Замъкът Гроувърман беше разположен на нисък пясъчен хълм сред степта Мангън, точно където река Уинд правеше голям завой. Не беше най-якият замък в Хиърдън, нито най-големият, но докато Йоме яздеше тази сутрин през равнините, ѝ се стори най-красивият със своите просторни дворове, царствени кули и огромни порти. Утринното слънце сияеше златно над обраслата с пирен степ и над жълтеникавия пясъчник на замъка и той блестеше като разтопен.

Йоме, баща ѝ, Габорн и тримата им Дни се понесоха през пирена покрай стадата от полудиви коне и добитък, които побягваха стреснати всеки път, щом те излезеха на билото на поредния хълм.

Йоме знаеше това място само от карти, от дебели томове и от разговори. Гроувърман идваше в бащиния ѝ замък за Съвета на лордовете всяка есен и зима, но тя никога не беше виждала дома му. От столетия лордовете Гроувърман бяха управлявали тази земя, осигуряваща Хиърдън с подсилени коне и телешко. Бащата на Йоме не поддържаше толкова големи конюшни в собствения си замък. Тук, по бреговете на Уинд, конете растяха едри и пъргави, докато конегледачите на лорда не ги отведяха в кралските конюшни.

Водачите на стадата бяха одухотворени. Един водач на стадо, след като получеше дарове на сила и метаболизъм, можеше да надвие всеки див кон. Дивите жребчета се използваха за Посветители, защото тези коне изпитваха най-голямо благоговение пред жребците на стадото и поради това се смятаха за най-пригодни за осигуряване на подсилващи качества.

Така замък Гроувърман се бе превърнал във важна крепост, защото това беше цитаделата на Посветители за конете, осигуряваща вестоносците и войниците на Силвареста.

По това време на късната есен замъкът се превръщаше и в оживен център на търговия. Местните фермери подкарваха добитък за есенното клане. Утре беше първият ден на Хостенфест, време за празненства. Седмица след този ден, когато празненствата свършеха, угоените телета щяха да бъдат прекарани из цял Хиърдън за клането на Толфест, в двадесет и петия ден от Месеца на жътвата, преди да паднат зимните снегове.

С телетата идваха и конегледачите, подкарали летния добив кончета, и полята около замък Гроувърман се превръщаха в гъста мешавица от стобори и шатри.

Сърцето на Йоме се сви.

Беше се разгневила, когато научи, че херцог Гроувърман е отказал помощ на Лонгмът. Жестът ѝ се беше сторил дребнав и зъл, не се връзваше с благородството и куража, очаквани от лордовете на Хиърдън.

Но сега Йоме разбра, че Гроувърман с основание не е могъл да тръгне към Лонгмът. Земите около замъка бяха пълни с хора и животни — конярите и гледачите на добитък, търговци, надошли за празненствата, бежанци от Лонгмът, и немалко бежанци, изоставили незащитените си села.

Бежанците на Лонгмът разбиха сърцето на Йоме. Бяха се прислонили по бреговете на река Уинд — жени, бебета, мъже. За повечето от тях само одеялата, опънати над колове, щяха да осигуряват подслон при зимните снегове. Гроувърман щедро бе позволил на бежанците да стануват близо до стените на замъка, за да са защитени донякъде от ветровете, които вилнееха по тези равнини.

Градчето от дрипи се беше разпростряло по течението на реката, градче, обитавано от парцаливи хора. Побелели старци се суетяха безцелно, сякаш само чакаха зимата, за да замръзнат и да се свърши. Жени бяха увили бебетата си в дебели вълнени одеяла и ги държаха в прегръдките си, без нищо по-добро, с което да сгреят децата си, от своите тела и дрехи.

По кашлянията, които се носеха отвсякъде, докато преминаваше през тълпата, можеше да се съди, че болестите скоро ще пометат бедняшкия лагер.

Йоме прецени, че заедно с бежанците жителите на замък Гроувърман и онези, които бяха дошли за панаира, тук са се събрали около тридесет хиляди души. Огромна тълпа, която трудно можеше да се опази.

А стените на Гроувърман по някаква причина не бяха толкова гъсто отрупани с рицари, колкото беше очаквала.

Щом влязоха в града, всички почнаха да зяпат Габорн. Гроувърман не беше навикнал да посреща войници, носещи ливреята със зеления рицар. Тримата Дни, яздещи отзад, показваха, че това е важна процесия въпреки окаяната външност на Йоме и на баща ѝ.

