— Не бива да влизате в бой — каза Габорн. — Обещайте ми го! Мечоносците на Радж Атън не са прости селяци.

Йоме почти се изкуси да се разсмее от представата как влиза в бой. Под полите си — на бедрото — носеше малък кинжал и като повечето изискани дами, знаеше как да го използва. Но чак мечоноска не беше. Реши да ужили принца още веднъж.

— Защо не? — запита тя полу на шега, полусериозно. — Селяци и търговци бранят крепостните стени! Техният живот означава за тях не по-малко, отколкото нашият за нас! Те са надарени само с даровете, които са им дали майките при раждането им. Докато аз притежавам дарове на ум, на обаяние и жизненост, които да ме пазят. Десницата ми може и да не е толкова силна за меча, но защо да не се бия?

Очакваше, че Габорн ще почне да я убеждава колко опасно може да бъде едно сражение. Гигантите главанаци сигурно имаха мускули, корави като желязо. Всеки от воините на Радж Атън бе надарен с мускул, гъвкавост, метаболизъм и жизненост. Нещо повече, те бяха добре обучени за война.

Но Йоме внезапно осъзна, че не би приела увещанията да прояви здравомислие, тъй като аргументът ѝ беше справедлив. Поданиците ѝ ценяха своя живот точно толкова, колкото тя ценеше своя. Тя можеше да спаси поне един от тях. Или двама, или трима. Щеше да помогне в отбраната на стените на замъка. Също като баща си.

Но отговорът на Габорн я изненада.

— Не искам да се биете, защото ще е срам да се обезобрази такава красота.

Йоме се разсмя звънко и мило, като зов на козодой над поляна.

— Бях се отказала да ви погледна — каза тя, — от страх да не би сърцето ми да надделее над здравия разум. Може би вие трябваше да направите същото.

— Честна дума, вие сте красива — отвърна Габорн, — но аз не съм хлапе, чиято глава ще се замае от едно красиво лице. — Използваше Гласа отново, и то доловимо. — Не, за красиво намирам вашето благоприличие.

И тогава, усетил може би, че тъмнината вече скоро ще се спусне, Габорн заяви:

— Ще да бъда откровен, принцеса Силвареста. Има и други принцеси, с които бих могъл да се съюзя, в други кралства. Крайморският Хейвързинд или Интернук. — Остави ѝ миг за размисъл. И двете кралства не отстъпваха по размери на Хиърдън, бяха не по-малко богати и може би дори по-лесно защитими — освен, разбира се, ако не очакваш нашествие по море. А и красотата на принцеса Аруули Интернук беше легендарна, славата за нея бе стигнала дори тук, на хиляда и двеста мили разстояние. — Но вие ме заинтригувахте.

— Аз ли? С какво?

Габорн отвърна откровено:

— Преди няколко години имахме спор с баща ми. Той беше уговорил да купи за мен гъвкавост от един млад рибар. Аз възразих. Виждали сте как тези, които са отдали гъвкавостта си, често едва-едва продължават живота си. Мускулите на вътрешностите им не могат да се свиват и затова те не могат да смилат храната. Рядко изобщо могат да се движат. Дори усилието да говорят или да затворят очи им причинява болка. Самият аз съм виждал как тлеят, докато не умрат само след година. На мен поне ми се струва, че от всички дарби, които един човек може да отдаде на друг, най-тежко е да се загуби гъвкавостта.

— Ето защо аз отказах дара, а баща ми се разгневи — продължи той. — Аз му казах, че е грешно да приема дарове от онези свои васали, които са толкова глупави в жаждата си за земни блага, че се смятат за щастливци от това, че могат да отдадат в наша полза най-добрата част от себе си. Баща ми се засмя и каза: „Говориш също като Йоме Силвареста. Тя ме нарече «ненаситен лакомник», когато последния път се хранех на нейната трапеза — лакомник не за храна, а лакомник, който се храни от нещастието на други! Ха! Представяш ли си!“ — Габорн говореше точно като краля. Отново използваше своя Глас.

Йоме добре помнеше тази своя забележка. Заради дързостта ѝ, баща ѝ бе заповядал да я напердашат здраво пред самия крал Ордън, а след това я заключи в стаята ѝ цял ден, без храна и вода. Но тя никога не бе съжалила за подмятането си.

