Като бе избивал хората в замък Силвареста, Боренсон беше лишил Радж Атън от много дарове на гъвкавост. Владетелят на руни я беше трупал, беше я извлякъл от стотици хора в замъка. Което означаваше, че ще е свръхбалансиран на мускул. Това щеше да го направи тромав на мускули, недостатъчно пъргав. Може би при такова неравновесие крал Ордън щеше да има някакъв шанс срещу Вълчия господар.

Ето защо Боренсон се надяваше, че е свършил работата си. Не можеше да понесе мисълта, че некадърността му може да струва на Ордън тази битка. Не можеше да понесе… срама, който го мъчеше всеки път, когато помислеше, че крал Силвареста и Йоме са все още живи.

Пощадяването им беше струвало живота на десетки други. Пощадяването им вливаше сила у Радж Атън.

Малко количество сила, вярно. Но ако Боренсон и още няколко убийци успееха да ударят Посветителите на Радж Атън в подходящ момент, Вълчия господар можеше да стигне до някоя „нещастна пропорция“.

„Днес ще хвана Радж Атън“, каза си Боренсон и остави това убийствено настроение да се просмуче във всеки мускул и кост, да го загърне като наметало.

„Днес аз съм смърт. Днес ловя него и нищо друго.“

Във въображението си той започна да упражнява убиване, да подготвя всяка своя фибра, всяка своя реакция за хладнокръвно убийство. Представи си как ще стане, когато срещне съгледвачите на Радж Атън тук, на няколко мили северно от Лонгмът по пътя. Щеше да ги стъпче с коня си, щеше да ги набучи на копието си така, че топлата им кръв да го залее на вълни, без да остави свидетели. После щеше да открадне униформа и да препусне презглава към бойните линии, да префучи чак до Радж Атън все едно, че му носи послание. Посланието му щеше да е смърт.

Воините на Инкара твърдяха, че Войната е тъмна господарка, че онези мъже, които ѝ служат най-добре, печелят нейното благоволение. Твърдяха, че тя е Сила, също като Земя и Въздух, Огън и Вода.

Но в кралствата на Роуфхейвън казваха, че Войната е само един аспект на Огъня и че никой не би трябвало да ѝ служи.

Но проклетите инкарци трябваше да знаят по-добре. Те бяха майстори във войната.

Боренсон никога не беше се стремил към благоволението на Тъмната господарка, никога не се беше обръщал към нея, но сега на устните му се заоформя една молитва, древна молитва, която бе чувал от други, но която никога не беше посмявал да изрече.

И докато яздеше, Боренсон започна да се усмихва, а после започна да се смее с дълбок, гърлен смях, който сякаш извираше някъде извън него, от хълмовете или от дърветата.

Ордън се свести от болка. Не можеше да прецени от колко време е бил в безсъзнание. Кръвта по устата му беше влажна и с вкус на бронз. „Всеки момент — помисли Менделас Ордън — Радж Атън ще ме изрита отново, ще започне да ме блъска до смърт.“

Но не се случи нищо. Ордън лежеше без сили на ръба на съзнанието и очакваше смъртоносния удар, който така и не идваше.

С многото си дарове на жизненост Ордън можеше да изтърпи големи поражения. Раните му, колкото и да бяха дълбоки и многобройни, нямаше да го убият. Няколко седмици лечение може би, но не и смърт.

Точно от това се боеше.

Отвори здравото си око. Слънцето високо над него светеше смътно през облаците; после почерня.

Поляната беше пуста.

Той преглътна и се помъчи да се съсредоточи. Беше чул дрънчене на ризница точно преди да изпадне в несвяст. Скованият му мозък осъзна, че това е било, защото Радж Атън си е тръгнал.

Ордън се огледа. Вятърът леко поклащаше боровете; тревата бе леко наклонена, като вкочанена морска вълна. Ято скорци висеше като пухчета от глухарче във въздуха няма и на пет разтега от него. Но Ордън живееше толкова бързо, че вятърът му се струваше почти замръзнал.

Радж Атън беше избягал.

