Затова му се стори удивително, когато първата му мечта се сбъдна: Радж Атън реши да го вземе в Хиърдън и да хвърли линеещото му тяло пред крал Силвареста. Това действие беше замислено да посрами краля. Радж Атън често си доставяше това удоволствие — да засрами някого.

Стори му се чудо, когато видя своята дъщеря, Шемоаз. Беше станала красива, не беше вече онова луничаво дете от спомените му.

Това, че я видя, му стигаше. Иърмън чувстваше, че животът му е завършен. Оттук нататък щеше бавно да потъва в забравата.

Но все още му предстоеше едно дело. Докато линееше във фургона на Посветителите, той започна да се тресе и от задницата се качиха мъже и отвориха вратата. Иърмън бавно отвори очи. В тъмния фургон над унесените в сън Посветители прелитаха рояци мухи. Мъже и жени бяха натъпкани един до друг като осолена риба в буре, налягали върху гнилата слама.

Край отворената врата стояха навъсени облекчители в сиви халати. Слънчевите лъчи, проникнали вътре, го заслепиха, но Иърмън видя, че са поставили нечие тяло до стената. Нов Посветител. Още една жертва.

— Какво имаме тука? — попита пазачът им. — Метаболизъм ли?

Облекчителят кимна. Иърмън видя дамгите по тялото на мъжа — беше взел дузина дарове на метаболизъм и сега служеше за вектор.

Облекчителите на Радж Атън огледаха за място, където да поставят новодошлия. Един сляп Посветител, който спеше до Иърмън, се превъртя в съня си и се сви за по-топло до една куца развалина.

Така до Иърмън се отвори място и облекчителите заломотиха на езика си: „Мазза, халаб дао або“ — „Тук, отмести това спечено камилско говно.“

Единият дръпна настрана вкочанените крака на Иърмън, сякаш той беше спеченото говно. Поставиха Посветителя до него.

Иърмън се вгледа в лицето на евнуха Салим ал Дауб, само на педя от неговото. Дебелият мъж дишаше, ох, толкова бавно, точно като човек, отдал метаболизма си. Човекът, който държеше дара на самия Иърмън, лежеше до него безпомощен. Вектор на метаболизъм. Вектор, подозираше Иърмън, за самия Радж Атън.

Салим спеше дълбок сън, от който, закле се Иърмън, нямаше да се събуди никога.

Във фургона седеше един пазач — Непобедим — на столче в отсрещния ъгъл, с извита кама на коленете и с отегчено изражение. Иърмън не можеше да рискува да се задвижи бързо, не можеше да привлече внимание, но от друга страна, той от шест години вече не можеше да се движи бързо.

Дълго и мъчително се опитваше да разтвори стегнатата си дясна ръка. Откопчването на вкочанените пръсти беше трудно. Бе прекалено възбуден, твърде разгневен. Обзе го вълнение. Ако можеше да унищожи този човек, щеше да получи двойна награда — щеше да върне своите дарове и в същото време да лиши Радж Атън от метаболизъм.

А навън се вихреше битка. Мрак проряза небето и сенки и светлина нахлуха във фургона. По стените на замъка закрещяха хора.

Иърмън съжали, че ги няма вече даровете му на сила, съжали, че не може да удуши Салим със свръхестествена лекота. Но те си бяха отишли отдавна.

Много дълги минути продължи да разтваря проклетата си, безполезна ръка. Изведнъж, докато се мъчеше, Иърмън почувства едно огромно, изгарящо го желание. Удряй. Удряй сега, ако можеш!

И докато тази мисъл го изпълваше, ръката му изведнъж се откопчи и се отвори — бавно, като разтварящо се цвете.

Когато тръгна от Банисфер, Боренсон беше повече от обезумял. Беше само отчасти в съзнание. Представяше си хаоса, който щеше да предизвика сред войските на Радж Атън.

Докато яздеше на юг, не видя никакви признаци на битка. Твърде много хълмове и планини засланяха Лонгмът от очите му. Не можа да види потъмняващото небе, защото ниските облаци над планините бездруго скриваха всичко. Веднъж му се стори, че чува викове, но ги чу някак много далечни и реши, че тези викове са от някакъв сън наяве, остатък от фантазиите за разрухата, които се въртяха в ума му.

Южно от планинското село Кестрел смени посоката и пришпори коня си по една горска пътека, за да съкрати времето. Често беше ловувал по тези хълмове с краля. Намираше се малко на север от ловния приют на Гроувърман — голяма удобна хижа.

