Три часа след като беше влязъл в цитаделата на Посветителите, най-сетне свърши делото си. Беше неизбежно някои Посветители да се събудят и да се опитат да се борят с него. Беше неизбежно, че някои жени, които убиваше, се оказваха красиви, и че някои от мъжете бяха млади и можеше да ги очаква пълноценен живот. Неизбежно беше, че колкото и да се мъчеше да блокира спомените за лицата им в ума си, имаше мигове, които знаеше, че никога няма да забрави: като онази стара сляпа жена, впила костеливите си пръсти в палтото му, молеща го да почака; като усмивката на стария му приятел по чашка по време на лов капитан Дероу, който му пожела последно сбогом с разбиращо намигване.

По средата на деянието си Боренсон осъзна, че това се беше искало от него, че Радж Атън беше оставил нарочно Посветителите без охрана, че беше знаел, че ще бъдат избити. Той не изпитваше състрадание към тези хора, за него те не означаваха нищо.

Нека приятел да премахне приятел, брат да вдигне нож срещу брата. Нека се разкъсат помежду си държавите на Севера. Точно това искаше Радж Атън и Боренсон съзнаваше, че още докато избива тези невинни, се е превърнал в инструмент в ръката на Вълчия господар.

Оставянето на Посветителите съвсем без охрана не беше наложително. Четирима или петима добри бойци можеха да им осигурят известна закрила. Възможно ли беше чудовището да изпитва такова удоволствие от това?

Боренсон чувстваше ума си разпран като зейнала рана, всеки миг му носеше болка. Но негов дълг беше да се подчини на своя владетел без колебание. Негов дълг беше да убие тези хора, и макар да се бунтуваше от кървавата касапница, усети, че неволно се чуди отново и отново. „Дали ги избих всички? Дали изпълних дълга си? Това ли е всичко, или Радж Атън е скрил някои от тях?“

Защото след като не можеше да се добере до векторите, които Радж Атън беше отвел със себе си, Боренсон трябваше да избие всеки Посветител, който подхранва Вълчия господар със сила.

Беше покрит с кръв от шлема до ботушите.

Излезе на Пазарната улица, хвърли ножовете на паважа и дълго постоя под дъжда, за да измие лицето му, да измие ръцете му. Почувства се добре от хладината му, но през последните няколко часа кръвта се беше съсирила на гъсти петна. Дъждовната вода нямаше да я измие.

Обзе го чувство на обреченост. Вече не искаше да бъде войник на Ордън, не искаше да служи на никой крал. Шлемът го стягаше, сякаш щеше да смаже главата му, толкова болеше. Той го захвърли на земята и кухото желязо издрънча и се затъркаля по камъните.

След това излезе от замъка Силвареста.

Никой не го спря. Бяха оставили само някакъв жалък страж.

Когато стигна до градските порти, младокът само погледна оплисканото му с кръв лице, отстъпи назад и изкрещя, вдигнал палец и показалец, все едно в защита от призрак.

Боренсон нададе вик, който отекна от стените, след което побягна в дъжда, през изгорелите поля към гората, където беше скрил коня си.

В тъмнината и дъжда половин дузина върколаци с дълги копия направиха грешката да се нахвърлят върху него. Излязоха от едно дере и се втурнаха към него като черни дяволи, насочили копията си напред.

Червените им очи почти сияеха в тъмното, а гъстата им козина им придаваше донякъде вълчи вид. Ръмжаха и подскачаха на късите си крака, като понякога се подпираха със свободния си преден крайник.

За миг Боренсон помисли дали да не се остави да го убият.

Но в ума му моментално се появи образът на Мирима: копринената ѝ рокля с цвета на облаци, гребените с перли в тъмната ѝ коса. Той си спомни мириса ѝ, звучния ѝ смях, когато я беше целунал пред малката им къща.

Сега имаше нужда от нея, а у върколаците видя само продължение на Радж Атън. Бяха негови пратеници. Беше ги довел тук, за да убиват, и макар хората на Боренсон да бяха прогонили върколаците и да ги бяха пръснали по хълмовете, за няколко месеца те щяха да се превърнат в напаст за тази земя.

