— Не! Върни се! — извика Бинесман някъде иззад кръга на падналите статуи.

Габорн вдиша дълбоко и запристъпва към чудовището. Халата нямаше миризма. Така беше при тях — винаги уподобяваха миризмата на земята около себе си.

Конят на Габорн се олюля и рухна под вледеняващия сноп светлина, а Габорн прескочи падащото животно, втурна се към чудовището и замахна с цялата си мощ с бойния чук.

Халата магесница понечи да отстъпи, опита се да го наниже на сталагмита. Габорн се сниши да избегне удара и замахна към рамото ѝ, заби бойния чук дълбоко в сивата кожеста плът на халата. После бързо измъкна острия шип на чука и замахна отново, надявайки се да го забие още по-надълбоко в раната — но халата изведнъж замахна с ахатовата си пръчка към него.

Чукът на Габорн удари грамадната лапа, разкъса един пръст и после яркия прът. Ахатовата тояга се сцепи по цялата си дължина, а от дланта на халата блъвна огън, нажежена светкавица, която изригна с взривяваща сила и прекърши дървената дръжка на бойния чук.

Йоме вече препускаше зад Габорн и крещеше срещу чудовището, конят на крал Силвареста беше вляво от нея. Вълнението и обикалящите коне отвлякоха за миг чудовището и то разлюля грамадния си корем.

Какво стана след това, Габорн така и не видя, защото в този миг халата реши да побегне — втурна се върху него така, че огромният ѝ корем го отхвърли и го затисна.

Габорн се удари в земята и въздухът излезе от гърдите му. Халата лазеше напред да се гмурне в леса. Габорн се зачуди дали ще умре от сблъсъка. Като момче веднъж беше паднал от седлото и бронираният боен кон го беше стъпкал. Тежестта на халата далече надхвърляше тази на един боен кон.

Чу как ребрата му изпукаха. В очите му проблеснаха звезди и той усети, че пропада или че се носи като обрулен лист към някаква дълбока и безкрайна бездна.

Когато се свести, зъбите му тракаха. Подуши под носа си някакви ароматни листа, а Бинесман беше бръкнал под ризницата му, разтъркваше го с целебна пръст и шепнеше:

— Земята те цери, земята те цери.

Когато пръстта го докоснеше, плътта на Габорн сякаш се стопляше. Все още изпитваше ужасна студенина, беше замръзнал до костите, но пръстта действаше като затоплящ компрес, всяка рана се облекчаваше от допира ѝ.

— Ще оживее ли? — попита Йоме.

Бинесман кимна.

— Тук целебната земя е много силна. Виж… отваря очи.

Клепачите на Габорн трепнаха. Той се взря нагоре, без да може да различи нищо. Очите му не можеха да се съсредоточат. Опита се да се вгледа в Бинесман, но това изискваше огромно усилие.

Старият чародей стоеше над Габорн, подпрян на дървената си тояга. Дрехите му миришеха на изгоряло, но когато дясната му длан погали Габорн по лицето, беше мъртво студена.

Халата се беше опитала да убие и Бинесман.

Странно изглеждаше чародеят. Трепереше цял, сякаш от болка или потрес. Ужас личеше във всяка черта на лицето му.

Единствената стояща статуя пулсираше със светлина. Вледеняващите лъчи бяха откъртили ръбовете ѝ, бяха я напукали. Габорн полежа неподвижно. Усещаше хаплив мраз във въздуха. Чародейството на халата магесница.

Чу се далечен лай на псета. Бинесман прошепна:

— Габорн?

Статуята сякаш се размърда и древното получовешко лице, изваяно в нея, го погледна отгоре. Габорн помисли, че очите му го лъжат. Но в този момент светлината в статуята угасна като духната свещ, и тя стана черна.

Силен звук разцепи въздуха.

— Не! Още не! — изрева Бинесман и вдигна очи към стоящия камък.

Като в надменно предизвикателство към призива му, огромният камък се разцепи на две, катурна се и главата му се изтърколи почти в краката на Габорн. Земята простена, готова сякаш да се разтърси и да пропадне.

Мислите на Габорн се връщаха бавно. Той се взря в огромната статуя, едва на десет стъпки от него, вслуша се в лая на бойните псета.

