Ордън не беше имал младежи в свитата. Освен… за един тя си спомни: свенливо момче, което седеше в края на трапезата… чаровно момче с права коса и пронизващи сини очи, които просветваха умно, въпреки че зяпаше околните като прост селяк. Йоме го беше взела просто за някое доверено адютантче, може би някой обучаващ се млад щитоносец…

Разбира се, онова нищо и никакво хлапе не можеше да е принц от Владетелите на руни! Тази мисъл я обезпокои и сърцето ѝ се разтуптя. Йоме се извърна да погледне принц Ордън, за да потвърди подозренията си.

И се разсмя. Той стоеше пред нея — невзрачен младеж с права тъмна коса и същите ясни сини очи. За една година беше понаедрял. Йоме трудно успя да сдържи изумлението си. Та той… не беше нищо особено. Едва ли притежаваше повече от един-два дара на обаяние.

Габорн се усмихна, очарован от смеха ѝ.

— След като вече ме видяхте и след като знаете причините за идването ми — каза той, — ако бих поискал ръката ви за женитба, щяхте ли да ми я дадете?

От най-съкровените дълбини на сърцето си, Йоме отговори съвсем искрено:

— Не.

Габорн рязко отстъпи назад, все едно че го беше зашлевила, сякаш отказът ѝ беше последното нещо, което бе очаквал.

— Но защо?

— Вие сте непознат. Какво знам за вас? Как бих могла да обикна човек, когото не познавам?

— Бихте могли да изучите сърцето ми — отговори Габорн. — Нашите бащи желаят политически съюз, но аз пожелах съюз на сходни умове и сходни сърца. Ще разберете, лейди Силвареста, че двамата с вас сме… едно цяло, в много отношения.

Йоме се засмя.

— Честно казано, принц Ордън, ако бяхте дошли да поискате само владенията на Хиърдън, навярно щяхте да ги получите. Но вие искате сърцето ми, а това не бих могла да обещая на един непознат.

— Точно от това се боях — искрено отвърна Габорн. — И все пак двамата с вас сме непознати само по случайност. Ако бяхме живели по-близо един до друг, мисля, че щяхме да можем да изковем любов помежду ни. След като не мога да ви убедя, дали бих могъл да ви поднеса един дар, който може да промени отношението ви?

— Няма нищо, което да желая — каза Йоме; а сърцето ѝ се разтуптя. Войските на Радж Атън стояха пред портите ѝ. Искаше той да се махне. Разбра, че го е казала прибързано.

— Има нещо, което желаете, макар да не го разбирате — каза Габорн. — Вие живеете тук, затворена в далечния си замък край горите, и твърдите, че не искате нищо. Но със сигурност сте уплашена. Имало е време, когато всички Владетели на руни са били като вашия баща, хора, обвързани с клетва да служат на своите, хора, които са взимали дарове, поднесени само драговолно.

— Но ето, сега сме в опасност. — Той я погледна в очите. — Радж Атън е пред портите ви. Всички около вас, кралете на Севера, наричат себе си „прагматици“ и всички търсят само ползата. Уверяват се, че все пак няма да станат като Радж Атън. Но вие добре разбирате лъжливостта на техните аргументи. Още като дете сте видели слабостта на баща ми. Той е велик мъж, но си има пороци, като всички нас. Навярно е успял да остане отчасти добър само защото хора като вас са се осмелявали да му кажат поне понякога да се пази от алчността.

— И така — продължи Габорн, — аз имам дар за вас, принцеса Силвареста. Дар, който ще ви поднеса, без да искам нищо в замяна.

Пристъпи напред и хвана ръката ѝ. Йоме си представи, че ще пусне нещо в шепата ѝ, някой скъпоценен камък сигурно, или любовно стихотворение.

Но Габорн задържа ръката ѝ в своята и тя усети мазолите по дланта му, усети топлината ѝ.

Той коленичи пред нея и зашепна клетва. Клетва толкова древна, че вече малцина разбираха езика ѝ, клетва толкова неотменима, че почти никой Владетел на руни не смееше да я изрече:

— Тази клетва полагам пред вас, и моят живот да бъде свидетел за нея. Аз, Владетел на руни, съм ваш слуга. Обещавам ви, че никога няма да взимам дар насила, нито с измама. Нито ще купувам дарове от онези, които се нуждаят от блага. Вместо това на всеки, който застане пред мен изпаднал в нужда, ще помагам драговолно. Само онези, които се съюзят с мен, докато се сражавам със злото, могат да ми служат като Посветители. И както мъглата се вдига от морето, така са верни думите ми.

