Това беше хитрина на огнетъкачите му, осъзна Йоме. Радж Атън искаше хората ѝ да го видят.

Йоме не се боеше от външността на Радж Атън, поне не и от толкова далече. Съмняваше се, че оттук обаянието му може да замъгли преценката ѝ.

Радж Атън препусна към портите на града. Воините му се разгънаха в редица и пометоха пустите нивя като буря, защото това не бяха обикновени животни. Бяха подсилени жребци. Водачи на хергелета. Изкуството на Владетелите на руни ги бе превърнало в приказни същества, също като техните господари. Гледката — как се носеха стремително през полята като морски дяволи, порещи през морето, изпълни сърцето на Йоме с почуда. Никога не беше виждала толкова чудесни вихрогони да препускат в строй. Никога не беше виждала нещо толкова великолепно.

Принц Ордън изтича до площадката на стълбището и извика към цитаделата на Посветителите:

— Крал Силвареста! Радж Атън иска да преговаря!

Баща на Йоме изруга, започна да навлича бронята си и стоманата задрънча.

Зад Радж Атън, до изоставените ферми, покрай гората започнаха да излизат войските му. Първо петима огнетъкачи, дотолкова слели се със стихиите, които владееха, че вече не можеха да носят облекла — засияха като запалени фарове, облечени в гърчещите се пламъци на зеления огън. Там, където стъпеха, тревите пламваха.

Щом воините излязоха от сенчестия лес, светлината, излъчвана от огнетъкачите, се отрази в лъскавите им брони и засвятка по остриетата на мечовете им.

А сред хилядите воини, които тръгнаха напред, се мяркаха и още по-странни същества от огнетъкачите.

Косматите главанаци, до дванадесет стъпки на ръст, се затътриха тромаво в плетените си ризници, стиснали в лапите си огромни обковани с желязо криваци. Внимаваха да не стъпчат крачещите в строй пред тях войници.

Бойни псета тичаха напред с великаните — огромни чудовища с жигосани по телесата им руни.

Стрелци безчет.

А в самия край на леса пробягваха черни сенки — козиняви твари с дълги гриви. Съскаха и ръмжаха, подскачаха, опирайки се на предните си крайници, в които стискаха грамадни копия.

— Върколаци! — извика някой от стените. — Върколаци, доведени отвъд Инкара!

Върколаци, за да изкатерят стените, да залазят пъргаво нагоре по камъка като маймуни. Върколаци с остри зъби и червени като въглени очи.

Йоме никога не беше виждала жив върколак. Само веднъж ѝ бяха показали древна, полуразпаднала се кожа. Върколаците бяха създания от легендите.

Върколаци. Нищо чудно, че армията на Радж Атън се бе придвижвала денем през горите и беше нападала само нощем.

Всичко това беше само показност, разбира се. Радж Атън се появяваше в цялото си могъщество, с целия си антураж. Силата на армията му беше смайваща, богатството му — огромно.

„Виждате ли ме — казваше той. — Вие, жалки северняци, клечащи тук в затънтеното си кралство, не знаете колко сте нищожни. Вижте Вълчия господар на Юга. Гледайте богатството ми!“

Но народът на Йоме беше готов за битка. Тя ясно виждаше момчетата и старците, нервно потръпващи зад бойниците на стените, здраво стиснали дръжките на копията и опънали лъковете. Народът ѝ щеше да влезе в битка. Битка, която щеше да се възпява години наред.

Бащата на Йоме най-накрая навлече бронята си, награби оръжията си и тежките му стъпки заотекваха по стъпалата на кулата зад нея. Неговият Дни, стар схолар с побеляла брада, ситнеше зад него да не изостане.

Йоме не беше подготвена за промяната у своя баща. През последните няколко часа той бе поел шестдесет дара от своя народ и силата му беше нараснала неимоверно. Прескачаше по шест стъпала наведнъж, макар да беше с тежка броня. Движеше се като пантера.

Когато излезе на върха на кулата, гигантските главанаци спряха да бият барабаните и армията на Радж Атън спря. Необучените за това върколаци засъскаха и заръмжаха, жадни за битка.

