„Приятел съм ти — искаше да каже. — Почувствай ме. Изпитай ме.“ Той се опита да отвори ума и сърцето си, да се свърже с леса.

После усети как нишките на мисълта се раздвижиха — бавно, бавно, заопипваха го така, както корен би заопипвал камък. Ясно усети огромната им сила.

Дърветата го обхванаха, проникнаха във всички кътчета на ума му. Спомени и детски страхове започнаха да проблясват пред очите на Габорн — нежелани късчета сънища и младежки фантазии. Всяка негова надежда, всяко деяние и копнеж.

А след това, също така бавно, търсещите пипала започнаха да се отдръпват.

— Зло недей ми носи — прошепна Габорн, след като най-сетне доби сили да им проговори. — Твоите врагове са и мои врагове. Пусни ме да мина жив и здрав, за да мога да ги надвия.

След много дълги и протяжни мигове, в които сърцето му туптеше мъчително, тежестта около него сякаш отпадна. Габорн остави ума си да се отнесе и засънува, въпреки че жизнеността му нямаше нужда от сън.

Замисли се за онова, което го беше довело на север: желанието му да види Йоме Силвареста.

По един налудничав импулс предната година той бе дошъл тайно в Хиърдън за есенния лов, така че да може да я оцени. Баща му идваше всяка година за Хостенфест, есенното празненство в чест на великия ден преди около хиляда и шестстотин години, когато Хиърдън Силвареста убил тук с копието си хала магесница. Оттогава всяка година в Месеца на жътвата владетелите на Хиърдън яздеха през Дънуд на лов за големи глигани и упражняваха уменията си с копията — същите като използваното за убиването на хищното чудовище.

Габорн беше дошъл на лова, скрит сред свитата на баща си като най-обикновен щитоносец. Войниците на баща му, разбира се, знаеха, че ще дойде, но никой не смееше да изрече името му открито или да разкрие самоличността му по друг начин. Дори самият крал Силвареста беше забелязал присъствието на Габорн по време на лова, но заради доброто си възпитание не посмя да го каже, докато самият Габорн не реши да се разкрие.

О, Габорн беше изиграл чудесно ролята си на щитоносец колкото за някой случаен наблюдател — помагаше на войниците да си навличат бронята за турнирните игри, спеше в конюшните на Силвареста нощем, грижеше се за конете. Но също така получи възможност да седи на маса в Голямата зала по време на пиршеството, бележещо края на Хостенфест, макар че като обикновен щитоносец седеше в най-отдалечения край, далече от кралете, благородниците и рицарите. Там съвсем се беше вдървил, като последния глупак, сякаш никога не беше ял в присъствието на чужд крал.

Но пък толкова по-добре, че можеше да види от разстояние Йоме, с нейните тъмни, тлеещи като жар очи и черна коса, с гладката ѝ съвършена кожа. Баща му беше казвал, че на лице е красива, а когато си припомни разказите за казваното от нея през годините, Габорн се увери, че и на сърце е красива.

Самият той беше добре обучен в дворцов етикет, но на онази вечеря понаучи нещо и за нравите на Севера. В Мистария например беше обичайно преди пиршеството човек да си измие ръцете в купа със студена вода, но тук в Севера ръцете и лицето се умиваха в купи с гореща вода, почти кипяща. Докато в Юга човек си подсушаваше ръцете, като ги изтриваше в туниката си, тук в Севера поднасяха дебели кърпи, които след това трябваше да положиш на коленете си, за да изтриваш с тях мазното от пръстите и устата, или да издухваш носа си.

На Юг за пиршествата поднасяха малки тъпи ножове и вилички, така че ако избухне свада, никой да не е въоръжен. Но тук на север всеки се хранеше с личните си нож и вилица.

Най-отвратителната разлика в обичая беше свързана с кучетата. На юг добре възпитаният благородник хвърляше кокалите през дясното си рамо, за да храни кучетата. Но тук, в Голямата зала, всички кучета бяха изкарани навън, така че кокалите се въргаляха из залата и ги трупаха на купчини, докато сервиращите деца не ги махнеха.

Още едно нещо не убягна от вниманието на Габорн. Отначало помисли, че и това е северен обичай, но скоро се убеди, че е обичай на самата Йоме Силвареста.

