Всички тичаха към замъка, за да намерят убежище.

Но Йоме знаеше, че замъкът ѝ не може да опази народа ѝ. Стените му нямаше да удържат Радж Атън.

Затова тя сви устни и задуха с цялата си мощ, задуха най-напред на запад, после на изток, после на юг. Дъхът ѝ излизаше ухаещ на лавандула и въздухът пред него ставаше пурпурен. Всеки човек, когото докоснеше нейният дъх, всеки, към когото издишаше, в цялото кралство, се превръщаше в пух от глухарче, бяло глухарче, което политаше и се завихряше при всеки най-лек полъх на вятъра, после силният порив изведнъж го подхващаше и то политаше високо-високо, и се понасяше над дъбове и брези, и над елшите на Дънуд.

Най-накрая Йоме духна към себе си и към Габорн, който стоеше до нея, така че и те се превърнаха в глухарчета, и полетяха високо над Дънуд, и се загледаха отгоре към есенните листа, все златни и огнени, и земно кафяви.

Тя видя как армиите на Радж Атън изскочиха от гората с вик, войниците размахаха бойните брадви и копия към замъка. Нямаше кой да им се опълчи.

Пустош. Радж Атън се беше надявал да спечели нещо, но всичко, което щеше да наследи, беше пустош.

Докато конят я носеше на юг в нощта, тя имаше чувството, че лети, че светът остава далече зад нея. Някъде към полунощ я обзе внезапно замайване и тя погледна баща си, който също залиташе в седлото си. Скръб я обзе щом разбра какво става.

В замъка Силвареста някой — Боренсон, подозираше тя — беше започнал да избива нейните Посветители.

Армията на Радж Атън пристигна малко след полунощ, точно както крал Ордън беше казал, че ще стане.

Ханджията Стийвдор Харк се събуди в леглото си до жена си от тропота на конските копита от другата страна на реката. Тук на носа над реката се получаваше един странен трик със звуците. Стръмните канари на хълмистия склон над пътя ги улавяха и отпращаха ехото им по речното русло.

С годините Стийвдор Харк се беше научил да се буди при тропот на копита, защото най-често ако нощем дойдеше конник, това означаваше, че Харк ще трябва да му намери легло.

Ханът му беше малък, само с две стаи, тъй че гостите му често се принуждаваха да спят по четирима-петима на сламена постеля. Един дошъл посред нощ странник означаваше, че Харк може би ще трябва да разбужда гостите си и да ги укротява, докато намества новия си клиент в постелята им — все главоболия от този род.

Тъй че щом чу тропота на копитата, Стийвдор Харк остана да лежи в леглото си; мъчеше се да прецени броя на ездачите. „Хиляда, две хиляди? — зачуди се задрямалият му ум. — Е, в коя постеля да ги натикам сега?“

После си спомни, че мостът е вдигнат и че бе обещал на крал Ордън да отпрати тези мъже на юг към Глигански брод.

Скочи, все още по нощна риза, и заопипва в тъмното да си обуе някакви чорапи, че тук, толкова близо до планините, навън нощем ставаше студено. После изхвърча от хана и се загледа над реката. Беше окачил един фенер на стрехата специално за такива моменти, но сега нямаше нужда от светлината му.

Войниците стояха неподвижно отвъд реката. Рицари в пълно снаряжение, четирима отпред държаха запалени факли да им осветяват пътя. Светлината на факлите се отразяваше от месинговите щитове и от водата. Видът на воините го уплаши — белите криле, гравирани на шлемовете на Непобедимите, пурпурните вълци на връхните им палта. Виждаха се също така мастифи, великани и някакви още по-мрачни същества.

— Ей! Какво искате? — подвикна Харк. — Моста го няма. Не можете да минете. Най-близкото място е нагоре по течението, при Глигански брод. На двайсет мили! Хванете по пътеката.

Кимна им окуражително и им посочи. Една рядко използвана пътека водеше нагоре по реката към брода. Нощният въздух бе натежал от проливния дъжд, а вятърът се вихреше около главата на Харк, понесъл мирис на бор. Тъмните води на реката тихо припляскваха в брега.

Войниците го гледаха и мълчаха. Уморени, сякаш. Или пък не говореха езика му. Стийвдор Харк знаеше няколко думи на мъятински.

