„Смъртният вик на Радж Атън!“ — помисли Габорн.

Но почти мигновено той бе последван от друг подобен вик, който отекна над полята.

Конят на Бинесман изрита и надигна уши. Тежки капки започваха да плющят по земята. С болка в сърцето Габорн видя как чародеят пришпори коня си към Лонгмът и му се прииска да препусне след него.

— Хайде, Габорн, поведи своята армия! — изрева Бинесман. — Земята се тресе от болка!

И тогава той видя — дъждът беше обърнал на едра лапавица, снежни парцали се сипеха от небето и мокреха степта. Никой далекогледец нямаше да може да прониже с погледа си такъв потоп. Ако измамата на Габорн не бе подействала досега, нямаше да има повече ефект.

С вик, Габорн вдигна юмрук и поведе войската си на щурм.

Шостаг Брадваря се криеше в мазетата на херцога, когато усети забързването. Усещане за дълбока енергия пропълзя по цялата му кожа и той скочи, готов за действие.

Значи Ордън беше загинал. Шостаг се зачуди как ли е станало.

В краткия си живот Шостаг беше надхитрил десетки Владетели на руни. Не беше особено проницателен човек, или с широки познания, но държеше очите си отворени и бързо взимаше решения. Повечето хора мислеха, че след като мечешките му мускули са покрити с дебел слой тлъстина, то и умът му е затъпял. Но не беше така.

Стиснал грамадната си двуостра брадва, той затича нагоре по стъпалата и изхвърча през вратите на мазето. Правеше го с добре пресметната ефективност — блъскаше вратите силно, но не по-силно, отколкото трябва.

След това профуча през масларната в кухните на херцога, през вратата на кухните и излезе на моравата.

На моравата се бяха струпали стотици от Непобедимите на Радж Атън и притискаха защитниците. Между тях тичаха бойни псета, грамадни сиви ужасии с червени кожени маски. На западната стена видя един огнен саламандър, а по всички стени имаше мъже, горящи или паднали в битката.

Неколцина от стрелците на Ордън по северната стена на замъка стреляха по нападателите.

И най-бързото бойно псе или Непобедим едва ли можеше да се движи и на една осма от скоростта на Шостаг. Заприличаха му едва ли не на замръзнали статуи. Тук, на зелената морава, нямаше и помен от Радж Атън.

Шостаг надигна грамадния си железен топор и почна да се движи из тълпата — размахваше го в сложни дъги и сечеше главите на Непобедимите почти небрежно, посичаше на две псета, отбягваше стрели и какво ли още не.

Едва ли беше избил повече от двеста копелета, когато зърна бързо движение при портите. Самият Радж Атън тичаше към него.

Вълчия господар не носеше шлем, но стискаше бойна секира в едната ръка и ятаган в другата. Или Шостаг поне предположи, че това трябва да е Вълчия господар. Лицето му грееше като слънцето, но едното му рамо беше деформирано отвратително. „Значи по-лесно ще го надвия“, реши Шостаг.

Радж Атън само го погледна и се усмихна.

— Тъй, значи крал Ордън е мъртъв и ти ще си следващият, нали?

Шостаг вирна брадичка и развъртя грамадната си брадва.

— Знаеш ли, тая ръка май ще изглежда по-добре, ако ти я отсека.

— Хайде опитай де — подкани го Радж Атън и огледа откоса трупове, някои от които още не паднали, ожънат на пътека откъм кухните.

А после изведнъж скочи, свърна наляво и затича нагоре по една тясна улица към имението на някакъв благородник, далече от Шостаг. Забързан по улицата, режеше мимоходом главите на всеки защитник, когото срещнеше, и избутваше своите от пътя си.

Шостаг скочи след него. Бързо схвана замисъла на Радж Атън.

Шостаг беше на върха на двайсет и един души, всеки от които преливаше към него метаболизъм. А няколко от тези мъже бяха взели дарове на метаболизъм преди, така че сега Шостаг тичаше със скоростта на четиридесет души. Ако Радж Атън успееше да намери човек в змията и да го убие, щеше да прекъсне нишката на силата на Шостаг, щеше да „скълца змията“ на две.

