— Трябва да поговорим веднага — заяви Габорн.

Херцогът го изгледа обидено.

— Милейди, да не би принц Ордън да говори от Ваше име и от името на краля?

— Да — отвърна Йоме. — Той е мой приятел и наш съюзник.

— Какво ще поискате от мен? — попита Гроувърман. — Трябва само да кажете.

Тонът му бе изпълнен с такова покорство, поведението му бе толкова отстъпчиво, че Йоме почти реши, че се преструва. Но когато се вгледа в очите на херцога, видя в тях само готовност да се подчини.

Йоме подхвана по същество.

— Лонгмът съвсем скоро ще бъде атакуван. Крал Ордън е там, с Дрийс и други. Как смеете да му отказвате помощ?

Гроувърман разпери ръце, сякаш стъписан.

— Отказвам му помощ? Отказвам помощ? Какво повече мога да направя? Изпратих най-добрите си рицари, които можех, като ги накарах да яздят с все сила — над две хиляди души. Уведомил съм Кауфорт, Емит, Донийс и Джоник — и те ще се стекат тук до обед. Както написах в писмото си, мога да обещая още пет хиляди души до тази нощ!

— Но… — заговори Йоме. — Ордън ни каза, че сте му отказали помощ.

— Кълна се в честта си, той греши! Никога! — извика Гроувърман. — Ако жените можеха да са щитоносци, а телетата рицари, до час щях да тръгна с армия от четвърт милион. Но никога не съм му отказвал помощ!

Тя се замисли. Вярно, по стените на Лонгмът имаше твърде много рицари. Беше решила, че са от Дрийс, или че Ордън ги е събрал по пътя си.

Габорн я докосна по лакътя.

— Баща ми ни е изиграл. Сега разбирам. Трябваше да се сетя по това, което почувствах. Баща ми винаги е твърдял, че замислите дори на най-умния мъж са толкова добри, колкото информацията му. Изигра ни точно така, както смята да изиграе Радж Атън. Знаеше, че нямаше да напуснем Лонгмът. За да ни защити, е измислил начин да ни изкара вън от опасността.

Главата на Йоме се завъртя. Ордън ги беше излъгал с такава привидна искреност, до такава степен я беше накарал да се ядоса на Гроувърман, че не бе могла да прецени положението.

До този момент, ако сметките ѝ бяха верни, войските на Радж Атън трябваше да са стигнали до Лонгмът. Дори двамата с Габорн да обърнеха веднага, нямаше да успеят да се доберат до портите на Лонгмът. А днес към Радж Атън щяха да се присъединят още сто хиляди души.

Ако Гроувърман изчакаше до нощта, за да тръгне, щеше да е много късно. Но Йоме не можеше да седи тук, докато хората ѝ се бият в Лонгмът. Трябваше да направи нещо. Тя се напрегна — и планът се оформи.

— Херцог Гроувърман — попита Йоме, — колко щита имате в момента?

— Десет хиляди годни за бой мъже — каза Гроувърман. — Но те са обикновени бойци, от простолюдието. Най-добрите ми рицари са в Лонгмът.

— Не мъже… щитове. Питам ви колко щита имате?

— Ами…, сигурно ще мога да събера дванайсет хиляди, ако преровим и оръжейните на близките имения.

— Направете го — каза Йоме, — и съберете всичките копия, брони и коне, които можете — и всички жени, мъже и деца над девет години, които могат да яздят — и всичкия добитък и коне, и каруци. Всяко одеяло от вашите бежанци ще превърнем в знаме, и те ще се веят от каруците. Донесете всички бойни рогове, които намерите. И бързо. Трябва да потеглим след не повече от два часа.

— Скоро към Лонгмът ще тръгне голяма армия — довърши тя. — Толкова голяма армия, че дори Радж Атън ще потрепери!

В студените сиви небеса над Лонгмът мракът лъсваше между облаците като преобърната мълния. Тримата останали огнетъкачи на Радж Атън вече бяха в пълния си боен блясък, загърнати само в ярките си пурпурни пламъци. Бяха се присвили зад една стена от струпани камъни — всъщност каменна ограда, оставена от фермер — и мятаха пламъци към замъка. Всеки от огнетъкачите се протягаше поред към небето и улавяше слънчевата светлина, така че за миг цялото небе помръкваше, а после нишките огъната светлина и жар кацаха в шепите им и засияваха като малки слънца преди огнетъкачите да ги хвърлят.