— Чота! Чота! — завика им той и засочи нагоре към брода.

Една тъмна фигура си проби път напред. Дребен тъмнокож мъж, с проблясващи очи и без коса. Той се втренчи през реката към Харк и се усмихна широко, все едно че двамата бяха споделили някоя тяхна си шега.

Смъкна халата си и остана гол. В един кратък миг очите му сякаш засияха; след това синкав пламък облиза едната страна на лицето му и се издигна в нощта.

— Мракът на измамата… виждам го у теб! — извика дребният мъж.

Вдигна юмрук и синият пламък се изстреля по ръката му и изсвистя като запокитен камък над реката право към Стийвдор Харк.

Харк извика от ужас, щом огненият прът докосна едната страна на хана. Старите греди изкрещяха болезнено и лумнаха в пламъци. Маслото във фенера, окачен на стрехата, се пръсна по стената.

Малката синя светлина се понесе обратно през реката и се прибра в очите на дребния мъж.

Стийвдор извика и се втурна в хана си, за да измъкне жена си и гостите преди цялата сграда да бъде обхваната от огнената стихия.

Докато извлече жена си и гостите от постелите, покривът на хана беше пламнал.

Стийвдор Харк изхвърча от хана, задавен от пушека, и погледна през реката. Тъмнокожият стоеше неподвижно, гледаше и се усмихваше широко.

После махна с престорено дружески жест на Харк и тръгна по пътя — надолу по течението, към моста на Силата, на около трийсет мили на изток. Това щеше доста да удължи пътя на армията на Радж Атън, но войниците на Вълчия господар щяха да избегнат засадата на Ордън.

Стийвдор Харк усети, че сърцето му бие лудо. Дълъг беше пътят за един стар и дебел ханджия да яхне коня и да стигне до Лонгмът, а и в градчето нямаше подсилени коне. Не можеше да предупреди Ордън, че засадата му се е провалила. Никога не се беше оправял нощем през горите.

Харк безмълвно пожела на Ордън късмет.

Крал Ордън обикаляше укрепленията на Лонгмът в гаснещия залез, за да прецени как най-добре може да се защити скалната твърдина. Замъкът беше странен — външните му стени бяха изключително високи, изградени от същия гранит от хълма, на който клечеше Лонгмът. Крепостта нямаше вторични и третични стени, каквито се срещаха във всеки по-голям замък, като Силвареста например. Нямаше го и богатия търговски квартал; побираше само две укрепени имения за по-дребни барони, наред с цитаделите за херцога, за войниците му и за неговите Посветители.

Но стените бяха яки, защитени със земни руни на обвързване.

Най-голямата постройка в замъка беше гнездото на грааците — чисто функционална сграда на един скалист зъбер, която можеше да побере до шест от едрите влечуги. До гнездото на грааците се стигаше по тесни каменни стъпала, виещи се на зигзаг по източната стена на зъбера. Сградата не беше замислена за защита. Нямаше крепостни зъбци, зад които да се крият стрелци, нито площадки по стълбището, където мечоносците да имат пространство за замах. Побираше само една широка площадка за кацане на върха на скалата и след това шест кръгли отвора към гнездата над площадката.

Херцозите на Лонгмът не бяха гледали грааци от поколения. Преди сто и двайсет години бяха паднали няколко студени зими една след друга и тук, в Севера, грааците бяха измрели от студ. През същите тези зими гигантите главанаци бяха дошли от север през снега. Но когато зимите се бяха стоплили и грааците отново полетяха от юг, кралете на Хиърдън не ги бяха опитомили, като своите предци. Когато изпращаха съобщения, разчитаха повече на вестоносци на подсилени коне.

„Какъв срам“ — помисли Ордън. Една богата традиция беше изгубена. Макар и с малко, нацията бе обедняла от това.

Гнездата бяха поддържани зле. Каменните корита за поене бяха празни. Наоколо се търкаляха изгнили кости, останки от стара храна.

През годините Ордън беше изпращал вести на север по грааци и някои грааци се бяха отбивали тук. Никой не си беше правил труда да почисти торта от пода и сега камъкът беше покрит с мръсотия. Стъпалата, водещи към гнездата бяха изтъркани от времето. От цепнатините в скалата бяха поникнали и пълзяха нагоре лозници заешко око — сините им венчелистчета се бяха разтворили за късното слънце.