Макар Йоме да съзнаваше, че градът е изгубен, макар да разбираше как бе станало това, не можеше изцяло да повярва на това, което виждаха очите ѝ.

Беше зашеметена. Беше невъобразимо потресена.

Подвижният мост се спусна. Желязната решетка на портикула се вдигна. Вътрешната порта се отвори.

Без да е убит и един враг, замъкът Силвареста падна.

Посрещнат от възторжени възгласи, Радж Атън влезе във вътрешния двор, а хората на Йоме припряно заразчистваха струпаните коли и бъчви, ята кокошки и гъски се разхвърчаха пред пътя на Вълчия господар.

„Как съм могла да бъда толкова сляпа? — зачуди се Йоме. — Как можах да не проумея опасността?“

Само допреди няколко мига Йоме се беше надявала, че баща ѝ и крал Ордън ще успеят да спрат Радж Атън.

„Колко съм простодушна.“

До нея баща ѝ закрещя, призова отдалече войниците си да се предадат. Не искаше да гледа как загиват.

Студеният вечерен вятър отнесе думите му.

Потресена, Йоме се извърна и погледна баща си, и го видя пребледнял и сломен, и унил, унил и изцеден от всякаква надежда.

„Гласът на баща ми е сух и невеществен. Като издухана от вятъра пепел. Той е нищо пред Радж Атън. Всички ние сме нищо.“

Това никога не си го беше представяла.

Радж Атън съвсем леко се наведе в седлото си. От толкова далече и високо лицето му не беше съвсем малко, като блещукащо късче кварц по пясъчния бряг; Йоме си представи, че е красив. Изглеждаше млад. Изглеждаше прелестен. Бронята си носеше с такава лекота, с каквато някой друг щеше да носи дрехите си, и Йоме го загледа с почуда. Мълвеше се, че притежавал дарове на мускул от хиляди мъже. Да не беше страхът, че може да си скърши костите, можеше да прескача стени, можеше да се вреже в брониран от глава до пети човек все едно, че се врязва в зряла праскова.

В битка той щеше да е непобедим. С неговите дарове на ум — изцедени от стотици мъдреци и пълководци — не можеше да го изненада нито един майстор на меча. Даровете му на метаболизъм щяха да му позволят да се движи през двора, профучавайки между слисаните стражи като вятър. С достатъчното си дарования на жизненост щеше да понесе и най-тежката рана.

Радж Атън вече не беше дори човешко същество. Беше се превърнал в природна стихия.

С едно намерение — да покори света.

Не му беше нужна армия, която да го подкрепя, не му трябваха подсилени слонове, нито косматите главанаци гиганти, за да разбиват дворцови порти. Не му бяха нужни върколаци, за да катерят стените. Нито огнетъкачи, които да подпалват градските покриви.

Всичко това бяха малки ужасии, само за отвличане на вниманието. Като тварите, пъплещи в козината на някой великан.

— Не можем да се бием — прошепна баща ѝ. — Милост небесна, не можем да се бием!

Дъхът на Габорн излизаше на дрипави облаци. Той се приближи толкова, че тя усети топлината му до лицето си.

Докато наблюдаваше събитията долу, Йоме се чувстваше като отделена от тялото си. Хората тичаха към широкия двор, боричкаха се да се доближат до новия си господар, техния Господар, който щеше да ги унищожи всички.

Йоме се боеше от Радж Атън, както се боеше от смъртта; но същевременно усещаше, че без да иска, го посреща с радост. Силата на неговия Глас я бе принудила да го срещне с радост.

Принц Габорн Вал Ордън промълви:

— Вашият народ няма волята да се опълчи. Моите съжаления към дома Силвареста — към вашия баща, и към вас — за загубата на кралството ви.

— Благодаря — отвърна му Йоме със слаб и отчужден глас.

Габорн се обърна към крал Силвареста.

— Милорд, има ли нещо, което мога да направя?

Погледна към Йоме. Може би се надяваше да я отведе оттук, да я отведе далече.

Бащата на Йоме, все още потресен, се обърна към принца.

— Да направите? Та вие сте още момче! Какво бихте могли да направите?

Умът ѝ заработи трескаво. Отначало помисли дали Габорн не би могъл да ѝ помогне да избяга. Не, това не можеше да си го представи. Радж Атън знаеше, че тя е в замъка. Кралските хора бяха белязани. Дори Габорн да се опиташе да я измъкне, Радж Атън щеше да ги залови. Най-многото, което Габорн можеше да постигне, беше да спаси себе си. Радж Атън не знаеше, че принц Ордън е тук.