Нямаше голяма полза. Замъкът Лонгмът бе изграден от древен камък и Земните пазители бяха втъкали в него заклинания. Топките от светлина и зной политаха от ръцете на огнетъкачите, разширяваха се, когато доближаваха замъка — защото огнетъкачите не можеха да съсредоточат силата си от такова разстояние — и се пръскаха безвредно в бойниците.

Все пак от усилията им имаше известен ефект. Воините на крал Ордън се бяха свили зад бойниците за укритие, а един огнетъкач беше ударил една от балистите при първото си хвърляне и бе принудил хората на Ордън да издърпат балистите и катапултите в кулите.

Така че за момента битката беше доста упорита — огнетъкачите мятаха огнените си топки без особена полза и се уморяваха, а великаните зареждаха катапултите, за да пратят дъжд от камъни над стените.

Понякога, когато някое огнено кълбо се пръснеше във високите стени малко над зъберите, огненият ад отпращаше гореща вълна нагоре през процепите, където се криеха стрелците. Тогава Радж Атън чуваше радващия ухото му крясък на някой войник, усетил острите зъби на огъня. На някои места вързопи със стрели пламваха като подпалки.

Радж Атън беше накарал хора и гиганти да вдигнат огромна клада. Слънчевата светлина често служеше добре като източник на енергия за неговите огнетъкачи, но следобед небесата посивяваха и работата на тъкачите беше некачествена. Ако можеха да разчитат на по-непосредствен източник на енергия, топките им от огън щяха да са по-здрави — може би дори и по-малки, за да могат да проникнат през амбразурите по двете близначни кули.

Ето защо гигантите сечаха грамадни дъбове и мъкнеха падналите дънери от хълмовете, след което ги трупаха на огромната клада. Когато огнетъкачите започнеха да я използват, щяха многократно да подсилят мощта си.

Половин час след като Бинесман напусна околностите на замъка, от запад в бесен галоп пристигна един от наблюдателите със спешни новини. Конят му профуча през лагера и той скочи на земята пред краката на Радж Атън.

„Аха — помисли Радж Атън, — най-после са забелязали армията на Виштимну.“ В състоянието, в което се намираше, с високия си метаболизъм, му се стори, че изтече цяла вечност, докато мъжът проговори. За щастие не почака за разрешение.

— Моля за извинение, велики кралю — каза той със сведена глава. Очите му се бяха опулили от страх. — Но нося спешна новина. Бях оставен да наблюдавам Опасното ждрело. Трябва да ви докладвам, че един конник стигна до ждрелото и унищожи моста. Само посочи с пръст, изрече някакво заклинание и мостът рухна.

— Какво?! — възкликна Радж Атън.

Възможно ли бе Земният пазител да е отрязал Радж Атън от неговите подкрепления? Чародеят беше заявил, че няма да взима страна в това сражение и Радж Атън му беше повярвал. Но старият вещер явно беше намислил нещо.

— Мостът е унищожен. Ждрелото е непроходимо — повтори съгледвачът.

Съгледвачите на Радж Атън бяха обучени да приемат всякакви въпроси, дори риторичните, като питане. Докладваха само това, което са видели, без разкрасяване.

— Забеляза ли някакви признаци за Виштимну?

— Не, о, Велика светлина. Нищо не видях — никакви съгледвачи, никакви облаци прах по пътя. Гората е тиха.

Радж Атън се замисли. Това, че съгледвачът не беше видял признаци за приближаването на подкрепленията, още не означаваше, че Виштимну не идва. Напълно възможно беше магьосникът да си има свои начини да ги засече. И в усилието си да забави армията, идваща към Лонгмът, чародеят беше унищожил моста. Но това щеше само да забави Виштимну, нямаше да го спре. Войските на Виштимну караха големи фургони, пълни с храна, облекло и оръжие, достатъчно запаси, за да се изкара цялата зима, да стигнат за дълга кампания. Фургоните нямаше да могат да минат през ждрелото и трябваше да заобиколят около сто и двайсет мили.

Това щеше да забави кервана с поне четири дни, вероятно пет или шест. Щеше да забави дори онези рицари, които яздеха подсилени коне, така че днес нямаше да могат да стигнат до Лонгмът.