„Разбира се — помисли той, — войските на Радж Атън вече сигурно са стигнали до Лонгмът. Толкова съм изостанал зад тях, че е късно да се включа в битката.“ Всъщност не го интересуваше повече. Какъвто и да се окажеше изходът при Лонгмът, той смяташе да се отрече от своя владетел.

С избиването на невинни Посветители, мъже и жени, които не бяха извършили никакво престъпление, освен че обичаха един добър и почтен крал, Боренсон беше извършил повече, отколкото който и да било господар можеше да поиска. Затова сега щеше да се отрече от клетвите си към Ордън и да стане свободен рицар. По своя воля щеше да се сражава както намери за добре.

Отиде до една круша край някаква изоставена ферма и се покатери на нея, за да набере най-узрелите круши на върха — за себе си, а също и за Мирима и близките ѝ.

От върха на дървото видя нещо интересно: отвъд близкото възвишение се виждаха дълбоки езера със стръмни брегове, под горичка от върби; езера, сини като небето. Бяха нападали жълти върбови листа и леко се носеха по повърхността. Но имаше и рози, червени и бели.

„Някой магьосник живее там — вяло си помисли Боренсон. — Воден магьосник и хората са хвърлили във водата рози, за да измолят благословията му.“

Слезе от дървото, затича през възвишението към кротките води и приближи бавно и с упование. Нямаше рози, нито цветя да подслади аромата на чародейните води, но имаше круши.

И той пристъпи до края на езерото, където върбови коренища се сплитаха по чакълестия бряг, и седна на един голям черен корен. Сухите листа на дърветата над него се полюшваха от лекия ветрец, шумяха и Боренсон дълги минути зовеше тихо: „Вълшебнико воден, любимецо морски, вълшебнико воден, молбата ми чуй.“

Но езерните води си оставаха спокойни и той не видя в блесналото езеро нищо освен водомерки, които се пързаляха по плоската повърхност, и няколко кафяви тритона, които плуваха отдолу и го гледаха със златните си очи.

Отчаян, той започна да се чуди дали чародеят отдавна не е умрял, а хората да продължават да подслаждат езерата с надеждата, че някой ден може да дойде друг. Или дали това място не се обитава от дух и местните момичета да хвърлят рози, за да умилостивят някой удавник.

След дълго седене на върбовия корен и след като призивите му не доведоха до нищо, Боренсон притвори очи; вдъхваше мириса на уханната вода и мислеше за дома си, за Мистария, за кротките целебни води на езерата при Дера, където лудите можеха да отидат да се окъпят и да отмият от себе си безпокойните мисли и спомени.

Докато лежеше и мислеше, усети, че някакъв хладен корен се трие в глезена му, и помисли да отмести крака си, когато изведнъж коренът се уви около крака му и нежно го стисна.

Той погледна надолу. В самия край на водата, под малките вълни, видя едно десетгодишно момиче с бледосиня кожа, гладка като глеч, и с коса от сребро. То се взираше към него изпод водата, с широки и зелени като всички морета очи, а клепачите му не мигаха, бяха съвсем неподвижни. Само пурпурните нишки на вените по гърлото леко пулсираха от диханието.

Тя отдръпна ръката си от крака му, посегна под водата и се хвана за върбовите корени.

Ундина. Твърде млада, за да има голяма сила.

— Донесох ти круша, мила, ако я поискаш — промълви Боренсон.

Ундината не му отвърна, само се взря в него и през него с големите си бездушни очи.

„Нощес убивах момичета на твоите години“, прииска му се да каже, да го изплаче.

„Знам“, казаха очите ѝ.

„Никога няма да намеря покой“, каза безмълвно Боренсон.

„Аз мога да ти дам покой“, казаха очите на ундината.

Но Боренсон знаеше, че лъже, че щеше да го притегли долу под вълните, да му даде любов и докато го любеше, той щеше да е жив, на дъното на езерата. Но след време щеше да го забрави и той щеше да се удави. Щеше да му даде само няколко кратки дни наслада преди смъртта.

„Бих искал като теб да можех да се слея с водата и да позная покоя“ — помисли Боренсон. Спомни си за морето у дома, за белите гребени, спускащи се над огромните вълни, тъмнозелени като стара мед.