Беше изрекъл клетвата на Клетвообвързаните Владетели на руни, клетва, която обикновено се даваше пред поданиците, но също така и пред по-низши владетели или приятели монарси, които някой е решил да закриля. Не беше клетва, изричана току-така. По-скоро беше договор, свята заявка за начин на живот. Само от мисълта за това Йоме почувства, че всеки миг ще припадне.

Сега, след като Радж Атън ги бе нападнал, те щяха да се нуждаят от цялата си възможна мощ. Да изрече Габорн тази клетва точно сега, пред нея, беше… самоубийствено.

Йоме никога не беше очаквала такова благородство от някой Ордън. Да спази принцът клетвата си — това бе повече от непосилно.

Тя самата не можеше да направи същото. Тя беше… твърде прагматична.

Йоме зяпна, осъзнала, че ако беше изрекъл тази клетва при други обстоятелства, сигурно щеше да се възмути. Но да я положи точно сега беше… безотговорно.

Обърна се към своята Дни да види реакцията ѝ. Очите на младата жена се бяха разширили от изумление.

Йоме се взря отново в лицето на Габорн и усети, че иска да го запомни, да задържи този миг в паметта си.

Един час не бе достатъчен да се влюби човек, но един час беше всичко, с което разполагаха. Габорн беше спечелил сърцето ѝ за много по-малко време и същевременно беше разкрил на Йоме собственото ѝ сърце. Беше разбрал, че тя обича народа си. Но все пак тя се зачуди… дори Габорн да поемаше тази клетва като акт на любов към всички хора, не беше ли от чиста суета? Дали Габорн не обичаше собствената си чест повече от живота на поданиците си?

— Мразя ви за това — беше всичко, което можа да отвърне Йоме.

В същия миг от долината се надигна тежък барабанен тътен. Слънцето потъваше зад хоризонта. Двама главанаци в края на леса удряха по тежки медни тъпани. От сиянието под дърветата излязоха дузина сиви коне. Всички ездачи носеха черни плетени ризници под жълтите си палта, с червените вълци на Радж Атън на гърдите. Най-предният носеше зелено триъгълно знаме на дълго копие — покана за преговори.

Останалите носеха бойни брадви и щитове с цвета на мед — почетна гвардия, с емблемата на меча под звездата на Индопал на щитовете.

Тоест всички носеха една и съща униформа — освен един…

На последния кон, с черна плетена ризница, с висок шлем с разперените криле на снежния бухал яздеше самият Радж Атън, с щит на едната ръка и боен чук с дълга дръжка в другата.

Там където преминеше, сякаш ярка светлина извираше от него, и все едно той беше звезда в черна и пуста нощ или самотна лодка с горящите факли над тъмната вода.

Йоме не можеше да откъсне очи от него. Макар и от толкова далече обаянието му я порази и я остави бездиханна. Не можеше да различи чертите му — от толкова далече той беше само дребна фигурка. Но дори оттук я впечатли някаква неизмерима, величава красота. И тя осъзна, че да зърне лицето му ще е много опасно.

Възхити я шлемът му с широко разперените бели криле. В спалнята си тя пазеше два такива древни шлема. „Каква чудесна добавка би бил към колекцията ми — помисли тя, — с усмихващия се към мен череп на Радж Атън.“

Зад Радж Атън пристъпваше една обикновена кафява кобила с Дните на Радж Атън, който се мъчеше да не изостава. Йоме се зачуди какви ли тайни може да разкаже той…

Долу при портите войниците на баща ѝ започнаха да си викат предупредително: „Пазете се от лицето! Пази се от лицето!“

Тя погледна към хората си по стените и забеляза как неспокойно опипват оръжията си. Капитан Дероу, който имаше много дарове на сила, затича покрай парапета с грамадния си стоманен лък, който никой друг в кралството не можеше да изпъне — може би се надяваше, че ще може да пусне няколко стрели по Радж Атън.

Сякаш в отговор на предупредителните викове на войниците над Радж Атън се завихри облак от златиста светлина, като вихър от горящи въглени, който се смъкна и привлече погледите към лицето му.