълзя до ръба на обсерваторията и погледна надолу.

Очите на Тор Ломан бяха кацнали на ръба на пропаст, а в западния ѝ край нагоре от дъното ѝ се издигаха грамадни остри скали. „Там — помисли Ордън. — Ще се ударя там.“

И се хвърли от кулата. Време беше змийският кръг да се разкъса. „Нека Шостаг Брадваря спечели своите земи и титла. Нека Габорн живее, за да наследи рожденото си право.

И нека се върна в прегръдката на жената, която обичам.“

С толкова много дарове на метаболизъм, Ордън сякаш падаше много бавно, сякаш се рееше във въздуха като птица, полетяла към своята смърт.

В далечните небеса се издигна огнен стълб — като гъба — и равнината прокънтя от гръмотевичен тътен.

Но Габорн усети нещо много по-тревожно — някъде от много, много далече усети как едно сърце изпърха за последен път и спря.

Това го разкъса, отчая го много повече от блясъка на светлината или от стона на земята.

Той залитна в седлото си и прошепна: „Татко!“

Незнайно как, неясно защо, Габорн се уплаши, че желанието му да удари по Радж Атън е причинило смъртта на баща му.

Да удари не беше волята на Земята. Габорн не беше изпитал по-силен подтик от собствения си гняв. Но все пак беше дал командата.

„Не — помисли Габорн. — Не го вярвам. Не вярвам, че аз съм го причинил. Как мога да знам, че е мъртъв, преди да съм го видял?“

Чародеят Бинесман се обърна към Габорн с безкрайна мъка в очите и прошепна:

— Ти спомена баща си. Няма го вече значи.

— Аз… не знам.

— Използвай Земния взор. Няма ли го?

Габорн потърси вътре в себе си, опита се да стигне до баща си, но не усети нищо. Кимна.

Бинесман зашепна така, че да може да го чуе само Габорн.

— Значи мантията се предава. Досега ти беше само принц. Сега вече трябва да станеш крал на дело.

Габорн се отпусна в седлото, съсипан от болка и скръб.

— Какво? Какво мога да направя? Как мога да спра това? — попита той. — Дори да съм Земен крал, каква полза?

— Голяма. Можеш да призовеш Земята на помощ — каза Бинесман. — Мога да помогна тя да те закриля. Да те крие. Трябва само да се научиш как да го правиш.

— Искам Радж Атън мъртъв — отвърна студено Габорн.

— Земята няма да убие — каза Бинесман. — Нейната сила е в подхранването на живота, в закрилата. А Радж Атън е подкрепен от други Сили. Трябва да мислиш, Габорн. Как най-добре можеш да защитиш хората си? Цялото човечество е изправено пред смъртен риск, не само онези малцина в Лонгмът. Баща ти беше само един от всички хора, а и мисля, че сам е избрал гибелта.

— Искам Радж Атън мъртъв! Сега! — извика Габорн, не на Бинесман, а на Земята, която бе обещала да го закриля. Но знаеше, че не Земята е виновна. Бе изпитал предчувствие, че баща му е в опасност. Но не се беше вслушал в това предупреждение, не се беше опитал поне да го измъкне от Лонгмът.

Сърцето му щеше да се скъса от болка.

Беше на двайсет мили от Лонгмът. Подсиленият му кон можеше да вземе това разстояние за по-малко от половин час. Но и да го направеше, какво щеше да му спечели това? Щеше да изгуби живота си.

Йоме сякаш прочете мислите му и го докосна по коляното.

— Недей — прошепна Йоме. — Не тръгвай.

Габорн погледна надолу. В краката на коня му се разлетяха от страх сиво-зелени скакалци. Тлъсти, тромави скакалци в края на есента.

— Можем ли да им помогнем в Лонгмът, как мислиш? — попита той Бинесман.

Магьосникът сви рамене и лицето му помръкна.

— Ти и сега помагаш на каузата им, с тази заблуда. Но мислиш ли сериозно, че можеш да надвиеш Радж Атън? Не и с тази войска. Битката за Лонгмът отива на зле — както би тръгнала и за теб, ако удариш преждевременно. Твоята сила не е в избиването, а в това да си закрилник. Нека хората ти вдигнат повече прах, докато вървят. После ще видим какво ще стане…

Продължиха така още няколко минути. Габорн беше разкъсан, объркан. Винеше себе си за смъртта на баща си, за смъртта на Роуан, за смъртта на всички Посветители в замък Силвареста. Какъв данък, каква тежка цена плащаше светът заради неговата слабост. Защото беше убеден, че ако се бе оказал по-силен, ако просто бе направил нещо по-различно, ако бе свърнал наляво, вместо да завие надясно, можеше да спаси всички.

През равнините проехтя странен шум: една-единствена нота, вик, какъвто Габорн не беше чувал никога, нито можеше да си въобрази. Затъркаля се над равнините като далечен вой.