Крал Силвареста явно стигна до същото заключение.

— Ако успеете да се измъкнете от замъка, предайте моя поздрав на баща си. Кажете му, че съжалявам, че няма да можем да ловуваме отново. Може би той ще успее да отмъсти за моя народ.

Баща ѝ бръкна под стоманения си нагръдник и извади оттам кожена кесия, с малка книга в нея.

— Един от моите хора беше убит, докато се опитваше да ми донесе това. Съдържа писания от емира на Тулистан. Повечето е само философски брътвеж и поезия… но има и някои описания на битките на Радж Атън. Убеден съм, че емирът е искал да прочета нещо в нея, но така и не можах да разбера кое. Ще се погрижите ли да стигне до баща ви?

Габорн взе кожената кесия и грижливо я прибра.

— Е, принц Ордън, време е да тръгвате преди Радж Атън да е научил, че сте тук. Предвид сегашното състояние на верните ми поданици, няма да му трябва много време, докато го разбере.

— Тогава, с най-дълбоко съжаление, тръгвам. — Габорн се поклони на краля.

После, за изненада на Йоме, младежът пристъпи към нея и я целуна по бузата. Смая се, щом усети колко силно заби сърцето ѝ при това докосване. Сините му очи я пронизаха и Габорн прошепна твърдо и решително:

— Не губи дух. Радж Атън използва хората. Не ги унищожава. Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.

После се обърна и забърза към стълбите, затича толкова тихо, че тя дори не чу скърцането на ботушите му по камъните. Ако не беше бесният галоп на сърцето ѝ и горещината на бузата, където я бе целунал, почти щеше да си помисли, че си го е въобразила.

Капитан Олт последва Габорн към вътрешния двор.

„Как ще се измъкне — зачуди се тя, — след като стражите на Радж Атън зорко наблюдават града?“

Погледна надолу, зърна веещото му се синьо наметало, видя как Габорн си пробива път през тълпата слепи, глухи, и осакатени Посветители на дома Силвареста. Не беше висок. Може би един толкова невзрачен младеж щеше да успее да се измъкне, без да го забележат.

„Колко странно. Да си помисля, че го обичам!“ Осмели се дори да изпита надежда, че наистина някой ден ще се венчаят.

Но разбира се, принц Ордън трябваше да се спаси, а тя нямаше нищо, което да му предложи. Замаяна прецени, че този ден бе невъзможно да свърши по друг начин.

„А може би и двамата сме по-прагматични, отколкото искахме да допуснем?“

— Довиждане, владетелю мой — прошепна тя след отдалечаващия се силует на Габорн и добави един стар благослов за пътниците. — Сияйните дано насочват всяка твоя стъпка.

Обърна се да погледне към Радж Атън — той ухилено махаше на новите си поданици. Пъстросивият му жребец крачеше гордо по каменните улици, а хората му правеха път и възгласите им ставаха все по-оглушителни. Вече навлизаше във втория пояс на града, през Пазарната порта. Пришпори коня нагоре и за миг се скри от погледа на Йоме.

Изведнъж Шемоаз се озова до лакътя ѝ. Йоме преглътна заседналата в гърлото ѝ буца; чудеше се какво ли ще направи с нея Радж Атън. На смърт ли щеше да я осъди? На изтезания? Да ѝ отнеме честта?

Или щеше да ѝ остави някакъв ранг, да остави баща ѝ за регент? Изглеждаше възможно.

Можеше само да се надява.

Радж Атън зави зад един ъгъл и сега се оказа само на двеста разкрача разстояние.

Можеше вече да види лицето му под разперените бели криле на шлема — чистата кожа, лъскавата черна коса, безстрастните му тъмни очи. Красив, красив. Толкова съвършен, сякаш беше изваян от любов и доброта.

Той вдигна очи към Йоме. Понеже беше красива толкова, колкото можеше да бъде само една принцеса от Властелините на руни, Йоме беше свикнала със случайните похотливи мъжки погледи. Знаеше колко възбужда външността ѝ страстта на всеки мъж.

Но от всички хищнически погледи, с които бе удостоявана в живота си, нищо не можеше да се сравни с това, което видя оголено в очите на Радж Атън.