Не се боеше нито от духове, нито от горски зверове. Боеше се само, че ще стигне твърде късно Лонгмът.

Докато катереше планините, стана студено. Той прогизна от ледения дъжд, а планинската пътека стана хлъзгава. Скоро дъждът обърна на лапавица и сняг, така че той загуби повече време, хващайки тази пътека, отколкото ако беше останал на пътя.

Високо в хълмовете, на една поляна, обкръжена от трепетлики, забеляза следи от хала, пресякла горската пътека. Халата беше влачила нещо тежко тук преди няколко часа, малко преди разсъмване. По земята се виждаха червени кървави парцали и останки от костен мозък. Много пресни следи.

Отпечатъкът от стъпалото на халата беше близо три стъпки дълъг и две широк. Четири пръста. Женска. Голяма женска.

Боренсон огледа следата. Между купчина остри камъни се виждаха черни косми. Халата може би беше влачила глиган. Но космите бяха твърде тънки за глиган. Боренсон подуши. Мечка, явно. Голям мъжкар. Също толкова плътна миризма като на глиганите на Дънуд, но не толкова мръсна.

Отново подуши, опита се да долови миризмата на халата, но не помириса нищо. Халите бяха ненадминати в способността си да подражават миризмата на околната им среда.

Боренсон погледна нагоре по пътеката и съжали, че не може да проследи халата — макар и за малко.

Мирима можеше да е в опасност. Най-вероятно Радж Атън щеше да наложи за малко обсада, за да изкара деня в почивка, подготвяйки се за сражение. Окупационната му армия трябваше да пристигне скоро.

Боренсон се боеше, че изобщо няма да стигне до замъка преди обсадата, че няма да може да помогне на Мирима.

Освен това трябваше да обмисли и предизвикателството да тръгне на лов за халата. Женската щеше да е горе сред дърветата, недалече от планинския връх, и да се храни с убитата мечка. Теренът тук беше твърде объркан, за да се справи лесно човек: имаше много нападали клони, а храсталаците бяха израсли гъсти и високи след дългото лято.

Улавянето ѝ щеше да е трудна работа. Халите усещаха движението, чувстваха звука като треперене. Единственият начин да се приближиш до такова чудовище бе да се промъкваш бавно и крадешком, като стъпките ти се чуват на неравни интервали.

За миг Боренсон помисли да проследи халата.

Но някъде от много далече сякаш го призова някакъв глас, и той изпита непреодолим порив. Удряй. Удряй сега, ако можеш!

Кралят му имаше нужда от него. Мирима имаше нужда от него.

Той пришпори коня по планинските пътеки, а снегът започна да се трупа — първият за сезона. Дъхът на коня излизаше на тънки струйки пара.

Утре беше първият ден на Хостенфест, първият ден на лова, сети се Боренсон и започна да мисли за това, за да се успокои. Щеше да бъде добър лов, с падащия сняг. Глиганите щяха да тръгнат към долините, оставяйки следи покрай поляните. Щеше да се обзаложи с Дероу и Олт кой от двамата им господари пръв ще забие копието си в някое прасе.

Закопня за лая на кучетата, за дълбокия зов на роговете. За нощните пирове край огньовете.

„Но аз трябва да ударя сега“ — припомни си той и препусна още по-бързо. Искаше му се да удари, искаше му се да има някоя цел.

Отново се обезпокои дали бе избил всички Посветители в замък Силвареста. „Ударих както можах“, каза си. Беше избил всички, които бе видял, но някои можеше да са преместени от цитаделата в града, така че невидимите нишки на сила още да свързват Радж Атън с Посветителите там.

Една битка между Владетели на руни можеше да е доста сложна. Броят на даровете играеше важна роля в такава битка, също както умението и подготовката на воините.

Но също така важен беше и балансът от качества. Радж Атън притежаваше толкова много дарове, че избиването на неговите Посветители изглеждаше почти безплодно усилие. Но един силен Владетел на руни, лишен от ум или от гъвкавост, можеше да се превърне просто в дебелак, в едно нищо по време на боя. Вземи му метаболизма и дори Владетелят на руни да има десет хиляди дара на мускул, ще се движи толкова бавно в сравнение с някой добре балансиран войник, че все едно е окачалка за дрехи; ще се превърне във „воин с нещастни пропорции“.