Във всички познати на Габорн владения слугите, обслужващи трапезата на пиршеството, нямаха право да се хранят, докато кралят и неговите гости не привършат своя пир. Тъй като пирът се проточваше от обяд до късно през нощта — със забавления, осигурени при всяка смяна на блюдото от менестрели, шутове и изкусни акробати — то слугите, разбира се, щяха да се нахранят едва към полунощ.

Така че докато кралят и гостите му пируваха, невръстните обслужващи ги деца се взираха жално в препечените баници и печените петли.

Габорн се беше хранил алчно, изтриваше със залъци хляб блюдото си — като израз на уважение към гостолюбието на владетеля. Но скоро забеляза, че във всяко свое блюдо Йоме оставя по някоя и друга хапка, и се притесни дали не е сбъркал нещо в държането си. Вгледа се в Йоме: щом слугинчето ѝ, момиче на не повече от девет години, ѝ поднесеше блюдо, човек можеше лесно да забележи копнежа, изписан на личицето му.

Йоме се усмихваше и благодареше на момичето, сякаш то беше някакъв лорд или дама и заслужаваше внимание, а не бе просто слугинче. След това Йоме се взираше в лицето му, за да прецени доколко вкусно според детето е блюдото. Ако момичето много беше харесало храната, Йоме оставяше няколко хапки и детето ги грабваше гладно от блюдото, докато го отнасяше към кухнята.

Габорн се изненада, когато Йоме почти не докосна обилно напоената с портокалов сок печена яребица, но изяде цялото си блюдо със студено кисело зеле, сякаш беше невероятен деликатес.

Чак на четвъртото блюдо Габорн забеляза, че неговият прислужник, още съвсем малко момче, все повече пребледнява при мисълта, че може би няма да хапне нищо до полунощ.

Когато момчето му поднесе талар с вкусно телешко, задушено във вино, дребен лук и орехи, Габорн му махна с ръка да го отнесе и хлапето се втурна и нагъна храната още докато беше гореща.

За изненада на Габорн, крал Силвареста забеляза това негово действие и го изгледа със свъсени вежди, сякаш Габорн му беше нанесъл страшно оскърбление. Габорн добре запомни този поглед.

Но когато, само след няколко секунди, Йоме направи същото, незабелязала гафа на Габорн, нито реакцията на баща си, Силвареста задъвка замислено телешкото си, а после се обърна на висок глас към дъщеря си:

— Не ти ли допада храната, скъпа? Може би трябва да ги доведат и да ги набият, ако са те обидили?

При тази заядлива шега Йоме се изчерви.

— Аз… не, храната е много вкусна, милорд. Но се боя, че попрекалих. Готвачите трябва да бъдат похвалени, а не наказани.

Тогава крал Силвареста се засмя и лукаво намигна на Габорн. Въпреки че Габорн все още не се беше разкрил, кралското намигване му каза: „Двамата си приличате. Ще се радвам да се съберете.“

Но всъщност от няколкото кратки зървания Габорн беше решил, че може би той самият не е достоен за Йоме. Очите на слугинчето ѝ блестяха, изпълнени с твърде силна обич към нея, а когато хората около нея заговореха, се придържаха към тон на привързаност и почит, граничещи с благоговение. Въпреки че самата Йоме беше едва шестнадесетгодишна, онези, които я познаваха добре, не само я обичаха — ценяха я като съкровище.

Когато Габорн се приготви да си тръгне от Хиърдън, баща му го заведе да поговорят насаме с крал Силвареста.

— Така — беше казал крал Силвареста. — Значи най-после решихте да посетите владенията ми.

— Щях да дойда и преди — отвърна Габорн, — но заниманията ме възпрепятстваха.

— Ще дойдете догодина — каза крал Силвареста. — Но по-открито, надявам се.

— Да, милорд — отвърна Габорн. Сърцето му се разтуптя. — Очаквам го с нетърпение. Има обаче един въпрос между нас, милорд, който трябва да обсъдим.

Бащата на Габорн се пресегна и го докосна по лакътя да го накара да мълчи, но Силвареста само се засмя и го изгледа с мъдрите си и разбиращи сиви очи. После каза:

— Догодина.

— Но въпросът е важен — отвърна Габорн.