Очите на ундината се разшириха при спомена му за морето и на устните ѝ се оформи усмивка, сякаш му бе благодарна за този спомен.

После той взе една от златните круши, посегна към водата и ѝ я даде.

Тя протегна влажната си, крехка синя ръка с дълги нокти от сребро, но после го сграбчи за китката и се издърпа нагоре достатъчно, за да може да го целуне по устните.

Жестът бе неочакван, бърз като скочила да полети във въздуха риба, и Боренсон усети как устните ѝ се отриха в неговите само за миг.

Той постави крушата в шепата ѝ и си тръгна, и дълго след това не можеше добре да си спомни каква болка го беше отвела до това езеро с червените и бели рози, полюшващи се между златни листа.

Успя да намери коня си, след което подкара леко, като остави животното да пасе, докато върви. Скоро стигна малката морава пред Банисфер, където сред дивите невени се виждаше къщата на Мирима.

От готварското огнище се вдигаше синкав пушек и една от грозните сестри на Мирима — Инет, спомни си той името ѝ — стоеше на двора и хвърляше зърно на проскубаните черни пилета.

Когато спря, Инет вдигна очи към него и на обезобразеното ѝ лице се изписа усмивка. Но повехна бързо.

— Добре ли си?

— Не — отвърна Боренсон. — Къде е Мирима?

— През града мина вестоносец — каза Инет. — Събираха войска. Лорд Ордън е в Лонгмът. Тя… Мирима тръгна снощи. Много момчета от града отидоха да се бият.

Цялата сърдечна лекота, която бе изпитвал през последния час, се изцеди от него.

— В Лонгмът? — изрева Боренсон. — Защо?

— Иска да е с теб! — отговори му Инет.

— Но това… няма да е разходка или панаир! — изрева Боренсон.

— Тя знае — прошепна Инет. — Но вие сте сгодени. Ако ти го преживееш, тя иска да го преживее с теб. А ако не…

Умът му заработи трескаво. Шейсет мили. Близо шейсет мили до Лонгмът. Тя нямаше да може да стигне дотам за една нощ, дори и за две.

— Пеш ли тръгна?

Инет поклати глава.

— С едни момчета от града. Във фургон…

Твърде късно. Твърде късно.

Боренсон обърна коня и препусна да я догони.

Габорн чу вика на Йоме. Беше толкова стряскащ, че той се побоя да не би да е простреляна. Яздеха вече от часове, спираха само да сменят конете и Йоме нито веднъж не се беше оплакала. Той се обърна да види какво става.

Видя първо, че крал Силвареста седи в седлото си и кима. Стискаше седлото с две ръце. И плачеше. От очите му се стичаха сълзи.

Йоме също се беше присвила.

— Габорн, спри. Трябва да спрем! — извика тя.

— Какво става? — попита Габорн.

— Гааах — каза крал Силвареста.

— Нашите Посветители умират — каза Йоме. — Той… не знам дали има сила да продължи.

Габорн усети как го обзема смазваща тъга.

— Боренсон. Трябваше да се сетя. — Чувстваше се съсипан. — Много съжалявам, Йоме.

Приближи се до краля и го хвана за брадичката.

— Можеш ли да яздиш? Можеш ли да се държиш на коня? Трябва да яздиш! Дръж се!

Габорн натисна силно ръцете на краля върху седлото.

— Дръж се! Ето така!

Крал Силвареста се вгледа в лицето на Габорн и стисна здраво.

— Ти имаш ли сила да яздиш? — попита Габорн Йоме.

Тя кимна навъсено.

Габорн поведе конете в лек тръс, без да се отдалечава от поверениците си. Крал Силвареста зяпаше нагоре към звездите и се заглеждаше в светлините на всяко селце, което подминеха.

Пет мили по-нататък на един завой кралят изхвърча от седлото и тежко падна в меката кал край пътя. И пак захлипа.

Габорн клекна до него и му прошепна тихо няколко думи, после му помогна да се качи на коня.

През цялата дълга нощ крал Ордън чакаше вест или знак от сина си. Тежко беше това чакане, най-тежкото нещо, което бе правил в живота си.