Радж Атън дръпна юздите на коня си и извика — и толкова сила имаше в този вик — защото владееше даровете на глас от стотици и стотици хора, — че думите му отекнаха ясно чак до зъберите на цитаделата въпреки задухалия силен вятър. Мило и галещо за ушите прозвуча този зов, въпреки гибелната заплаха, внушавана от делата му.

— Кралю Силвареста, народе на Хиърдън — призова Радж Атън с глас чист като звън на камбана и отекващ като песента на горски вятър. — Нека бъдем приятели — а не противници на бойното поле. Не ви нося зло. Вижте армията ми… — Той разпери широко ръце. — Вие не можете да я надвиете. Вижте ме. Аз не съм ви враг. Нали не ще ме принудите да клеча тук в хладната нощ, докато вие вечеряте край огнищата си? Разтворете широко портите си. Аз ще бъда вашият владетел, а вие — моят народ.

Гласът му бе толкова приятен, така изпълнен с благост, разум и доброта, че ако тя самата беше на стените, сигурно щеше да ѝ е трудно да устои.

И наистина, в същия момент Йоме чу как веригите и лостовете на главния портикул изскърцаха и подвижният мост започна да се спуска.

Сърцето на Йоме затуптя.

— Не! — извика тя стъписана от това, че някои от глупавите ѝ поданици, покорени от обаянието и Гласа на чудовището изпълняват подканата му.

Крал Силвареста също завика, заповяда на мъжете си да вдигнат веднага моста. Но бяха далече и много високо над портите. Викът на младия Ордън бе заглушен от забралото на шлема му. Той го вдигна и извика пак.

Догонил собствения ѝ гняв, долу при портите капитан Дероу пусна тежка стрела към Вълчия господар. Тя полетя с невероятна скорост, почти невидим свисък на черното желязо, което щеше да прониже и най-здравата броня на всеки друг.

Но скоростта и силата на Радж Атън надделяха. Владетелят на руни само посегна напред и хвана желязната стрела във въздуха.

Невероятна бързина! Радж Атън бе извършил немислимото, поемайки толкова много дарове на метаболизъм. Макар и от толкова далече Йоме разбра, че той се движи пет-шест пъти по-бързо от простосмъртен. Щом живееше с такава бързина, щеше да остарее и да умре само след няколко години. Но преди това като нищо можеше да завладее целия свят.

— Сега ме чуйте — призова той и призивът му прозвуча съвсем благоразумно и благонамерено. — Няма да търпим това повече. — А след това с огромна сила и с доброта, която се промъкна дори през защитните прегради на Йоме, Радж Атън повели: — Хвърлете оръжията си. Покорете ми се!

Йоме неволно посегна към кинжала си, готова да го хвърли през стените. Само ръката на Габорн, пресегнала се да я спре, ѝ попречи да запокити оръжието…

Тя моментално съжали, разбрала колко глупаво щеше да постъпи. Погледна към баща си, уплашена да не би да го е разгневила. И видя как той самият се бори, бори се със себе си да се сдържи да не хвърли бойния си чук от стената.

Постоя така за секунда, ужасена от мисълта как щяха да реагират хората ѝ на гласа и вълшебното обаяние на Радж Атън, изплашена от това, че онези, които бяха по-близо до него, могат да се излъжат.

С гръмки викове като на празненство, народът ѝ започна да хвърля оръжията си от стените на замъка. Мечове и копия задрънчаха по камъните до рова, наред с шлемове и щитове. Балистите на южната стена се сринаха във водата и изхвърлиха фонтан от пръски. Радостните възгласи на народа ѝ бяха почти оглушителни, сякаш Радж Атън беше дошъл като техен спасител, а не за да ги унищожи. И в този момент градските порти се разтвориха широко.

Няколко от най-преданите на дома Силвареста войници положиха напразни усилия да затворят портите. Капитан Дероу заразмахва стоманения си лък като оръжие, за да разгони мъжете от града от стените. Неколцина воини със силен дух, но с по-нищожни дарове така и не напуснаха постовете си по стените. Веднага щом започнаха да викат: „На бран!“, околните се нахвърлиха върху тях. Йоме видя как няколко души от градската стража бяха хвърлени от високите стени и издъхнаха долу.

Оттук не можеше да види красотата на лицето на Радж Атън. Оттук и вятърът, разбира се, намаляваше сладостта на гласа му.