„Оставил ме е — осъзна Ордън, — защото е заподозрял, че съм част от змия. Оставил ме е, за да може да нападне замъка.“ Дочу рев като от разбушувало се море. Гръмки звуци, все едно че прииждаха и се разбиваха вълни в скален бряг. В забързания му живот светът на звуците се бе променил неузнаваемо.

Разбра, че това трябва да са викове. Водеше се битка. Успя да се надигне и се загледа над полегатия склон на Тор Ломан към замъка Лонгмът.

Това, което видя, го ужаси.

Зад завеса от дъжд или от лапавица на хълмистия склон над Лонгмът бушуваше огромен огън. От този дошъл сякаш от друг свят огън огнетъкачи и саламандри бяха извлекли ужасни енергии и зелената вълна от пламъци, която пращаха, пищеше през низините към замъка. Главанаци крачеха тежко през полята, понесли големи стълби. Бойните мастифи с техните железни нашийници и страховити маски кипяха като тъмен прилив към портите.

Навсякъде из мрака Непобедимите на Радж Атън като тъмни хлебарки напираха към замъка, вдигнали високо щитовете си да отбиват стрелите, с извадени оръжия.

Силите на Радж Атън щурмуваха Лонгмът. Небето над замъка беше черно, въжета усукан огън се стичаха от небесата.

Крал Ордън гледаше от Тор Ломан. С неговите дарове на метаболизъм, му се стори, че небето остана черно безкрайно дълго; можеше да се различат само смътните въжета от пламък, гънещи се от небесата надолу — навити и кипнали като торнадо.

Нищо не можеше да помогне. Не можеше да се втурне в битка, едва можеше да пълзи.

Захлипа тихо. Радж Атън му беше отнел всичко — миналото, настоящето. Сега — и бъдещето му.

Менделас се обърна и с мъка се затътри нагоре по стъпалата на кулата на Очите на Тор Ломан.

За да спре непосилната болка от изпотрошените си крайници в ума си, се опита да си припомни добри времена. Пиршествата в двореца на Мистария посред зима, в Деня на милостинята.

В онези зимни утрини мъглите винаги загръщаха зелените блатисти низини и от върховете на голямата кула човек можеше да погледне надолу към блатата все едно, че е някой Небесен господар, заплавал в кораб от облак — толкова чиста бе тънката мъгла. На места се мяркаха по-малките кули на Дворовете на Прилива или зеленината на далечните борови гори на западните хълмове, или проблясващите води на Каролско море на юг, отразили слънцето.

В такива утрини той обичаше да застане в обсерваторията и да гледа дивите патици, тръгнали в зимната си миграция, да се вият долу под него в тъмните си клиновидни ята.

Настрои паметта си на един прекрасен ден, много отдавна, когато бе слязъл от кулата, изпълнен с възбуда от зората, и бе отишъл при жена си в спалнята ѝ.

Беше се канил да я заведе горе в обсерваторията, за да ѝ покаже изгрева. Седмици преди това ранният мраз бе попарил розите в градината ѝ и той се канеше да ѝ покаже как слънцето пълзи на хоризонта в най-нежния цвят на разцъфнала роза, роза, оцветила мъглата на мили околовръст.

Но когато влезе в спалнята ѝ, тя само се беше усмихнала на поканата му и предложи други забавления.

Любиха се върху тигровата кожа пред камината.

Когато свършиха, слънцето от часове се беше издигнало в небето. Беднотията на Мистария се беше струпала по улиците пред замъка да получи зимните подаяния.

Така кралят и кралицата трябваше да излязат този следобед и да прекарат остатъка от деня, като карат огромните фургони по улиците и раздават месо, ряпа, сушени плодове и сребърници на онези, които бяха в нужда.

Ордън и жена му се бяха трудили усилно през този ден, но все пак спираха често, за да си разменят усмивки или за да задържат малко по-дълго усещането от някое докосване.

Ордън от години не беше помислял за този ден, въпреки че всяка гледка, звук и мирис се бяха съхранили съвършено в паметта му. Със своите дванадесет дара на ум Ордън можеше да съживява в ума си такива мигове, когато поиска. Денят беше вълшебен. Беше денят, разбра той седмици по-късно, в който жена му бе заченала първото им дете, Габорн.