За Радж Атън беше все едно. Върколаците щяха да изпълняват неговата воля, докато се стремят да се хранят с човешка плът. Щяха да вършат всички убийства, които искаше от тях, но най-напред щяха да взимат най-слабите — децата от люлките, жените, когато перат край реката.

Първият върколак се понесе срещу Боренсон и хвърли копието си отблизо, така че каменният му връх се пръсна в ризницата му.

Бърз като змия, Боренсон вдигна бойната си брадва и я развъртя.

Беше подсилен воин и опасен противник. Отсече ръката на един, завъртя се и удари друг право в гърдите.

Докато правеше всичко това, започна да се усмихва, преценявайки всяко свое движение в битката. Не му беше достатъчно да убие върколаците; искаше му се да го направи добре, да превърне битката в танц, в произведение на изкуството. Когато един върколак се втурна към него, Боренсон заби облечения си в желязна ръкавица юмрук в зъбите му, след което спипа езика му и го изтръгна.

Друг се опита да побегне. Боренсон прецени скоростта му, прицели се между поклащащите се щръкнали уши и запокити брадвата си с все сила. Не беше достатъчно да пръсне черепа на звяра — трябваше да го направи перфектно, да улучи целта си така, че костта да издаде онзи цепещ звук и главата да се пръсне като презряла диня.

Върколакът падна. Останаха още двама, които се втурнаха срещу него един до друг, насочили копия. Без даровете си на зрение Боренсон изобщо нямаше да може да избегне тези черни копия.

Когато върколаците замахнаха, Боренсон просто отплесна с две ръце върховете на копията настрани, след което сграбчи едното, изтръгна го, хвърли се напред, превъртя се и наниза и двамата през пъповете.

Двамата върколаци останаха слисани, приковани един към друг.

Боренсон отстъпи и ги огледа. Двата върколака знаеха, че ще умрат. От такава рана не можеха да се изцерят. Съществото отзад загуби свяст, рухна на земята и повлече приятеля си върху коленете си.

Боренсон се замисли за начина, по който се беше бил, за точните си движения. Деянието му беше толкова близо до поезия или до танц, колкото можеше да се постигне.

Започна да се смее гърлено, защото така трябваше да се води война — мъжете да се сражават за живота си. Един добър мъж, борещ се да защити своя дом и семейство.

Самата схватка сякаш му се стори повече балсам за грижите му, отколкото дъждът. Боренсон прибра брадвата си и се забърза към коня си през проливния дъжд.

„Няма да ги измия тези ръце — каза си той. — Няма да измия и това лице, докато не застана пред своя принц и пред своя крал, за да видят какво са направили.“

Така Боренсон взе коня си и препусна в мрака. На четири мили по пътя източно от града се натъкна на един мъртъв рицар на Ордън и взе пиката му.

Конят му не можеше да се сравни с чудесния ловец на Габорн. Но пътят беше чист, макар и поразкалян, и в нощ като тази, с дъжда, който да ги охлажда, можеше да препуска цяла вечност.

Боренсон продължи да препуска по хълмовете, докато дъждът не спря. Облаците се разпръснаха и звездите грейнаха ярки и чисти.

Канеше се да поеме към Лонгмът. Но когато пътят се раздвои на изток и юг, настроението на обреченост все още го владееше и той свърна на изток, към Банисфер.

Зората го завари да язди през зелени поля, по които не личаха белези от война, през лозята на двайсет мили северно от Банисфер, в които млади жени пълнеха кошове със зряло грозде.

Той спря в едно такова поле да хапне. От гроздовете капеше вода от снощния дъжд; бяха сочни като първия грозд, изяден от първия човек на света.

Реката тук беше широка сребърна лента, блеснала през зелените лозя и ливади. През нощта Боренсон беше мислил да остане покрит с кръв, но сега не искаше Мирима да го види така, не искаше дори да предположи какво е направил.

Затова слезе при реката и поплува гол, без да го притесняват свинарите, подкарали стадата си по пътя.

След като слънцето го изсуши, Боренсон облече бронята си, но окървавеното си палто хвърли във водата, за да отнесе тя надолу лика на зеления рицар върху синьо поле.