Габорн само дето не полетя по стълбите към цитаделата на Посветителите; промушваше се през претъпкания с вмирисани безумци и сакати двор.

Капитан Олт беше до него и му каза:

— Ваше благородие, моля, влезте в кухнята на Посветителите и изчакайте, докато не изпратя някого. Скоро слънцето ще залезе. Може да измислим начин да ви прехвърлим през някоя стена като падне нощта.

Габорн кимна.

— Благодаря ви, сър Олт.

Вече от няколко часа знаеше, че ще се наложи да бяга от замъка Силвареста, но не вярваше, че това ще се случи толкова скоро. Беше си представял, че защитниците на замъка ще окажат твърда съпротива. Стените бяха достатъчно дебели и високи, за да задържат пълчищата на Радж Атън.

Трябваше да поспи. От три дни почти не беше спал. Всъщност той почти не се нуждаеше от сън. Още като бебе беше получил три дара на жизненост и за щастие двама от дарителите му все още бяха живи. Така че като всички, които притежаваха голяма жизненост, Габорн можеше да отдъхва на гърба на коня си, да оставя мозъка си да отпочине, докато той самият се движи като в сън наяве. Все пак понякога му се приискваше да подремне.

Виж, с храната работата беше друга. Дори един Владетел на руни с голяма жизненост се нуждаеше от храна. Точно сега стомахът на Габорн ръмжеше от глад. Но нямаше почти никакво време за ядене.

Нещо по-лошо — той беше ранен. Нищо сериозно, разбира се, но все пак стрелата беше разкъсала десния му бицепс. Ръката за меча. Беше я промил и превързал, но тя пулсираше и пареше.

А Габорн нямаше време нито за раната, нито за стомаха си. Точно сега трябваше да се предреши.

Беше убил един от външните конни съгледвачи на Радж Атън и трима от неговите главанаци гиганти. Стрелите му бяха поразили шест от бойните му кучета.

Конните съгледвачи на Радж Атън щяха да искат да си отмъстят. Габорн никак не беше сигурен, че ще може да се измъкне, дори да дочака нощния мрак. Притежаваше два дара на мирис, но острото му обоняние беше нищо в сравнение с това на някои от бойците на Радж Атън: мъже с носове по-чувствителни от носа на хрътка. Щяха да го проследят.

Въпреки показната си увереност пред Йоме Габорн изпитваше страх.

Все пак се залови да свърши каквото бе необходимо едно по едно. Замириса му на готвено от кухнята на Посветителите и той забърза по дървения под.

Озова се не в кухнята, а в широкото преддверие към трапезарията. Вдясно от вратата през няколкото тежки греди към кухненските помещения видя готварските огньове. От таванските греди висяха оскубани гъски, буци кашкавал, връзки чесън, пушени змиорки и сушени наденици. В един от големите казани вреше супа. Миришеше на естрагон, босилек и розмарин. Между него и готварското помещение имаше дълга работна маса и на нея сляпо момиче трупаше на огромен метален поднос сварени яйца, ряпа и лук.

В краката ѝ едно проскубано коте подмяташе в лапите си изплашено мишле.

По-нататък помещението се уширяваше към масивните дървени маси за хранене, почернели от старост и от мазнина, с пейки от двете им страни. На всяка маса горяха малки маслени светилници.

Хлебарите и готвачите на замъка Силвареста се трудеха усилно по това време на деня, зареждаха масите със самуни хляб и купи с плодове, пълнеха блюдата с месо. Докато другите слуги се бяха струпали по стените да гледат битката, готвачите знаеха задължението си: да се погрижат за несретниците, отдали своите дарове на дома Силвареста.

Както в повечето трапезарии на Посветители, обслужващият персонал беше съставен от хора, които сами бяха пожертвали дарбите си: грозниците, отказали се от своя чар, редяха масите и надзираваха кухнята. Немите и глухите се трудеха в хлебопекарната. Слепите и онези, които се бяха лишили от мирис и усет за допир, метяха подове и търкаха опушените котли.

Габорн моментално забеляза царящата тук тишина. Въпреки че около него се суетяха няколко души, никой не проговаряше, освен по някоя кратка заповед тук и там. Тези хора бяха изплашени.