Седемте камъка бяха паднали, разбра Габорн. Камъните, крепящи Земята.

— Какво става?…

Бинесман се вгледа в очите на Габорн и каза тихо:

— Може би това е краят на света.

Бинесман се наведе над Габорн и заоглежда раните му.

— Светлина — изръмжа той.

От тоягата му започна да се излъчва смътнозелена светлина — не от огън, а като блясъка на стотици събрани на чворестия ѝ връх светулки. Някои полетяха нагоре, обкръжиха лицето на Бинесман.

Габорн вече виждаше стареца съвсем ясно. Носът му беше окървавен, а по бузата му имаше засъхнала кал. Не изглеждаше лошо ранен, но явно беше пострадал.

Бинесман се усмихна мрачно на Габорн и на Йоме, после се вслуша в лая на кучетата в горите.

— Хайде, приятели. Да влезем в кръга, там ще сме в по-голяма безопасност.

Йоме като че ли не се нуждаеше от втора покана. Хвана юздите на своя кон и на коня на баща си и задърпа животните покрай нападалите статуи.

Габорн се надигна на колене и опипа натъртените си ребра. Болеше го да диша. Бинесман му предложи рамото си и Габорн закуцука към вътрешността на каменния кръг.

Конят му вече беше влязъл, хрупаше ниската трева и потропваше с предния си десен крак. Габорн се зарадва, че е оцелял след заклинанието на халата.

Все пак изпита боязън да пристъпи в кръга. Усещаше земната сила. Беше старо… ужасно място, сигурен бе, за онези, които нямаха работа тук.

— Хайде, Земеродени — подкани го Бинесман.

Йоме пристъпваше сковано, свела поглед към земята, явно изнервена от излъчващата се от нея сила. Габорн я усещаше съвсем доловимо, като докосването на слънчева светлина по кожата му — издигаше се отдолу и пълнеше с енергия всяка фибра от съществото му. Той клекна да свали ботушите си, за да изпита това чувство още по-пълно. Земята в самия кръг имаше силен минерален мирис. Въпреки че навсякъде околовръст растяха грамадни дъбове, по-високи от всичко, което Габорн бе виждал, нямаше нито едно дърво близо до центъра на кръга, само ниски храсти с белезникави плодове. Земята миришеше твърде могъщо, твърде силно за всичко друго, което можеше да се вкорени. Габорн смъкна ботушите и седна на тревата.

Бинесман остана прав и започна да се оглежда намръщено, като воин, оглеждащ полесражението.

— Не се бойте — прошепна той. — Това е място на великата сила на Земните пазители. — Но не го каза напълно убедено. Беше се сразил точно тук с халата и щеше да загуби.

Бинесман бръкна в джоба на халата си, извади няколко листа от тайна с форма на острие на копие, смачка ги и ги хвърли във въздуха.

Лаят на бойните псета се усилваше, отекваше от клоните на вековните дъбове. По гърба на Габорн полазиха тръпки.

— Чух как дърветата ме повикаха тук — каза той.

Бинесман кимна.

— Аз ги помолих. И аз поставих над теб защитните заклинания, за да попречат на Радж Атън да те догони. Макар че от толкова далече не можаха да свършат много работа.

— Но защо дърветата ме наричаха погрешно? — попита Габорн. — Защо ме наричат Ерден Геборен?

— Дърветата тук са стари, забравят — каза Бинесман. — Но все още помнят своя крал, защото тази гора е била съюзничка на Ерден Геборен. А ти много приличаш на него. Освен това баща ти трябваше да те нарече Ерден Геборен.

— Какво искаш да кажеш с това „трябваше да те нарече“?

Бинесман поясни:

— Господарите на Времето някога са казали, че когато падне седмият камък, Ерден Геборен ще се върне при камъните със своя Земен пазител и свита от верни принцове и крале, за да бъде коронясан тук, тук да замислят края на своя век, с надеждата човечеството да оцелее.

— И ти би ме помазал за крал? — попита Габорн.

— Ако светът не се беше побъркал — каза Бинесман.

— А Радж Атън?

— Щеше да е един от най-горещите ти поддръжници, в един по-съвършен свят. Обалините тази нощ го доведоха тук, също както доведоха теб и крал Силвареста. — Бинесман кимна към падналото същество, което приличаше на статуя.