При портата на замъка ги спряха четирима стражи.

— Имате ли някакво съобщение за милорд? — попита един от тях Габорн, без да обръща внимание на Йоме и на баща ѝ.

— Да — тихо отвърна Габорн. — Моля, предайте на Негова милост, че принц Габорн Вал Ордън моли за аудиенция, и че е дошъл заедно с крал Джас Ларън Силвареста и принцеса Йоме.

При тази вест стражите зяпнаха и се загледаха в окаляната Йоме. Крал Силвареста изобщо нямаше кралски вид, не и след като бе лишен от даровете си. Всъщност Йоме допускаше, че двамата с баща ѝ са най-жалката двойка на пътя.

Затова Йоме се постара да седне малко по-гордо в седлото. Това ѝ струваше скъпо, защото трудно можеше да понесе втренчените погледи на стражите.

„Вижте ужаса на своята принцеса“ — заговори един тъжен глас в ума ѝ. Искаше ѝ се да се свие и да скрие лицето си, както правеха някои Посветители, след като отдадяха обаянието си. Въпреки това тя се стегна да издържи огледа на стражите, все така борейки се със силата на руната, жигосана в плътта ѝ от хората на Радж Атън.

Стражите огледаха и тримата Дни, които приближиха сякаш за да потвърдят думите на Габорн. Двама от мъжете едва не се събориха в бързината кой пръв да повика херцог Гроувърман.

Херцогът се появи и бързо закрачи през просторния двор, богато извезаният му халат заплющя на вятъра. Наметалото му с цвят на охра беше обшито с лазурит и перли. Отзад ситнеше неговият Дни.

— Какво става тук? — извика Гроувърман и придърпа кожената яка около врата си. Утрото беше хладно; откъм юг прииждаха сиви облаци.

Спря на десетина разкрача от тях и нервно загледа ту Габорн, ту Йоме, ту краля.

— Добро утро, сър — тихо каза Йоме, без да слиза от коня, и протегна ръка, за да може херцогът да целуне пръстена ѝ. — Макар да изминаха едва четири месеца, откакто за последен път посетихте замък Силвареста, боя се, че външността ми доста се е променила.

Беше меко казано, разбира се. Колкото до баща ѝ, той приличаше на жалка сянка на предишния крал. Лишено от обаяние, лицето му бе похабено, жалко подобие на царствения му лик. Изцеден от дара на мускул, той се беше отпуснал уморено в седлото и глупаво зяпаше мучащия в стоборите добитък.

— Принцеса Йоме? — попита Гроувърман невярващо.

— Да.

Гроувърман пристъпи напред, хвана ръката ѝ и без всякакъв срам я помириса.

Гроувърман беше странен човек. Някои можеха да го нарекат Вълчи господар, защото беше взимал дарове от кучета, но за разлика от хората, които взимаха такива дарове само за да задоволят неутолимия си глад за власт, Гроувърман веднъж бе спорил дълго през нощта с бащата на Йоме — твърдеше, че било много по-правилно от морална гледна точка да се взимат дарове от животни, вместо от хора. „Кое е по-добродетелно, да натрупаш петдесет дара на мирис от човек, или да вземеш един дар на мирис от ловно куче?“

Така че херцог Гроувърман имаше няколко дара от кучета, но въпреки това беше добър водач и хората му го обичаха.

Имаше тясно лице и тъмносини очи. По нищо не приличаше на крал Силвареста. На никой, който ги видеше заедно, нямаше да му хрумне, че са роднини.

Удовлетворен от мириса, херцогът целуна пръстена.

— Добре дошли. Добре дошли в моя дом. — И с махване на ръка прикани Йоме да слезе.

— Имаме да обсъдим важни неща — каза Габорн, нетърпелив да се заеме със същината на въпроса. Толкова бързаше да се върне при баща си, че не му се искаше да слиза от коня.

— Несъмнено — отвърна Гроувърман.

— Наистина бързаме — каза Йоме. Почти ѝ се дощя да извика на Гроувърман, че няма време за формалности, че трябва веднага да призове воините си и да ги изпрати на битка.

Подозираше, че Гроувърман ще се възпротиви на волята ѝ, ще се опита да я разубеди или да я успокои с по-нищожни предложения за помощ. Затова не искаше да слуша превземките и увъртанията му.