Ако го направеше, щеше да даде на двама отделни воини висок метаболизъм, да създаде две глави на змии, никоя от които нямаше да може да удари толкова бързо, колкото Шостаг можеше сега. Радж Атън бе тръгнал да лови Посветители.

Ако Шостаг извадеше късмет, Радж Атън щеше да намери човек към опашката на змията. Отрязването на опашката все пак щеше да остави на Шостаг достатъчно метаболизъм, да му остави скоростта на около четиридесет души.

Но той предпочиташе да не разчита на късмета.

Радж Атън беше погледнал към труповете, пръснати по двора, беше разбрал, че Шостаг е дошъл от кухните. И значи подозираше, че Посветителите няма да са скрити в цитаделата на Посветителите, а из замъка. И тичаше към най-близката непазена сграда.

Шостаг го последва и на ъгъла зави прекалено бързо. Центърът на тежестта му го накара да продължи напред, докато не налетя на половин дузина защитници. Одраска крака си в пиката на един бранител, задържа се да не падне и хукна отново.

Въздухът бе натежал, трудно му беше да диша. Шостаг нямаше даровете на мускул, нужни за да диша човек при толкова висок метаболизъм. Главата му закръжи; замая се.

Радж Атън зави на един вход, водещ към покоите на благородника, и нахлу в имението. Шостаг го последва.

Шостаг беше Вълчи господар, с дарове на нюх от три кучета. Можеше да надушва по-добре, отколкото повечето мъже можеха и да мечтаят, а мъжете бяха такива миризливи тъпаци! Затова той не се изненада, когато влезе в стаята и видя Радж Атън да откъсва вратата на един кедров гардероб. Също като Шостаг, Радж Атън нямаше нужда да види човек, за да разбере, че се крие в стаята.

Шостаг се втурна към Радж Атън и замахна с брадвата.

Радж Атън се извърна светкавично и блокира удара със своята бойна секира; от оръжията изхвърчаха искри. Желязната дръжка на по-малката бойна брадва на Радж Атън се огъна. Шостаг се удиви, че ударът му не успя да отсече ръката на Радж Атън. С убийствена ловкост Радж Атън замахна с ледено острия си ятаган под гарда на Шостаг и разпра корема му с ужасен, вледеняващ удар.

Но Шостаг не беше тъпак, че да се отчае, щом види собствените си вътрешности. Имаше си той повече жизненост от повечето благородници, жизненост на вълци, гонещи в зимните гори мечки и глигани.

Малката щипеща рана само го ядоса, така че Шостаг размаха бойната си брадва с две ръце, завъртя се и нанесе удар, който трябваше да съсече Вълчия господар на две.

Но Радж Атън се хвърли назад, изтървал огънатата си брадва, избегна удара му, премаза красиво резбованата врата на гардероба и рухна навътре.

Под Радж Атън лежеше един Посветител, полузаровен под потрошения кедър, свит под роклите на някаква девица, с боен чук в едната ръка и щит в другата. Сър Оулсфорт, воин на пет души надолу по нишката на защитниците от Шостаг в змията.

Ако Шостаг не убиеше Радж Атън сега, никога повече нямаше да получи друг шанс. И той вдигна грамадната си брадва за да съсече Вълчия господар на две.

В този момент Радж Атън заби два пръста през очните прорези в шлема на Оулсфорт, право в мозъка.

Разкъсваща болка проряза Шостаг и той с ужас видя как Радж Атън се извърна встрани от падащата брадва, изведнъж се разля в неразличимо петно и скочи към него.

Повече Шостаг не видя.

Радж Атън не си направи труда да търси главите на змията. Острият му нюх го поведе през сградите и след няколко мига той намери скрити още шестима Посветители и ги изкла. Междувременно изби и други шейсетина от бранителите на Лонгмът. Надяваше се, че ще намери и Джюрийм.

Битката вече заглъхваше. Крал Ордън беше мъртъв, повечето защитници — също. Радж Атън рядко беше нанасял на свой противник такъв жесток погром. И никога не беше проливал толкова много кръв лично.

Натъкна се на един, който тичаше от една сграда с необичайна скорост. Благородник. Позна графа на Дрийс по сивия кон и четирите стрели на щита му, много изкусно изделие. Поредната глава на змия.