Помисли си учуден за мъртвите. Дали тази атака не беше предвестие за предстоящата догодина война?

Дали Радж Атън беше изпратил убийци, които да нападнат всички крале на Севера, за да ги омаломощи? Или всичко това беше само част от някакъв още по-дързък замисъл?

Четенето на книгата на емира притесняваше Силвареста. Радж Атън рядко си правеше труд да се занимава с отвличащи ходове. Не, той предпочиташе да си набележи няколко замъка, да ги удари с цялата си мощ, след това да укрепи позициите си и да продължи напред.

На Силвареста му се стори странно, че Радж Атън е избрал да удари точно Хиърдън. Не беше от най-близките, съседни на владенията му. Нито беше от най-зле защитените в северните кралства.

Но в този момент си спомни за онази игра на шах, преди толкова години. Как Радж Атън се бореше да установи контрол и над най-далечния ъгъл на игралната дъска. Макар Хиърдън да се намираше в самия край на границите с Радж Атън, последствията от неговата загуба щяха да са опустошителни: Радж Атън щеше да завладее една северна страна, да принуди Флийдс и Мистария да се бранят по граници както на юг, така и на север. Хиърдън не беше бедна земя. Ковачите на Силвареста бяха едни от най-добрите производители на оръжия и броня в целия Роуфхейвън, а самата земя беше богата на добитък за храна, овце за вълна, на дървен материал за укрепления и бойни машини, както и на васали, които да отдават дарове.

А на Радж Атън всичко това щеше да му трябва, за да завладее Севера.

„Моята жена му е братовчедка — припомни си Силвареста. — Сигурно си въобразява, че тя е опасност за него. Още повече че би му прерязала гърлото още преди години, стига да бе имала възможност.“

Дали това не беше част от някакъв по-мащабен план? Силвареста се притесни. Атаки като тази може би се извършваха в този момент във всеки замък на Роуфхейвън. Ако всички убийци бяха ударили едновременно, Силвареста нямаше да има време да предупреди другите крале.

Той потърка уморено очи и се замисли.

Принц Габорн яздеше в тишина сред горите на Дънуд под звездната светлина. Избягваше тесните дерета и по-тъмните дървеса, където таласъми можеха да са се сбрали на тайнствените си пиршества.

Дърветата над него бяха гърчещи се същества с полуоголени крайници, а пожълтелите листи на брезите се полюшваха в нощта като пръсти. Килимът от листа под копитата на коня бе дълбок и мек и той яздеше безшумно.

Скоро след свечеряване чародейните мъгли бяха започнали да се вдигат. Радж Атън вече не се нуждаеше от такива мъгли, за да го скриват, и сега звездите сияеха с неестествена яснота, навярно заради някое заклинание на огнетъкачите на Радж Атън, сбиращо светлината така, че да позволи на войските на Вълчия господар да намират пътя през гората.

Часове наред Габорн беше заобикалял армията на Радж Атън, избягвайки външните ѝ отряди. Беше успял да убие още двама главанаци гиганти и беше свалил със стрела един ездач от седлото му. Но от три часа не беше забелязал никакви врагове.

Яздеше и се чудеше. Дънуд беше стар лес, загадъчно място във всяко отношение. Тук, разбира се, имаше и призраци, и вълшебни езера. Разправяха, че по горното течение на Вий имало омагьосани места, където в дълбоките води плували есетри на по триста години, мъдри колкото най-големият мъдрец.

Но не за тях мислеше сега Габорн. Сега се дивеше на легендарната привързаност на тези лесове към „добро“ и „закон“. Разправяха, че дори Небесните господари избягвали да прелитат с корабите си от облак над тези лесове. Малцина разбойници се осмеляваха да проникнат в тази гори. Имаше, разбира се, някой си Едмон Тилерман, който дошъл в тези гори като разбойник, луд, който взимал дарове на мускул и на ум от мечки, докато самият той не се превърнал в горско същество. Според народните сказания той изоставил грабителството и станал герой — отмъщавал заради бедните селяци, онеправдани от разбойници, и закрилял горските същества.