Самите кухни предлагаха щедра смесица от миризми: миризмата на прясно насечено месо от закланите рано заранта животни и на току-що извадения от фурните хляб се мъчеше да надделее над миризмите на топено сирене, разлято вино и гранясала мас. Съчетанието не беше приятно, но Габорн усети, че устата му се изпълва със слюнка.

Влезе бързо в трапезарията. Един тесен коридор зад нея водеше към хлебарските пещи и Габорн надуши свежия мирис на току-що опечения хляб.

Грабна един горещ самун от масата и едно хубаво слугинче го изгледа намръщено. Но той все пак взе храната все едно, че си беше негова, и отвърна на момичето с поглед, който казваше: „Това си е мое.“

Слугинчето не можа да разбере неизречения укор, но се отдалечи. Държеше ръцете си плътно прибрани до тялото по онзи предпазлив начин, характерен за хората, отказали се от дарбата си на допир. Габорн взе един добре наточен нож и си отряза кълка от поставената в друго блюдо сварена гъска. Пъхна ножа в колана си и задъвка кълката, отвори и бутилка вино. Качеството на виното го изненада.

Едно от кралските ловни кучета се беше изтегнало под масата. Като видя, че Габорн яде, излезе и се намести в краката му, изгледа го с очакване и замете по пода с опашка.

Габорн му хвърли недооглозганата кълка и продължи с хляба.

Умът му работеше трескаво. Въпреки че някой можеше да дойде и да му помогне да излезе от замъка, той знаеше, че това няма да е никак лесно, а и не можеше много да разчита на чужда помощ. Премисли какви ли не планове. Замък Силвареста имаше ров, река, която течеше покрай източната стена, с една воденица за мелене на зърното.

До воденицата сигурно щеше да има ладия, която членовете на кралската фамилия да използват за разходка по реката. Често в подобни случаи от замъка излизаше подземен тунел до кея с ладията.

Но ладията със сигурност щеше да се наблюдава от войниците на Радж Атън. Вълчия господар водеше върколаци, а те можеха да виждат и в най-големия мрак. Така че едва ли можеше да се измъкне с ладията.

Кухнята можеше да има нещо като канал, свързан с реката. Но едва ли. В кухните не оставаше за изхвърляне почти нищо. Кокалите се даваха на кралските кучета. Обелките от зеленчуците отиваха за свинете. Кожите отиваха при кожарите. Всичко, което останеше, отиваше в градините за тор.

Габорн трябваше да се измъкне през реката. Не можеше да рискува да излезе по суша. Бойните кучета щяха да го намерят.

А и да остане не можеше, не можеше да се скрие в замъка за през нощта. Трябваше да го напусне преди да се мръкне. Веднага щом се стъмнеше съвсем и градът притихнеше, ловците на Радж Атън щяха да започнат да го издирват, дори само за да си отмъстят.

Миловидното слугинче се върна с втора бутилка вино, още хляб и месо, за да замести с тях взетото от Габорн.

Габорн заговори до врата ѝ:

— Извини ме. Аз съм принц Ордън. Трябва да стигна до реката. Знаеш ли някой проход, по който да мога да изляза? — Почти моментално се усети колко е глупав и си помисли: „Не трябваше да си казвам името.“ Все пак беше изпитал необходимостта да я впечатли с характера на затруднението си, а това беше най-бързият начин.

Девойката го погледна и огънчето на светилника се отрази в кафявите ѝ очи. Габорн се зачуди защо се е отказала от сетивото си. Нещастно приключила любовна връзка, желание никога повече да не гали или да бъде галена? Животът ѝ нямаше да е лек. Отдалите дарбата си на допир не можеха да усещат нито студ, нито болка, нито удоволствие. Освен това всичките им други сетива някак помръкваха — слух, зрение, обоняние.

Поради това, за тях животът беше празен като на пристрастените към опиума. Често се случваше да се изгорят или да се порежат, без изобщо да го разберат. В студа на зимата можеха да получат измръзвания и да ги търпят без сълзи.

Габорн не знаеше на кого е отдала своя дар на допира — дали е отишъл при краля, при кралицата или при Йоме. Но беше убеден, че крал Силвареста ще бъде осъден на смърт. Сигурно до няколко часа, още преди да се съмне. Освен ако Радж Атън не пожелаеше най-напред да го подложи на изтезания.