Сега обаче лицето ѝ пламна от смущение. Често се беше чувствала разкъсана между възхитата си и омразата си към крал Ордън. В някои отношения той създаваше впечатление на героична фигура. Менделас Дрейкън Ордън беше могъщ, упорит крал, а според мълвата добре се сражаваше в битки. Цели две десетилетия беше успял да опази северните кралства обединени. Само един негов поглед можеше да сплаши всеки кандидат-тиранин, само една негова рязка дума можеше да лиши някой принц от благоволението на баща ѝ.

Някои го наричаха „Създателя на крале“. Други го наричаха „Кукловода“. Истината беше, че Ордън с основание се бе издигнал до ранга на герой. Също като на древните Владетели на руни, му беше се наложило да се превърне в свръхчовек, защото и враговете му бяха свръхчовеци.

— Простете ми онези думи — каза Йоме. — Вашият баща не е заслужил подобен укор от едно самоуверено деветгодишно момиченце.

— Да ги простя ли? — отвърна принц Габорн. — Че какво има за прощаване? Аз се съгласих с вас. Навярно преди хиляда години е имало основание нашите предци да си наложат един на друг недостойнството на силарите. Но нашествията на халите магесници отдавна са минало. Единствената причина вие и аз да сме Владетели на руни, е защото сме „благородници“! Толкова бях заинтригуван от думите ви, че помолих баща ми да повтори дума по дума всичко, което сте казали, както и обстоятелствата, при които сте го казали.

— И така — продължи Габорн — той започна да ми разказва за неща, които сте казвали още от тригодишна.

Остави ѝ само част от секундата да прецени какво означава всичко това. Крал Ордън, като всеки притежаващ толкова тежки дарове на ума, естествено бе запомнил всичко, което е видял, всичко, което някога е чул, всяка невинна фраза. С неговите дарования на слух Ордън можеше да е чул и най-тихия шепот през три стаи, през дебелите каменни стени на замъка. Като дете, Йоме не разбираше много добре колко голям може да е обхватът на силите, притежавани от един възрастен Владетел на руни. Несъмнено беше казвала безброй неща, които никога не би пожелала да бъдат чути от крал Ордън. А той ги беше запомнил всички, и то безпогрешно.

— Разбирам… — промълви Йоме.

— Не се обиждайте — каза Габорн. — Това изобщо не бива да ви смущава. Татко ми разказа за всичките ви лудории с лейди Шемоаз. — Кимна към нея и Йоме по-скоро усети, отколкото видя жеста му. — Баща ми винаги ви се е възхищавал. Аз исках да се срещнем и да се запозная с вас, но трябваше да изчакам подходящото време. Миналата година дойдох на Хостенфест в свитата му, за да ви видя… Седях в Голямата зала и ви наблюдавах по време на цялата вечеря, а и после. Смея да кажа, че по едно време се уплаших да не би да ви пробия челото с погледа си.

— Вие ме впечатлихте, Йоме — продължи той. — Наложихте пълна обсада на сърцето ми. Наблюдавах онези, които седяха около вас, обслужващите деца, стражите и Девите на честта, и виждах как всички жадуват за обичта ви. На сутринта, когато си тръгвахме, видях как цяло ято деца се събра около вас, докато керванът ни потегляше, а вие ги пазехте да не се напъхат под конските копита. Вашият народ ви обича и в замяна вие му отдавате изцяло обичта си. Нямате равна на себе си във всички кралства на Роуфхейвън. Ето заради това дойдох. Надявах се, че като всички около вас, и аз един ден бих могъл да споделя обичта ви.

Красиви думи. Йоме се замисли. Крал Ордън винаги довеждаше в Голямата зала по двайсетина души от свитата си. Така беше редно — тези, които са участвали в лова, да похапнат от най-големия убит глиган, поднесен в разгара на пиршеството. Йоме се опита да си спомни лицата им: някои бяха с белези от силарите, което само по себе си ги правеше по-дребни лордове. Принц Габорн беше ли един от тях? Не, тогава трябваше да е бил още съвсем млад.

Да, всички до един, телохранителите и спътниците на Ордън, бяха по-стари, по-доверени хора. Ордън беше достатъчно умен, за да знае, че най-добрите мечоносци едва ли са буйни младоци, кипящи от ентусиазъм при мисълта как ще размахат бойна брадва или меч. Не, най-добрите бяха опитните майстори, които в битка стояха на място, сякаш почти неподвижни, и поразяваха враговете с убийствена пестеливост.