Имаше и още по-странни истории: старицата отпреди няколко столетия, която била убита и скрита под куп листа в Дънуд, а след това се превърнала в същество от дървета и пръчки, което преследвало убийците си.

Ами гигантските „каменни хора“, които според някои бродели из тези гори? Същества, които понякога стигали до краищата на леса, заставали там и се взирали замислено на юг?

А защо ли древните мътни бяха разцепили тези лесове, създавайки Опасното ждрело, тази огромна сълза в тъканта на земята? И защо бяха издигнали легендарните Седем стоящи камъка на Дънуд, които „крепели“ света?

Имало време — преди столетия, както разправяха — когато тези лесове обичали човека повече, отколкото сега. Време, когато хората можели да минават през Дънуд свободно. Сега под дървесата беше надвиснала застрашителна, тежка тишина, сякаш самата гора се беше разгневила и замисляше как да отмъсти на толкова многото неканени хора. Зноят, причинен от огнетъкачите, тропотът на подкованите с желязо конски копита и пълчищата въоръжени мъже и великани със сигурност щяха да причинят много щети на леса.

Походът на Радж Атън изобщо не можеше да се сравни с лововете, устройвани от крал Силвареста, при които хората искаха позволението на гората, преди да влязат на лов, и ѝ предлагаха в ответен дар да засадят дървета и да оставят купища тор. В своя последен годишен лов хората на Силвареста бяха донесли свои дърва за огрев, помолили бяха за благословия Бинесман, Земния пазител, преди да влязат.

Походът на Радж Атън по-скоро приличаше на зверско насилие. Но какво можеше да направи лесът?

Бухалите тази нощ бяха замлъкнали, а на два пъти Габорн беше успял да зърне поели между дърветата гигантски елени, които тръснаха огромните си рога, сякаш се готвеха да побегнат.

Войските напредваха отдясно. Пред техния марш в леса пъплеше някакво усещане, като наелектризирана възбуда, възвестяваща приближаваща буря. Може би лесът щеше да остави клоните на дърветата да падат по хората, чудеше се Габорн, или пък да накара листата на дърветата така да се сгъстят, че да покрият пътя на войската с непрогледна тъмнина; или може би корените щяха да се оплитат в конските копита и да събарят ездачите… макар че Габорн беше слушал за такива неща само в приказките.

Съмняваше се, че гората може да спре хората. Не и при наличието на огнетъкачите, готови да я поразят. Не, лесът трябваше да изтърпи насилието.

Дълги часове Габорн продължи да язди сред дърветата; тежестта в сърцето му се трупаше и унесът от умората замъгляваше ума му. Тази умора беше някак сладка — като причинената от подправено с билки вино, когато си седнал край огъня, или като упойващия сън, причинен от сместа на билкаря, приготвена от листчета мак.

Клепачите му започнаха да натежават. Почти беше задрямал, докато прекосяваше поредния рид, заобикаляйки върха му, след което отново се спусна в долина, където храстите и чепатите клони запречваха всички пътеки.

Ядоса се, извади сабята си и помисли дали да не отвори със сеч пътя си през дърветата, но спря, защото чу пред себе си ругатни — някой сечеше и си отваряше път през същия гъсталак.

Осъзна източника на тази опасност с почти фатално закъснение. В полудрямката си някак беше объркал посоката.

Дърветата. Дали тъкмо те не го бяха довели до опасността?

Габорн спря. Зърна през дърветата патрулите на Радж Атън. Десетина съгледвачи сечаха просека през шубрака. Габорн остана съвсем неподвижен.

Боеше се дори да диша.

Когато те се отдалечиха, вдиша дълбоко. „Няма страшно — искаше да му каже лесът. — Не искам да ти причиня зло.“

Нужна му беше цялата сила на волята само за да остане неподвижен на гърба на коня, да се въздържи да не препусне презглава към гибелта си. На челото му изби пот, ръцете му се разтрепериха, дъхът му се накъса.